празнолуние r6a1

Празнолуние Ивайло Гогов Copyright 2014 Ивайло Гогов Smashwords Edition

Smashwords Edition, License Notes This ebook is licensed for your personal enjoyment only. This ebook may not be re-sold or given away to other people. If you would like to share this book with another person, please purchase an additional copy for each recipient. If you’re reading this book and did not purchase it, or it was not purchased for your use only, then please return to your favorite ebook retailer and purchase your own copy. Thank you for respecting the hard work of this author.

Съдържание

Глава 1 Глава 2 Глава 3 Глава 4 Глава 5 Глава 6 Глава 7 Глава 8 Глава 9 Глава 10 Глава 11 Глава 12 Глава 13 Глава 14 Глава 15 Глава 16 Глава 17 Глава 18

Глава 19 Глава 20 Глава 21 Глава 22 Глава 23 Глава 24 Глава 25 Глава 26 Година и половина по-късно Следговор

Глава 1

Събота по обяд. Тротоарът е обзет от невзрачен млад мъж. Гладката му брада е обръсната сутринта. Ризата му е изгладена още вчера. Чантата в ръката му е произведена преди тридесет години. Какво има вътре? Да надникнем: чорапи, пуловер, пижама, сандвич. Скука. Коженото му яке не се връзва с ръбестия панталон. Но той не се връзва на тия неща. Ако съдим по продупчения билет, Иван току-що е слязъл от трамвая. От авариралия трамвай. А до срещата има десет минути. Днес не му върви. Какво пък, ще повърви малко пеш да му размине. Е къде е. Петър вече е там. Търкаля недопушената цигара между пръстите и зяпа рекламните надписи. Напоследък ги правят през пръсти. Едно време какви реклами имаше... сега само вносни думи и нашенски голотии. Гола вода. Въпреки студа му се пие бира. Ще бият бая път. Пък и вечерта няма да е лека. Ще трябва да й каже нещо най-после. Но още не е решил дали да е завинаги или никога повече. Не че така му е лошо. Само дето все му се струва, че нещо изпуска. Просто отвътре го ръчка да прави глупости. Ето, пак. Не. Този път е отвън. Георги. Ето ме. Здрависването е сред най-древните жестове. Леле, какво си се барнал! Георги предпочита спортните дрехи. Сякаш всеки момент ще излезе на игрището. Целият е в рекламни надписи. Петър не харесва анцузи. Чувства се неудобно. Не можеше ли да се чакаме на по-удобно място? Георги е нетърпелив. Очите му предпазливо шарят по гърбовете на

минувачите. Напрегнат е. Но иначе хваща окото. Намества шапката си и опъва чело. Не ти ли е студено така? Петър преглъща на сухо. Едно яке да си беше сложил. Ученото пак ли закъснява? Георги отклонява темата. Склонен е да прехвърля отговорности. Петър вдига рамене и поглежда часовника си. Всъщност, остават две минути. Поне презервативи взе ли си? Друго едва ли се е сетил. Дошъл е с ръце в джобовете и коса до раменете. С гел, вярно. Не се сетих. Георги махва с ръка. Карай. Петър въздъхва и оглежда оживеното кръстовище. Димитър добре ли кара? Тая кола върви сама. С новата ли ще е? Аха. Аха! Предварили сте ме? Иван е единственият усмихнат между тримата. И най-образованият, не че има връзка. Георги му кимва: Развързала ти се е връзката. Не е на хубаво. Някой иска ли бира? Петър се озърта за магазин. Иван се навежда и прави нова фльонга.

Ще си вземем по пътя. Изправя се и потрива ръце. Като спрем да налеем бензин. Класика. Петър е съгласен. Дизел. Георги закопчава докрай ципа на горнището. Бял автомобил с класически дизайн спира до бордюра. Тримата се качват на мига. Както и живеят.

Глава 2

Странно нещо е човешкият живот. Овулацията трае около дванадесет часа. Фактическият полов акт продължава десет минути. Еякулацията обхваща шест секунди. Дете се отглежда в продължение на трийсет години. Асфалт. Бял автомобил с четирима мъже. Краят на ноември. А пък все изглежда, че ноември край няма. Според прогнозите, времето ще бъде точно като за празник. Според километража, малко повече. На триста и петдесет километра оттам – стара каменна къща. Три шетащи жени. На вид съвременни, но е видно, че познават традицията. Една от жените познава един от мъжете. Всички безутешно наближават трийсет и пет. Последната от тях – по-бавно. Часовникът наближава два следобед. Четиримата мъже имат различна мотивация за пътуването. Георги се надява да чукне нещо. Иван се надява да чукне нещо. И да разгледа историческите забележителности. Петър се надява да чукне нещо. И да поговори сериозно. Може би. Димитър има автомобил. Всички наближават трийсет и пет. Автомобилът се отдалечава от столицата.

Пътуването е крайно интересно. Цигара. Бира. Усили това парче. Помниш ли я оная с големите претенции? Цигара. Бира. Димитър не пие. Той има автомобил. Сняг по завоите. Облаци в небето. Стадо крави край шосето. Цигара. Бира. Гледа ли снощи мача? Табели с имената на села и градове. Още сняг, този път – на правите участъци. Очевидно е по-високо. Облаците са повече. Цигара. Бира. Пусни пак онова парче. Чувал ли си се скоро с бившата? Стадо овце край шосето. Вали сняг. Брей, кога минахме триста километра! Дай една цигара, че моите свършиха. Димитър не пуши. Той има автомобил. Колко пъти ще споменат думата любов четирима мъже за четири часа? Засичаме: нито веднъж. В това време автомобилът върви и харчи дизел.

Димитър е джентълмен. Домошар. Дисциплиниран, деен, динамичен, демоничен, достолепен. С други думи – дървеняк, дялан от дъбов дънер с дебело длето. Но пък умее да снима и знае да мълчи. Дизайнер. Отвращава го утайка от кафе в мивката, сапун по кранчетата на чешмата, конец между пръстите в чорапа, неизмита тоалетна чиния, изпотени гащи в цепката на задника.

Петър е пенкилер. Печен, пъстър, пламенен, пиперлив, патриот. Поне на пръв поглед. После – папагал: плямпало и половина. Пак е захванал нова работа по стария си тертип. Предприемач. Смята за досадно да сменя листа на календара, да досипва захар в захарницата, да връща празните бутилки, да слага ново руло хартия, да мие пепелниците.

Георги е готин. Горд, галантен, градски, грациозен, главозамайващ. Главно – глуповат, гьонсурат, гамен и галош. Играе сам, стои настрана, изкарва добре. Не му е проблем да си зашие копче, да си опържи яйца, да си лъсне обувките, да се подстриже, да си купи официален костюм. Но не го прави.

Иван си е Иван. Идеалист, индивидуалист, интелигентен, изпълнителен, интровертен. И нека си го кажем – малко идиот. Разбира от строителство и нищо друго. Инженер. Неприятните му сънища: отива на училище гол, събира разпилени банкноти по тротоара, озовава се в чужбина без документи, открива си счупен зъб, наблюдава страхотен секс.

Автомобилът вози гладко. Но не и по разбития третокласен път. Слава богу, снегът маскира безхаберието на пътното управление. Маскари! Остри завои, високи дървета, истински природен парк. Ако намалят радиото, ще чуят и тишината. Вместо това Димитър намалява скоростта. Възбудата прераства в превъзбуда. Петър е идвал веднъж. Тук някъде беше. След гората. Сред гората пробягва сърна. Изглежда посърнала, от студ ще да е. Гладката й козина потръпва. Дъхът й излиза на пара. По нищо не личи, че влизат в селото. Петър въздъхва и поглежда салфетката върху жабката. Нарисуваната карта показва третата линия вдясно. Съобразяват се. Къщата си стои на същото място от двеста години. Кални улици, високи дувари, непоколебими баири. Селото по малко се свлича към реката. Толкова много камък... тежи, дяволът. Жените излизат и застават на портата с побелели коси. Снегът вали силно. Иван загасва цигарата. Един поглед е достатъчен. Ще остане на сухо. Те са четирима, жените – три. Един от тях ще да гледа телевизия с празни шепи. Кой, кой – той. Защо пък да се вълнува излишно? Може някоя от тях да поиска двама. Тройка – жестоко! Да, бе. Той освен единойка нищо още не е правил!

Трите жени имат различна мотивация за дългото чистене на къщата. Надежда се надява да срещне идеалния мъж.

Мария се надява да срещне подходящия мъж. Гергана се надява да срещне мъж.

Петър изскача от автомобила и протяга ръце да разчупи леда. За малко да го счупи с носа си. Здрависване. Прегръдки. Аз съм Иван. Да, да, знаем. О, ти ли си Георги? Другите винаги успяват по-лесно. Стадо кози преминава тягостно. Свечерява се. Козарят изглежда бял. Но е изпълнен с черни кахъри. В тия села всичко тежи като камък.

Димитър има твърди принципи. Черното не е цвят. Нулата не е число. Стоя не е глагол. Французите не могат да правят автомобили. Вегетарианците са разглезени копеленца. Петър има твърди принципи. Какви цветове имаше едно време! Цифрите не значат нищо. Всяко действие има противодействие. Френската любов не е изневяра. Месото напоследък поскъпва.

Георги има твърди принципи. Жените от различните цветове са еднакви. В живота важна е бройката. Движението трябва да носи удоволствие. Франция е някъде в Европа. Всички биха яли месо, но няма за всички.

Иван има мечти. Иска животът му да е цветен. Множествен. Активен. Като във френски филм. Сочен.

Добре дошли, влизайте на топло. За тях трите денят е минал безкрайно скучно. Миене на прозорци. Бърсане на прах. Висене край печката. Цепене на дърва. Палене на камината. Симпатяги ли са? Миене на чинии. Разтребване на стаите. Висене край печката. Ходи донеси още още хляб. Постилане на чисти чаршафи. Подреждане на масата. Риене на сняг. Извънредно пране на залятата с мазнина блуза. И четиримата ли ги познаваш? Сега ли да режа сиренето, или като седнем? Тия чаши за вино или по-ниските? Висене край печката. Да сложа ли и копър в салатата? Къде си оставих телефона? Дочете ли книгата? Не трябваше ли вече да са тук? Я по-добре дай другите салфетки. Къщата е стара и каменна и отвътре. Но има атмосфера. И лек аромат на двеста години. Дванадесет почти ненужни думи в съвременния български език: чардак, соба, кьошк, хайет, миндер, долап, шашарма, софра, пруст, сайвант, одър, джамал. Български друг път. Стаята е просторна, топла и уютна. Стъклата блестят от студа навън. Огънят пращи от гостоприемство. Трапезата стърчи самодоволно. Пък има и свещ. Любезно туткане. Четиримата сядат и въздъхват. Трите жени въздъхват и сядат. Колко думи могат да изговорят три жени за седем вдишвания? Засичаме: Как пътувахте? При вас има ли сняг? Студено ли е? Гладни ли сте? Лесно ли ни намерихте? Защо сте донесли храна, ние сме подготвили? Тоалетната е вдясно. Брада ли си пускаш? Това ли е новата ти кола? Вино, ракия или бира? Топиш си ръкава в салатата. Искаш ли нож за доматите? Добре ли пътувахте? Вода има минерална и от чешмата. Леко, че тоя стол е паянтов. Дотук две вдишвания. Всъщност, и две жени. Гергана мълчи. Един час по-рано в стаята с оранжевия таван на горния етаж Мария се опитва да открие G-точката на Гергана. Трудна задача. Мария е завършила славянска филология. С отличие.

Гергана хълца, обляна в една-единствена сълза. Аз съм обречена никога да не изпитам удоволствие. Как може да завися от някаква въображаема точка, която дори не знам дали имам! Мария разпръсква състрадание. Жалко за измитите стъкла. Баба й казва, че е прекалено четвъртита, но не е. Истинската жена измива квадратен метър прозорци за четири минути. Истинският мъж оставя тази работа на жената. Връщаме се на трапезата. Теми за маса в мъжка компания: Би ли върнал намерени на улицата пари? Колко пъти ще се падне ези и колко – тура? Можеш ли да завъртиш сурово яйце? Как да запалим бучка захар? Гледайте как пия от чаша без ръце. Какво ще направиш, ако ти изпадне един милион? Защо февруари има двадесет и осем дни? Силиконов или естествен бюст? Левите или десните завои са повече? Сталин е бил жена. Факт! Гейовете, тези мръсни педали. Теми за маса в присъствието на жени: Дизеловите или бензинови двигатели са по-добри? Американците или руснаците правят по-яки оръжия?

В повръщаното винаги има доматчета. Люспите на лютивия пипер не се разлагат в стомаха. Какво слагат в цигарите напоследък? Тоя месец много празници! Лаптоп или настолен компютър? Windows или Linux? Формула едно.

Надежда се е докарала в идеален тоалет. Мария си е сложила подходящи за вечерта дрехи. Гергана е облечена. Е, хайде наздраве! Опитайте рибата, много е вкусна. Имате ли всички ножове? Бързо ли дойдохте? Искате ли по-високи чаши за виното? Сложи още едно дърво в камината. А при вас кога заваля? Доматите са пресни. Да пуснем ли някаква музика? Гледахте ли новия клип? Май ми духа на кръста. Добре ли пътувахте? При вас няма сняг? Украсиха ли вече за Коледа? Сложи си палтото в другата стая. Новия мол кога ще го отварят? Още две вдишвания. Една цигара се изпушва средно с двадесет вдишвания. Надежда е най. Независима, нахакана, надарена, накипрена, неустоима. Накратко – нарцис. Мария е меланхолична, миловидна, магнетична, мълчалива, мистична. Малко мрачна. Гергана е грозновата, гърдеста, грубовата, гъгнива, горестна. Гибел! Димитър има твърди принципи. Зимата е скучна. Ако те ударят, подай си и другата страна. Гледането на спорт е по-приятно от практикуването. Здравият човек никога не се разболява. Студентите са разглезени

копеленца. Петър има твърди принципи. Какви зими имаше едно време! Боят оформя характера. Спортните танци са за гейове. Здравната реформа никога не се променя. Университетите перат пари. Георги има твърди принципи. Взимаш и бягаш. Гледаш да не биеш на очи. Жените в спортни дрехи са секси. Здравето под каквато и да е форма пречи на удоволствието. Студентките не могат нищо. Иван има мечти. Иска животът му да е коледна приказка. Сърцето му да бие от любов. Да скача до небето от щастие. Да изцели душата си. Да се почувства отново млад и силен. Петър, плямпалото: Какво им слагат на тия салами? Едно време имаха вкус на месо, сега имат вкус на евростандарт. А ти какво работиш? Наскоро започнах нов бизнес. Но нещо не върви. Още една тема за маса: в свраката повече бяло ли има или повече черно? Но е прекалено рано. Животът е пред тях. Димитър си обича работата. Изкарва достатъчно за дизел, кожени мебели, плазмен телевизор, мощен фотоапарат, качествени колбаси, прецизна музика и фини костюми. Повече не му и трябва. Петър иска да направи голям удар. Големият удар! Задължително без никакви усилия. Внезапно и посред бял ден. Пред погледа му се мержелеят картини на богатство. За негово учудване пейзажът се сменя прекалено бързо и прекалено често.

Георги е наследствено обременен с няколко апартамента в центъра на столицата. За съжаление други наследници няма и той е принуден да се занимава с цялата имотна бумащина. И всичко това – за няколко хиляди на месец. Иван е завършил магистратура. Дипломиран инженер. Всеки негов ден е практически празник на знания и умения. Пълно тържество на съдържанието над формата. И е леко пълен, да. Димитър, изтънченият: Ще ходя да се разтъпча. Схвана ми се задникът от шофиране. Да, някои шофьори са истински задници. Още една тема за маса. Снегът хруска под тъмните му стъпки. Мобилният телефон в ръката му свети. Разговорът не е щастлив, но поне е кратък. Отново на топло. Ухх! Навън си е таковало таковата. Иван, тактичният: А освен вас тук има ли други исторически забележителности? Оппа. Трите жени изведнъж се накланят исторически. Иван не иска да каже това. Исках да кажа, нещо интересно за разглеждане? Жените се отдръпват безинтересни.

Тоест, нещо различно от това, което вече видяхме. Практичен съвет: когато направиш гаф, просто се усмихни и замълчи. Иван си е такъв. Опипва почвата, опипва, а приятелите му вече са напълнили шепите. И докато той пълзи, за да излезе от дупката, да разгледаме стаята му. На триста и петдесет километра оттам. Оправено легло. Карирано одеало. Две възглавници. Бели стени. Какво няма по стените: плакати, картини, огледала, аплици, паяжини. Стол. Шкаф. Щори. Кактуси. Не по-малко от сто. Нагъчкани върху дървена дъска под перваза на прозореца. Червена пластмасова лейка, пълна с вода. Върху шкафа, прилежно подредени, лежат четири книги. Три справочника. Якост на металите, твърдост на бетона, относителни тегла на материалите, такива неща. И фантастичен роман. От някой си Ерих фон Деникен. С други думи – пълен загубеняк. Аутсайдер. Социопат. Декадент. Смотаняк.

Надежда има убийствен подход към мъжете. Може да прави френска любов без ръце. Няма спортист, който да устои на такава обява. Мария има издържан подход към мъжете. Обещаващи погледи, отмятане на коса, лъчезарна усмивка. Няма стоматолог, който да не се възхити. Баба й все казва, че трябва да се задоми с лекар. Гергана, уви, няма никакъв подход. Глупави мъже колкото искаш, но слепи – рядко.

Началното училище. Петър е първокласник. Над олющената порта гордо се вее избелял надпис: „Отлично училище за отличен старт в живота”. Повечето ученици обаче така и изобщо не стигат до финала. Някъде по средата на пътя чудесата на капитализма ги улавят в гравитацията си.

Бензиностанции, автомивки, амфетамини, автомагистрали, футболни агитки, неонацисти, чистачи, продавачи по сергиите. Мамини убавци!

Надежда, оперената: Смятам, че новата година ще е още по-благосклонна към мен. Да, главните букви в азбуката са прекалено невзрачни за собствената й значимост. Нейният Аз е по-голям и от Азия. А как беше настоящата? Не че се оплаквам, но...

Всъщност, тя не спира да се оплаква. Класически български манталитет: вайкай се, та да не би някой да ти завиди.

Георги, натуралният: Обичам да гледам научно-популярни филми. Но от по-популярните. Мария, славянската филоложка: Тврд не ви ли звучи по-характерно от твърд? Отсрещното мълчание често служи за кураж. Яйцо е доста по-бяло и обло от яйце. Ц-то придава якост и хрупкавост на черупката. Тц-тц!

Тегаво. Мудно. Куцо. Седем непознати сядат за пръв път на една маса. За отличен старт в живота. Но не и тази вечер. Мария познава Петър отпреди. Петър, всезнайкото: Аз пък познавам един, който се казва Нафталин. Чудесна тема за маса. Ако следваме истината, Нафталин познава една Любима. Братовчедка й се казва Утеха. Гергана всъщност има много топла душа. Отзивчива, състрадателна, честна, добродетелна, отстъпчива, кротка, тиха. Тия последните седем не могат да се сложат на корица на мъжко списание. Но мъжете по принцип все пак от време на време се наливат с алкохол. Което е частично утешение. Обаче алкохолът, от който се ослепява, в днешно време се среща твърде рядко.

Петър, неуморният: Какво им слагат на тия вина? Едно време имаха дъх на грозде, сега дори по цвят не са червени. Надежда, грациозната: Аз предпочитам бяло вино, защото се пие с лед. А иначе козметиката в общи линии би трябвало да прави жената покрасива.

Кой се интересува от вътрешния свят на жената след осмия сантиметър? Розовото червило не би ли трябвало по-скоро да се нарича розовило? Това е Мария, филоложката. Стъклата са се изпотили от напрежение, неловкост и неудобство. След няколко чаши разговорът ще потече плавно. И кондензът по стъклата ще потече на тънки струйки. Докато думите се опитват да налучкат единна посока, да надникнем в дамската чанта на Гергана. Парфюм. Тридесет милилитра. Гребен. Химикалка. Тефтерче с калъфче, с календарче, с отбелязани дни. Пакетче носни кърпи. Портмоне. Само толкова? Да погледнем тогава чантата на Надежда. Парфюм. Голям. Още един парфюм. Гримове. Въпросното червило. Наистина е розово. Презерватив. Четка за коса. Четка за зъби. Огледалце. Тънка лента плат. О, това е бельо. Само толкова? А Мария? Бележка за платен ток. Камъче. Кестен. Шапка. Mp3-плейър. Кутия цигари. Две запалки. Листче с написан телефон и адрес. Бележка за платен интернет. Пакетче дъвки. Безопасна игла. Пясък. Чадърче от коктейл. Късметче от кафе. Две пакетчета захар. Шоколадов бонбон в станиол. Билет за театър. Сметана на прах. Опаковка от аналгин. Снимка на баба й. Малка книга с хороскоп за годината. Тънко издание с поезия. На някой си Ерих Кестнер. Кламери. Кожени ръкавици. Оу!

Надежда, изрусената: Не е ли по-трудно с ръчни скорости? Отлична тема за маса. Георги, свободомислещият: Шофирането с автоматични скорости е като чукане с презерватив. Оппа. Димитър отново излиза да се поразтъпче. Мобилният телефон в ръката му свети. Разговорът е още по-нещастен и още по-кратък.

Денят на Петър обикновено е дълъг. 08:30. Кафе с цигара. Я да прегледаме валутните курсове. И тройунциите. 09:00. Кафе с цигара. Дали не са публикували пресни новини в последните пет минути? 09:30. Кафе с цигара. Малко спортни рубрики. Едно време какви футболисти имаше! 11:50. Ще ходя да си купя цигари, че свършиха. 12:00. Бира с цигара. Петролът пак се вдига. Авиодиспечерите се вдигат на стачка. – 16:50. До утре, колеги. Нощта на Иван е по-дълга от деня.

Чертане. Смятане. Пречертаване. Пресмятане. Поглед в справочника. Пречертаване. Ето къде била грешката. Време е за чай. Чертане. На колко метра можеше да е оградата по силата на член 19? Поглед в справочника. Смятане. Писане на имейли. Чат-пат и чат. Бре, кога е станало три и половина?! Ще лягам, че утре съм на работа. Гергана си ляга рано. Просто няма какво да прави. Скука. Кукувица. Кукумявка. Но пък сутрин е кукуряк. С кука цаца не можеш да хванеш.

На триста и петдесет километра оттам, в изрядния апартамент на Димитър. Телевизор. Солидна озвучителна система. Кожен диван. Над него – картина в червено и бяло (черното не е цвят). В другата стая – широко легло с безупречна завивка. Разпятие на стената. Чакайте малко! Под завивката се движат нечии извивки. Не се движат, по-скоро се втрисат. Извивките са така изкусителни, че няма и съмнение. Една самотна жена ридае в спалнята на Димитър. На пода лежи мобилен телефон.

Ух! Навън започва да застудява. Ще седна по-близо до камината. Не го свърта, а? Сега забелязва, че на перваза на прозореца има лимон. Цъфнал посред зима. Напомня му за една зимна градина. Ако за едно завъртане на гумите на автомобила цветето порастваше с един милиметър, докато дойдат, щеше да е станало високо почти двеста метра. А

една дълга връзка увяхва пред безпомощния му поглед.

Надежда се страхува от вируси, бактерии, акари, паяци, хлебарки, мишки, плъхове, змии, кучета, извънземни. Цялата хранителна верига. Мария има резерви към дателния падеж, деепричастията, отглаголните съществителни и подчинените изречения. Боравенето с езика си е майсторлък. Прочее поречие и наречие означават различни неща. Гергана се отвращава от простаци, футболисти, картоиграчи, пияници, шофьори, свалячи, натегачи, натрапници, навляци. Почти от всички мъже. Иван, засраменият: Картофената салата като правило винаги е вкусна. Трите жени са свикнали да се изживяват като изключения. А така им се иска да са единствени! Но застиналата любов не е единственият дерт на Димитър. Под капака на автомобила с пукане изстива мощен двигател. Изгравираните по масивния му метал букви и цифри изобщо не отговарят на истината. Някой ще тряба да отговаря пред закона. Силиконът частично надвива законите на физиката. Познанията на Надежда се простират дотам. Колко пъти досега се спомена думата любов? Засичаме: нито веднъж. Картофената салата наистина е вкусна. Повечето блюда са преполовени. Гостите си взимат. Рибата не помръдва. Не върви цаца посред зима.

Една от най-зашеметяващите български думи: паца. Пък вече официално се казва оценям, а не оценявам. Мария, ценителката. Разбира се, неофициално хората ще продължават да си говорят както искат. Мълчанието се тълкува и като съгласие. И пазаря, вместо пазарувам. Малко ми звучи селско. Димитър, столичният. Това в отрицателния или в негативния смисъл го имаш предвид? Георги обича да задава въпроси, нищо че не умее. Такава му е средата. Повечето му приятели, ако не и половината, са гении. Но не на четмо и писмо. Няма лошо. Ще се пести време, хартия, мастило. Иван, правописният. Гергана се сеща за още дванадесет думи в името на каузата: уважам, причиням, сглобям, заявям, доверям, зашеметям, означам, утешам, подсладям, вгорчам, осолям, подлютям. Преглъща събралата се слюнка. От човешката слюнка също става симпатично мастило. По всичко личи, че има известни симпатии. Надежда се заглежда малко по-упорито в Георги. По нейните си критерии. Не, че е взела голямо участие в подготовката, но за други неща няма търпение. За което обикновено търпи критики от приятелките си. И от личния си лекар.

Мария, славянката:

Искате ли да разгледате къщата? Движението подпомага кръвообращението. Вените се разтягат и сърцето изтласква повече червени кръвни телца из организма. Заедно с това хормоните вършат своята си работа. Докато обикалят стаите, в селото се случва нещо обичайно. Една яйцеклетка излиза от фоликула, прилепва се за ресните по стената на яйцепровода и започва бавно да се придвижва в нетърпеливо очакване.

Глава 3

Мария всъщност е поетеса. Но битовите й задължения потискат таланта и дават път на посредствеността. Посредством която се реализира като данъкоплатец. За това се изисква истински талант. Дванадесет предмета на бюрото й в офиса, на четиридесет километра оттам: омачкан кибрит, олющен диктофон, остарял фотоапарат, зацапан пепелник, засъхнала чаша с кафе, заяждаща машинка за телбод, изморена нейна снимка, отхвърлен списък с адреси, опропастена бутилка вино, грохнали писма, непосилен график и недоумяващо кожено яке. Точно като отношенията й с колегите.

Петър е очарован от дебелината на стените. Добрата шумоизолация е важна, ако не искаш да те поднасят на сутринта. Любовни вопли. Стаите са топли. Печките са запалени отдавна. Иван е очарован от носещата конструкция. Георги започва да се очарова все повече от Надежда. Едно намигване трае по-малко от половин секунда. Последствията от него могат да продължат цял живот. Самотата не се трае лесно. Но по-добре да си траем. Мария е стопанката на къщата. Баба й живее по-нагоре. Цял късмет, че един неин прадядо навремето се е захванал с търговия. Другите разклонения на рода все още упорито отглеждат кози. Не съществува порода кози с разклонени рога. На триста и петдесет километра оттам, в спалнята на Димитър, риданията са спрели. Завивките се раздвижват решително. Изпод тях се изплъзва завидно съблазнителното голо тяло на млад мъж. Вярно, със синина около

окото, но все така красив. Избърсва сълзите си, отваря гардероба, намята си халат и се отправя към банята. Оппа! Петър знае. Димитър знае, че Петър знае. Но и Димитър поназнайва някои неща за Петър. Мъжката солидарност е преди всичко мълчание. Иван прокарва нежна длан по дебелите дървени двестагодишни дялани греди. Всичко това е строено без никаква документация. Само паметна бележка, положена в стъкленица със зехтин в основния камък. И няколко монети. И стои вече два века. Актуалното съвременно законодателство задължава строителя да дава десет години гаранция на сградата. Изкачването на стълби с токчета вероятно намалява телесното тегло. Сигурно затова Надежда е отегчена. А е едва привечер.

Какви жени харесва Иван? Отегчени. Меланхолични. Страдални. Самотни. Неуверени. Скромни. Срамежливи. Честни. Тихи. Кротки. И красиви, ако може. Какви жени харесва Петър? Симпатични. Разговорливи. Нашенски. Оперени. Дейни. Открити. Какви жени харесва Георги? Всяка, която е навита, има шанс. Поне за веднъж. Димитър? Той изглежда ще пропусне това раздаване.

На триста петдесет и осем километра оттам. Петър живее в началото на града. В малък двустаен апартамент на края на гаранционния му срок. Дисхармония е най-меката дума на годината. Апартаментът е много по-голям отвътре, отколкото изглежда отвън. Иначе няма как да побере всички хобита, желания, странности, страсти и спомени на Петър. Единственият предмет, който заслужава вниманието му, лежи на нощното шкафче. Снимка на петнайсетинагодишно момче. Неговият далечно живеещ, рядко виждан, почти непознат, напълно отчужден и несъмнено обичан син.

Мария, лъчезарната: Това е моята стая. Сякаш другите са на комшиите. Два нашенски символа за кисело – туршия и комшия. Решетките на прозорците са все така актуални. Таванът е зелен. С доста хладнокръвни примеси. И без това не се знае кое е най-зеленото зелено. Димитър борави с цветове по цял ден. Дванадесет от най-използваните в неговия офис думи: фрейм, темплейт, лейър, хостинг, хедър, банер, плейсхолдер, сорс, енкодинг, месидж, домейн, трафик. Тази последната звучи познато.

И защо сте боядисали таваните в различен цвят?

Иван, конструкторът. Мария има отговор на почти всички въпроси. Нашите бяха против, но вече си го бях наумила. С вкусовете на родителите човек винаги трябва да има едно наум. Ако следваме истината, стана случайно. Беше й скучно и реши да се пробва. Каквито кутии намери в бараката, такива. За последната стая – каквото остана. И слизането по стълби намалява телесното тегло. Всички сядат на трапезата, заемат местата си и се заемат да възстановяват загубите. Надежда е на път да загуби надежда. Защо не може да задържи мъжете край себе си? Защо все попада на гадняри? Защо не може да ги усети преди това? Защо всеки път раздялата боли? Защо не срещне най-сетне някой идеален? Съвременната наука доста повече отговаря на въпроса как, отколкото на защо. Гергана жадува да сподели голямата новина. Не, не тя е бременна. Защитила е научна дисертация и де факто вече притежава докторска степен. Академичната квалификация не се възприема като вторичен полов белег. И все пак на трапезата седи една бременна жена. Но дори Гергана не знае за това. Почукването по дървена порта няма как да е вежливо. Не и в такава снеговалежна вечер.

Автомобилът може и да е на Димитър, но Георги е посредникът при сделката. Георги знае това, което Димитър не трябва да знае. Георги знае и много други работи. Бил е посредник неведнъж. Обича да играе на ръба на засадата. По средата на трапезата гори свещ. Петър изгаря от нетърпение. Мария не понася мъже, които мрънкат. С малки длани. С пискливи гласове. Дванадесет от най-противните й думи: ексклузивен, иновация, брифинг, дистрибутор, дестинация, опция, пърформънс, шопинг, промоция, презентация, бонус, франчайз. Уау! За бога, дори фолклор е чуждица! Какво сме забравили да видим в една от дамските чанти? Отделен джоб с цип. Нещо обло, бяло и твърдо. Яйцо? Не, не е яйце. Дезодорант? Не. Газов спрей. Дванадесет обръщения, които Надежда не може да понася: котьо, муцка, бейби, маце, миличко, душичке, пиле, златенце, дарлинг, сладурче, моме, бонбонче. Единият от бившите й е изтънчен гадняр. Не можа да го задържи край себе си, но не може и да се отърве от него. Преследва я. Което би трябвало да се преследва от закона. В тия села неписаните закони не са се променяли от векове. И последната капка изтънченост е изчезнала при второто почукване. Сега

си е истинско чукане. Сякаш коза блъска с рога по състарените дървени талпи. Някой отчаяно хлопа по масивната порта. Няколко погледа си сменят посоките последователно. Спазми обхващат няколко стомаха. Температурата на белия пламък на свещта е около 1400 градуса Целзий.

Мария, усмихнатата: Кой ли може да е? Да ходя да погледна. Ами, иди, де. Навън е малко под нулата. Става, намята се, оглежда се и се примирява. Якето й е много яко. Кожено. Бяло, червено и малко черно. На Димитър за малко да му хареса. Стойте тук, ще отида сама. Петър, безстрашният: Кому е нужно? Ще дойда с теб. Ах, този проклет дателен падеж! Мълчанието на трапезата става съвсем рибешко. Цацешко. Яко и хрупкаво като черупка на яйце. На триста и петдесет километра оттам. Домът на Георги. Високи тавани. Стара мебел. Тежки завеси. Вестибюл. Палисандър. Пиластри. Дъбов паркет. Гипсови орнаменти. Кристален полилей. Къща с

история. Какво няма: чам, пластмаса, синтетика, гипскартон, PVC, алуминий. Спалнята е друга история. Коприна – изкуствена. Леопардов десен. Тръбна рамка. Имитация на месинг. Два големи телевизора – отляво и отдясно. Минибар. Климатик. Огледало в червена рамка. Дебел килим върху ламинат. В спалнята не бива да има ограничения. Любовта се предава по полов път. Слава богу, че Георги се е ограничил само в нея стая.

Гергана, забравената: Имам добро предчувствие. В тия села доброто идва веднъж в годината. Няколко чифта крака изтупват снега от обувките си. Единият чифт е доста по-дълъг. Вратата се отваря. Две непознати лица се опитват да изглеждат любезно. Науката все още спори колко лицеви мускули участват при оформянето на усмивка. Непознатите по принцип изглеждат като чужденци, но тези са си чужденци. И погледът им на чужденци, и измъчените им рамене, и извинителното суетене. И най-вече безполовото им излъчване.

Петър, полиглотът: Загубили се и като видели, че свети... Сара и Пол... Холандци. Западноевропейците са си загубени по принцип.

Големите им раници бухват в ъгъла на стаята и разпиляват пръхкав сняг. Суетенето продължава със силна българска традиция и предвзето гостоприемство. Да направим място за новодошлите. От пръв поглед личи, че не са чисти холандци. И двамата са красиви. Георги започва да пресмята наум дали има нещо такова в списъка. Петър за минута забравя за Мария. Димитър се сеща за един подобен младеж със синина около окото. Гергана сега изглежда още по-вглъбена. Сигурно е, че подготвя първите дванайсет изречения на английски. Иван е изучавал западноевропейска архитектура. Изключително и нидерландска. От присвитите очи на Надежда излизат искри. Огънят се разгаря.

Глава 4

Сара и Пол не знаят думичка български. За Георги уолпейпър и Уолстрийт са едно и също. Чуждите езици го вълнуват само до мига на удовлетворението. Разговорите с чужденци винаги отчуждават някого от компанията. Което е добър момент за незабелязано усамотение. Десет минути по-късно накъсаните фрази напълно са заличили празните столове на двама от сътрапезниците. Кухла. Кукла с излъчване на тухла. Това е второто впечатление за Сара. Мълчи и се усмихва. Пол изглежда доста по-скучен. И не толкова общителен. Наздраве! Няколко чаши вино могат да произведат чудеса в общия смисъл на думата. Гергана мълчаливо се чуди защо отново на масата са едва седмина.

Петър, церемониалмайсторът: Тръгнали били към някаква хижа, но снегът и вятърът ги объркали. Решили да се върнат, но хванали козя пътека. Вече си мислели, че ще спят в гората. И тогава чули блеенето на кози и така. Западноевропейците са си блейки. Побъркана работа. Сара и Пол подрънкват вилици и чаши в смълчана благодарност. Петър не спира да дрънка. В стаята с жълтия таван една G-точка все пак бива докосвана многократно.

Иван видимо се интересува от красивото момиче. Сяда малко по-близо.

Холандката наближава двайсет и пет. Гергана преподава красивите неща от живота в рамките на скромната си специалност. Дванадесет думи от уводната й лекция: сеитба, брашнеста мана, прилистник, есенници, близалце, митохондрии, нерватура, ръжда, фосфати, льос, семедел. Определено става дума за култура. Земеделска, вярно.

Това близо до Амстердам ли е? Всеки момент ще се зададе и вечния въпрос: А да познавате там един Боби? Висок така. Няма човек, който да не познава поне един Боби. Въпрос на география. На триста петдесет и осем километра оттам. На вратата на Петър се чука. Симпатично младо момиче с куче под мишница. Тази вечер май ще го разхожда сама. А е краят на ноември. Дълги нощи, къси дни. Почуква пак и вратата се открехва. А! Добре де, само ще надникне.

Петър се пита дали не е забравил вратата отключена. Или лампата светната. Или чешмата отворена. В края на селото има стара чешма с възрожденски облик. От онези, лечебните. Облата й зидария е подпъхната със сгънати листчета, превързани с червени конци. Желания, копнежи, молитви – цял един народ. Българска традиция. Любопитно, какво ли пише по късчетата хартия?

Грехота е. Ще надзърнем само в едно. Надписът изглежда къс. Да пукне съседа! Наистина българско, наистина традиционно. Може и да е от вярата, може и да е от виното някаква реакция. Гергана проговаря на езици. Всъщност, най-сетне е подготвила първите си дванайсет изречения. На чист фламандски. Никаква реакция. Вече е ясно, че на чужденците не им е съвсем чиста работата. Надежда сяда отново на масата. Обикновено очите й са черни като въглени. Сега греят като жарава. Сипва си пълна чаша бяло вино и въздъхва доволно. Ледът се е стопил твърде скоро. Някой иска ли греяна ракия? Гергана казва и второто изречение. Настоятелно. Тактична не може да се нарече. Георги отпушва нова бутилка с отмалели длани. Косата му е измачкана, сякаш е лежал. Отлежала гроздова. Надежда пуши доволно. Трето изречение. Пол напряга лице и се опитва да разбере повече. Няма как. Истинското му име е Мирча. Спътничката му се казва Трандафира. Но да оставим това за по-късно. Няма как.

Някъде в Европа на темерутите казват аристократи. Мълчанието може да се приеме и за надменност. Иван, мечтателят: Имах един състудент от там. Над мен живееше. Много студен човек. Може пък Гергана да е сбъркала. Дрънкането на вилици продължава. Димитър подритва Георги под масата. Мария разсипва още вино, салати и мезета. Баба й все казва, че е разсипница. В това време поредното правителство разсипва държавата, докато се учи на занаят. Сара и Пол продължават да се усмихват някак вносно. Английският им е доста сносен. Георги вдига скрито палец и Димитър се усмихва по нашенски.

Жените са по-любознателни. В частност любопитни. Младото момиче в апартамента на Петър не смее да пусне кучето. Брей, колко много книги! Колко много дрехи. Колко много... неща. Ако надникване беше от женски род, щеше да означава претърсване. Той означава много за нея. Сега й е паднал. Спъва се и пред очите й се откроява писмо. От някоя си някаква друга. Любопитно, какво ли пише вътре? Срамота е. Ще надникне само набързо. Надник! Сега вече изпуска кучето.

Петър, златоустият: Не стана ли време за вечеря? Какво ще ядем? Никога не питай българина какво да ям, къде да седна и за какво да се хвана. Гергана леко примижава и става да помогне на Мария. Вратата на фурната се отваря под тежък аромат. Едра опечена пуйка каца на трапезата. Цацата се прибира неядена и с подвита опашка. Мижава работа. Вие ли го приготвихте това? Изглежда като от гланцово списание. Суетнята отстъпва място на суетата. Класическа българска традиция: яденето от обща тава сплотява семейството. Опитайте и от пълнежа. Георги се чувства някак опразнен. Облизва устни. Езикът му е изморен. Иван първо напълва чините на чужденците. Той има висше образование. На Надежда изобщо не й е до ядене. Но й се заяжда. На триста четиридесет и пет километра оттам. Бензиностанция. Красивият младеж със синина около окото натиска няколко копчета. Фарове. Фарове за мъгла. Радио. Отопление. Ляв мигач. Педал. Автомобилът потегля на изток с мръсна газ. Пътят е чист от снега.

На масата седят брокер на недвижими имоти, банков чиновник, преподавател, уеб-дизайнер, застраховател, играч, идиот и двойка румънски цигани. В добрия смисъл.

Димитър пляска артистично с ръце. Браво на готвачите, значи! Останалите просто плюскат. Готованковци! Иван е увлечен от възпитаното храносдъвкване на младата жена. Тези руси коси, тези бели зъби, този сок от салата, потекъл в ъгълчето на устните й!

Момичето в апартамента на Петър е изумително. Но недоумяващо. Писмото е от някаква бивша съпруга. За пръв път чува. И се отнася за сина им. За пръв път чува. И за склонноста на Петър към домашно насилие. Момичето вече не чува. Почти е оглушала от неочакваните новини. Отчасти защото е все още ученичка.

Всъщност Мария не живее тук. Дори при хубаво време. Къщата се използва от време на време за три основни дейности: напиване с приятели, напиване с познати и напиване с непознати. Мария обитава взрачен апартамент в близкия град, купен залък по залък. Човек трябва да има къде да постави личната си кафеварка. Може да не пие и глътка, но да знае, че си е у тях. Гергана преглъща със силна наслада. Какво като обича да се тъпче? Диетите са непосилни и съсипват психиката. Какво като живее с баща си? След развода той е направо съсипан. Всичко му е криво. Тя се страхува да не откачи. Мъже, знаеш ли ги? Той се бои, че тя никога няма да се откачи от него и да се омъжи. Мария вече е била омъжвана. За човек с малки длани и писклив глас, който не спира да мрънка. Най-вече как готвела майка му и защо пак има бели петна на нощното шкафче. И има ужасно име. Именно най-добрите й приятелки я натикаха в бяло. Как ти завиждаме, щастливке! Накрая вече получаваше тикове от съпруга си. По-накрая, на петата година,

бракът приключи набързо. Свободата е ключът към щастието. Най-накрая единствената умна постъпка беше просто да се махне. Махна с ръка, свали си престилката и излезе. Стилно.

Пол най-сетне казва нещо. Мерси. Всички притихват в очакване да продължи. Той продължава да яде. Тихо и целеустремено. Гергана побутва настрана бухналата салата и избухва на взискателен английски: Вие не сте холандци. Кои сте вие? Защо лъжете? Какво се опитвате да ни пробутате? Още малко и ще им пише двойки. Двойка чужденци. Има ли значение откъде са? Дори и да са индианци, щяха ли да ги оставят да замръзнат навън? Иван е стреснат от повишения тон. Сега е ред на Сара да проговори на езици. Започва с български: Защото ни омръзна да се държат с нас, все едно сме индианци. Никой не помръдва. Продължи, продължи! От Румъния сме. Туристи. Обикаляме планините. Какво гледате? Не правим нищо лошо. Но вие гледате с лошо око на съседите. Затова казваме, че сме холандци. Дори Мария би й писала шестица. Мерси. Георги въздъхва облекчен. Румъния отдавна е отчекната в списъка.

Иван е разчекнал челюсти в опит да прикрие изненадата си. Но щедро показва храна. Димитър най-после е заинтригуван. Мирише му на интрига. Петър усеща леко кисел вкус. Не е от виното, значи е от опитите да се прави на преводач. Надежда издишва силна струя дим, примесен с няколко лютиви думи. Гергана докосва копчето на плетената си жилетка. Изумена и възмутена едновременно. Едно време какви жилетки плетяха!

Мария, домакинята: Ми хайде наздраве тогава! Класическа балканска традиция: като няма какво друго, кажи наздраве. Много сте зле. Това е Надежда, претенциозната. Някои удоволствия държат за кратко. Вече й се иска да си го изкара на някого. Държи да направи скандал и набира смелост. Много сте тъпи. Все още си подбира думите. Значи знаете български? Това е Иван. Трябва му малко повече, за да смели. Сара е руса, но това е подвеждащо. Завършила е екология в Русе. На

границата между, но все пак отсам реката. Запалена международна активистка-природозащитничка. Обича пътешествията. За които й се плаща като за научни изследвания. А тя просто следва сърцето си. Пол има голямо сърце. И не само. Няма спор, струва си. Науката все още спори дали G-точката наистина съществува. Надявам се, поне сте православни християни. Димитър най-неочаквано държи на тези неща. В дома си държи и две библии. Учил е, че дори в Япония има православни християни. Много от японските автомобили се правят в Холандия. И цял час да си говорим на английски... Тц-тц! Петър има нужда от цигара. Гергана чувства, че е поразвалила купона. Но истината е по-важна от развлеченията. Може би затова е все сама. Самотата не се трае лесно, наистина. Що не вземете да си тръгвате? Надежда едва се удържа. Гласът й реже атмосферата. Мария я срязва и се усмихва по нашенски: Какво толкова е станало? Все сме си наши. Станало е, че ни правят на идиоти! Ядат и пият с нас, а ни пързалят през цялото време. Стига! Тебе пък най-малко те правиха. Надежда обаче не схваща намека. Ето, виждате ли?

Сара се е изправила. Да, краката й наистина си струват. На Иван му се струва, че ще припадне. Досега се държахте любезно – и щом разбрахте, че сме от Румъния, ни подгонихте. Не, малко сме засегнати, че ни излъгахте. Петър има плътен глас. И едри длани. Защо? Имаме лош опит с българите. Като чуят румънски и си прибират портфейлите във вътрешния джоб. Но моля ви! Аз имам прекрасни колеги от Букурещ! На Гергана вече й е вътрешно, че е започнала. Ние сме от Крайова. Ей, тая Румъния край няма! Цигани лъжливи! Душата на Надежда си идва на мястото. Много бяло вино, много нещо. Надежда! Затвори си шибаната уста! Гергана казва мръсна дума за трети път тази седмица. Може би трябва да се консултира с психотерапевта си. Но на първо време да овладее гнева си. Съжалявам. Второ, никой никъде няма да ходи. Хайде, сядайте! На Георги му се ходи до тоалетна.

Тоалетната в апартамента на Петър е оповръщана. Наистина има и доматчета. Сълзи, сополи... Момичето се опитва да почисти, но ръцете й треперят неистово. И не от любовен трепет. Мръсник! Няма жена, която да изглежда добре, когато плаче.

Не е спряло да вали. По тесните улички на селото пъпли полицейски автомобил. Синята лампа на покрива му озарява тежките дувари. Сега камъкът е посинял от студ. След кратко колебание гумите отново се завъртат. Хрускат по пресния сняг и наближават.

Хайде всички да се успокоим. Иван е взел инициативата. Готов е да защитава с голи гърди. Е, и с малко косми. Надежда, космическата: Ти пък какво се обаждаш? За тая русалка ли се застъпваш? Поне не е изрусалка. Георги става груб само когато са го подвели. А той има пресни сведения от пряк поглед. Изглежда, под жълтия таван нищо не е останало скрито. Иван свежда глава и тайно поглежда към очертанията по поларения пуловер на Сара. Надежда позеленява: Оо, я ходи се застреляй! Не че имаш с какво. Вдига среден пръст и бавно го сгъва. Георги почервенява като ужилен. Бежовата жилетка е на път да се пръсне. Гергана генетично е с едни гърди пред останалите. Оставете хората на мира! Винаги се намира някой да каже нещо непреходно. Но тъкмо тогава портата отново се разтреперва грубо. Много е оживено като за края на ноември. Петър тръсва глава:

Чакаш ли още някого? Чакам аз! Мария този път дори не си слага якето. Излиза в снеговъртежа и тръшва вратата. Яката на ризата на Димитър е снежнобяла. Върти чашата в ръка и прошепва: Сърби някои сигурно. Само Надежда се подсмихва. Сърби я да каже някоя мръсна дума от мъжки пол, но си я спестява. Пол продължава да яде енергично от печената птица. Сара мълчи като риба. Тя е вегетарианка. Екология, значи. Да върнем китовете в океана! Да енергоспестяваме! Да разкъсаме кожените палта! Да спрем изсичането на дърветата! Да живее сеитбообращението! Петър се обръща към Иван: Ходи сложи още дърва в камината. Иван вдървено хвърля три цепеници и отупва ръце. Георги още мълчи вцепенено. Не му е дадено да приказва. Оформя се страшен купон, няма що. Снежна приказка!

Глава 5

В стаята нахлуват двама униформени. Изглеждат страшно. На кой е белият автомобил отпред? Няма добър вечер, няма как сте, кво сте. Очевидно са полицаи. Единият е по-лицеприятен. На кого. Поправката е на Мария. Докато затваря вратата. Няколко погледа сменят остротата си последователно. Георги тайно поглежда към коленете си. Не таи добри чувства към органите на реда. Сара и Пол се спотайват. На кого е белият автомобил? Полицаят оглежда Мария от глава до пети. Мой е. Димитър оставя чашата. Проблем? Имаме сериозен проблем, да. Тишината става на капки. Кондензът по прозореца е. Едно лице е пострадало и трябва незабавно да го закараме в болница. А? Е, и?! Остават още само три гласни. Ще трябва да го закарате с вашия автомобил. Ясно? Въздишката на Георги замалко да загаси свещта. Облекчено вдига лице. Прояснил се е. Защо аз? Димитър не обича да му нареждат. Защото ние имаме лимит на бензина и няма да стигнем далеч. Нямате бензин, така ли?

Имаме за още десетина километра. А защо не дойде линейка? Пил съм. Вторият полицай се намесва решително. Ход с офицера. Докато се пазарите, жената може и да си отиде. Значи може да ходи? Надежда е разочарована. В оня смисъл. Полицаят посочва към тавана. Надежда започва да се напряга как точно пострадалата жена ще изкачи стълбите. Казах ви. Пил съм. Какво толкова? Колегата ще дойде с вас. Да тръгваме. Димитър оглежда трапезата, въздъхва, става, облича се и излиза. Полицаите кимат одобрително. Ще прощавате, че така... но в това време... питахме и ни упътиха тук. Мария е само наполовина любопитна. Знае отговора. Съседите. Видели колата. Наздраве. До час и половина ще се върнем. Вятър работа. Георги, окопитеният: Това вече е в рамките на извън всякакви граници. Сара е с красиво оформени и стегнати задни части. Но сякаш е седнала на тръни, рога и копита. Дори апетитът на Пол е поизчезнал. Трябваше да ги накараме да ви проверят документите. Надежда не спира да пие вино.

Гергана се изправя и разтребва празните чинии. Все някой трябва да прави и това.

Жената е доста възрастна. Стене на предната седалка, а отзад сговорчивият полицай не спира. Дизел, нали? Друго си е. Ето, започва се. Димитър върти кормилото. Вие му се свят. Сигурно е от кръвното.

Мобилният телефон на Петър вибрира. Номерът е непознат. Но гласът не е. Ще спестим многоточията. Димитър? Не, не е до мен. Отиде в болницата. Не, нищо му няма. С едни полицаи. Едни е доста завъртяна логически дума. Не, нищо не е направил. Някаква жена. В оня смисъл. Не, не в тоя смисъл. Чакай малко. Петър излиза на снега, за да говори по-свободно. Сега разбира, че красивият мъж му се обажда в движение. И приближава. Не са никак близки. Но и друг път се е случвало да се обажда. За да го успокоява. Петър запазва хладнокръвие. Иначе и той ще вземе да вдигне кръвно. Не мога да ти кажа как се стига дотук. Не, защото не карах аз. Отивай

направо в града и си се разбирайте. Затваря телефона, преди да е започнал да се кара. Гейовете, тези мръсни педали!

А в неговия апартамент вече е тихо. Секретите в банята са избърсани, ключалката на входа е натисната и тайната от писмото е осъзната. Момичето слиза по стълбите, потисната, леко прегърбена и силно прегърнала малкото си куче.

Петър се връща намръщен. На Мария почти й е омръзнало да го чака. Има-няма седеменайсет години. Откакто бяха на осемнайсет. Алкохолът засилва решителността. Ела ми помогни да оправим стаята за новите гости. Едно намигване трае по-малко от половин секунда. Колебанието на Петър е значително по-кратко. Сега вече кръвното му категорично се повишава. Сара и Гергана вече са почти приятелки. Оказва се, че са почти колеги. Атмосферата се е подобрила. Сигурно е заради глобалното затопляне. Зелена енергия струи от двете жени. Някак възобновяема. За кой ли път тази вечер разговорите погубват интереса на Георги. Той има материални идеали. Че то леглото си е идеално. За да се оправи нещо, първо трябва да се понамачка. Не им е за пръв път навярно.Но не и този път. Стаята с шарения таван се използва рядко. Просто е най-далеч. Реши ли най-после? Мария все още вярва и се моли. Много мислих. По принцип е навит, но типично по мъжки се размотава. Решение се взима до седмото вдишване. След това се мислят оправдания.

И какво? Може би напролет. След като подам молба за развод. Нали щеше да я подадеш тази есен? Миличката тя. Случиха се куп неща. Мария въздъхва. Очевидно сега нищо няма да се случи. Типично по женски. Лъжеш ме. Знаеш, че нищо няма да стане. Само си губя времето с теб. Мухльо. Петър не знае как, но става и ръката му сама отплесва и се стоварва върху лицето на Мария.

Синината около окото на красивия младеж е от топка за тенис. Димитър е относително предпазлив и не би си позволил такива неща.

Отношенията на масата навлизат в нова фаза. Езикът на Надежда се е обострил.

Миг невнимание и на един остър завой белият автомобил рязко навлиза в гората. Насажденията са букови с примеси от смърч. Едно от дърветата се е прицелило в автомобила. Четириколесното няма голям шанс. Удря се в стогодишния дънер с тежък стон и застива. Няколко заспали птици изпърхват с криле. Снегът вали като в реклама за пърхот. Преди завоя е имало пътен знак. Отрязан обаче, за да не пречи на рекламния билборд. Е, поне старицата е спряла да стене. Не и полицаят. Димитър най-после е изтрезнял.

Момичето с кучето вече размишлява трезво. Повече не трябва да мълчи. Не бива и други да пострадат. Единствената разумна постъпка е да подаде оплакване. Решителността нараства с всяка стъпка. Нещастник!

Красивият младеж отпива глътка кафе и хвърля пътната карта на седалката. Очите му греят щастливо. Едното – по-слабо. Още само петдесет километра. Четирийсет минути.

Какво направи, бе, човек! Полицаят най-после пуска ръкохватката на вратата. Карах с трийсет! Слизай да видим какви са пораженията. Старицата е положила глава върху страничното стъкло. Сякаш е заспала. Забрадката й е изпъстрена с рекламни надписчета на разтворимо кафе. Фрапирай лятото! Мисля, че изпуснахме госпожата. Какво? Не диша. Димитър звучи пораженчески. Започва да подсмърча. Мамка му! Полицаят си поема дълбоко дъх. Не ми се прави на женчо. Слиза и отваря предната дясна врата. От едрия смърч вихрено пада снежен прашец. Служебното фенерче чинно облива възрастните зеници със светлина. Мамка му! Мъртва е. Загаси проклетите фарове!

Димитър се подчинява като насън. Смъртта е лично преживяване.

Поредният опит на Петър да прегърне Мария е отблъснат решително. Блъска с ръка в стената и се опитва да не крещи. Не мога така с лека ръка да приключа с миналото си. Ти я знаеш каква е. Ще ми забрани да виждам Пепи. Ще ме побърка. Може би ключът към щастието наистина е свободата. Мария мълчи и гледа безразлично. Вече дори не е объркана. Нищо лично. Поредното мрънкало. Поне да беше лекар, би казала баба й.

Кондензът отново е замръзнал. Какво сте опазили, бе, тиквеници! Само пари искате. Надежда е във вихъра си. Не си права. Гергана е ветроустойчива. През пролетта засадихме триста букови дръвчета. Тя конкретно тогава само носеше кофи с вода. Триста? Леле! Че то само за тоалетната хартия, дето си бършеш задника, са отишли повече! Няма да споря повече с теб! Пияна си! Гергана омеква и се оглежда за опора. А ти изобщо засаждала ли си дърво през живота си? Сара няма да позволи някой да коментира принципите й. Нейният принц продължава да си мълчи. Явно е свикнал. Аз поне не се преструвам. Цапам и не ми пука. Пукни! Ето – по нашата програма ще възстановим... Шоу-програми са вашето.

Иван не може да се накани да каже нещо. Георги се опитва да запали бучка захар. Боядисала си кофата за боклук в зелено и голямата еколожка вече! Надежда се е разпалила. Е, поне не си е боядисала косата. Георги прощава рядко и трудно.

Вторият полицай е при съседите и придобива полезна информация. Той е офицер. Посещението му има официален характер. Мъж и жена са забелязани около къщата на старицата по-рано вечерта. Нетукашни.

Мария се изправя, оглажда чаршафите и заявява: Ще си останем приятели. Повече не искам. Петър сяда, намачква леглото и се предава. Скърца със зъби, но знае, че няма смисъл. Вратата е отворена. Една дълга и мъчителна страница от живота се затваря тихомълком. Двамата безмълвно слизат по скърцащите стълби.

Ударила си е главата. Полицаят оглежда за издайнически следи по седалката. Димитър не може да каже и дума. Онзи гази в дълбокия сняг и нарежда. Слушай ме сега, шофьорче. Ти си пиян, а аз ще нося отговорността. Никакъв отговор. И двамата сме загазили яко. Но имам план. Трябва някак да извадим колата

на шосето и ще оправим положението. Димитър кима с неразбиране. Полицаят изобщо не го поглежда: Тя си беше почти умряла. Ще правиш каквото ти кажа и всичко ще е наред. Но аз убих човек! Какво си убил, бе? Я погледни – това човек ли е? Млъквай! Тя така си беше.

Момичето се прибира, измива лапите на кучето и си сипва горещ чай. Сяда на лаптопа и започва да пише. Всичко както си беше. И за принудата, и за обидите, и за боя. И не само. Вече не се бои.

Не се брои. Всяко лято си има жеги! Надежда се е нажежила и се е наежила. Плюе люспите от семките направо на земята. Да, но това, последното, беше изключително топло. Земята излиза от равновесие. Сара е на път да стори същото. Изключено! За три дена не могат да предскажат времето, ама знаят какво ще е след сто години! Я се скрий в някоя дупка бе! И по-студена, че да не те хване. Гергана понечва да се включи, но Надежда извиква: А ти, от глобалното заобляне, изобщо не се обаждай. Но иначе са приятелки цял живот. Затова не се обижда. Свикнала е. Иван се опитва да ги върне към конструктивен разговор:

Какво сте се развикали? Няма да оправите света. Оправено е. Мария се усмихва на чужденците. Стаята в дъното. Петър сяда и си налива пълна чаша вино. Вина е изписана на лицето му. А твоят хубавец какво работи? Надежда оглежда зъбите си в малкото огледалце. Ръката й трепери. Мария се навежда към Гергана: Ако ти се спи, лягай си. То се видя. Я пък ти, няма да си лягам с кокошките. Следва медицина. Сара добавя самочувствие и Иван добива трепет. Доктор, значи. А от кокоши трън разбира ли? Георги избърсва ръце и повдига вежди. Че имам един на крака. И какво е избрал да специализира? Иван започва да набира скорост. Гинекология. Дали Пол изобщо ще каже нещо тази вечер? Надежда е обобщителна: Екология, гинекология... лика и прилика.

Помогни ми да й сложим колана. Полицаят пъшка и се пързаля в дебелия сняг. Я виж дали ще запали. Стига си стоял като истукан! Димитър вади кутия от жабката, запалва цигара и подпира чело на кормилото. Целият е изтъкан от угризение и самосъжаление.

Офицерът влиза с гръм и трясък. Очите му разпръскват недоверие.

Коя е Мария? Мария се изправя и отмята кичур коса. Отново вие? Всичко наред ли е? Може ли да поговорим насаме? Няма да отнеме много. Неохота и гражданско съзнание се преплитат усилено. Да се качим горе. Нормално е мъжете в униформа да поразяват жените. От вратата – в спалнята. Но случаят изглежда по-различен. Вече в стаята със зеления таван. Разбрах, че вие сте стопанката. Познавате ли добре останалите гости? Познавам само Петър. Но ми се ще да не го бях срещала. Изглежда тя още е на вълна раздели-разводи. А другите? Откъде се взеха? Дойдоха с него да празнуваме заедно. Какво празнувате? Нищо конкретно. После се замисля. Новолуние. Моля? Днес е новолуние. Това празнуваме. Офицерът си има десетобална скала на съмнение. Тия тук вече прехвърлят седмицата. А най-много се дразни от празни приказки. Значи каните непознати в дома си посред зима да празнувате без повод? Е, на практика все още е есен и вече са ми познати.

Нали твърдяхте, че не ги познавате. Какво намеквате? Всъщност, полицаят говори без следа от диалект. Преследваме двама извършители на престъпление. Мария отстъпва крачка назад. Бандити? В селото? Може и да е организирана банда. Повече не мога да ви кажа засега. Мария е побеляла като платно. На офицера му се иска да й свие сармите, но вместо това свива платна. С белия автомобил ли дойдохте? Да. Всички тия хора долу? Полицаят понижава глас. Не, само Георги, Иван, Петър и Димитър. Колата е негова, както вече знаете. Това високото момче? Да. А останалите? Аз дойдох с Надежа и Гергана. Баща й ни докара и веднага си тръгна. Защо? Сигурно и той има лимит на бензина. Офицерът присвива очи, замисля се и се опитва да разбере. Разговорът не върви добре. Само ако усетя, че нещо ме поднасяте, мислете му!

Стоят лице в лице. Господин какъвто-се-казвате, вечерта и без вас е достатъчно скапана. Подобре си вървете. Полицаят мълчи, търси думи. Да сте забелязвали някои съмнителни лица наоколо? Да – двама униформени, които цяла вечер душат, слухтят и пречат. Но Мария не го казва. Вместо това отваря вратата и кима с глава. Извинете ме, но имам гости и трябва да стоя при тях. Стойте малко! Ще се наложи да ви изискам документи за самоличност. Звучи като закана. На всичките!

Момичето е довършило писмото си. Записва го и затваря лаптопа. Изключва го от контакта и загасва лампата. Още утре ще го отпечата и ще го предаде лично в полицията. И повече никакви контакти с Петър. Няма да вдига телефона, няма да го търси. Обръща се на другата страна. Трябва да го забрави.

Димитър загасва недопушената цигара, излиза от забравата и най-после се смъква от автомобила. Какво правите? Полицаят е под капака на багажника. Стой тук и виж дали имаш въже. Аз ще отида на шосето да видя да спра някой да вземе да ни изтегли. Димитър гледа в някакъв друг свят. Онзи най-после осъзнава, че шофьорът е сдал багажа, махва с ръка и тръгва към асфалтовия път.

За капак на всичко снегът се усилва. Фарове прорязват белотата. Джип. Красивият младеж обича да слуша музика силно. Изведнъж на пътя изскача някакво едро животно. Човек. Полицай. Добре, че кара бавно. Дълбокият грайфер има преимущества. Дванайсет думи, които минават през ума му: колан, фарове, талон, книжка, гражданска, отговорност, пожарогасител, триъгълник, вериги, луд, ръчна спирачка. Сваля страничното стъкло. Старшина Борисов. Имате ли въже? Най-после му научаваме името. Е, само за въже не се е сетил. Десет лева комай отидоха. Обесници! Въже? Излязохме от пътя. Полицаят посочва към гората. Да ни дръпнете. Красивият младеж е чувал и други такива истории. Кръвта се дръпва от лицето му. Предпазливостта преминава в безпокойство. Ей сега отнякъде ще изскочи още един и ще стане страшно. Не ме наранявайте. Само това може да измисли. Старшина Борисов се взира подозрително в очите му. Особено в едното. Пил ли сте? Какво безочие! Значи пак се връщат към ония задължителни десет лева.

И къде казвате, че сте отивали? Офицерът все още няма представа кой кой е. Така и няма да се представи. Името му е лейтенант Борисов. Нищо лично. Досадно съвпадение. Сара е позеленяла. От екологията ще да е. Но се държи. И държи да разкаже. Към хижата. Изгубихме пътеката и се върнахме. По десетобалната система тези двамата са точно в десетката. Бинго! По случайност лейтенант Борисов е запален по хазарта. В частност е натрупал дългове. Ще дойдете с мен до изясняване на случая. Длъжен съм да ви задържа. Но... моля ви! Гергана пламва. Какво нередно са сторили? Не виждате ли, че... Не се месете! Георги за миг си представя как Гергана се меси и прихва да се смее. Иван отново е на конструктивна вълна: Господин лейтенант! Я сядайте при нас. Изчакайте колегата ви да се върне и тогава. Офицерът присвива очи, замисля се и се опитва да не гледа в трапезата. Само чаша вино, какво толкова? Всички са притихнали. Вижте какво. Поглежда в личните карти. Мирча и Трандафира, оставате под наблюдение. И да не се посмели да играете някакви номера.

Трандафира! Надежда избухва в кикот.

Номерът на белия автомобил е първото, което бие на очи. Някак познат. Младежът не вярва на очите си. Дими! Ти ли си? Мишел? Димитър продължава да сънува. Какво правиш тук? Ами, дойдох. Липсваше ми. Ама вие познавате ли се? Да, полицаят загрява бавно. Особено в този студ. Само това му липсваше! Познават се, че и в библейския смисъл. Папата би ги заклеймил. Това е един мой приятел. Димитър започва да идва на себе си. Мишел или както се казва там е малко засегнат от неопределението. Чудесно! Старшина Борисов потрива ръце. Дай въжето и по-бързо! Очите на другите двама шарят. Но няма нищо, което да задържи погледите им. Само черни стъбла и бял сняг. Ха сега ходи пробвай. Но с малко газ, да не стане да загазиш и ти. И това прозвучава като закана. Странно, от устата на полицай много неща излизат застрашително. В главата му се върти една мисъл. Този младеж му е познат отнякъде.

Трандафира, значи! То пролет, то пейзаж! Надежда седи възможно найдалеч. Абе, ти да не се окажеш някоя циганка наистина? Циганка съм. И какво? Румънката едва ли може да е по-горда.

Първо, не искам да си говорите. Още, да не съм чул такива думи! Политически некоректно е. Офицерът е чел последните разпореждания. Рано или късно на всяка трапеза се набърква и политиката. Не конкретно за нещо. Господин офицер, да си кажем едно наздраве поне, а? Иван твърдо е решил да го размекне. На смяна съм, не мога. Сменете темата, ако обичате. А му се пие, две не вижда. Нали не трябваше да си говорим! Георги е открил противоречие. Хайде, и вие сте хора! Само една чаша. За кръв. Не. Лейтенант Борисов оглежда кръвнишки бутилките, но остава категоричен. Петър има да съобщи нещо важно. Поне така изглежда. Но си има ред. Защитих докторска дисертация. Гергана най-после изплюва камъчето. Думите й отекват в двестагодишния камък. Всички погледи се накланят. Страните й руменеят засрамено и някак академично. Аха да получи поздравления поне от кумова срама, Петър се е осъзнал: Мария, ще се омъжиш ли за мен? Сега вече погледите се блъскат като сперматозоиди. Мария отваря уста – а тя има какво да каже. Но я преварват за секунда. Бременна съм. Надежда, да й се ненадяваш.

Глава 6

Джипът е с много конски сили. След минути белият автомобил е отново на асфалтовия път. Което е условно, защото настилката е покрита с коварен слой сняг. Проходим при зимни условия, каквото и да означава. Я запали! Старшината се е сгорещил. Димитър врътва ключа и двигателят се опитва да кашля. Дизел, а?! Опитай пак. С повече газ. Нищо подобно. Добре. Слушайте сега вие двамата. Качвате се на джипа и ще карате бавно. Ще ме дърпате. Връщаме се обратно в селото. Мишел кима, а Димитър мълчи дръпнато. Полицаят го гледа с недоверие. Работата е ясна. Копеленцето, сега ще се разпее. Дръпва го настрани. Нито дума на тоя твой приятел. Ясно? Гумите с дълбок грайфер бавно се завъртат и двете коли потеглят.

Не! Това е първата дума, която Мария казва. Повече на Надежда, отколкото на Петър. Да! Логичен отговор. И кой е щастливият татко? В интерес на истината, той е пълен нещастник. Но Надежда не казва това.

Не го познаваш, от новите е. Два периода в живота й: предишните десет бивши и новите десет бивши. Супер! Честито! И като е така, защо се наливаш цяла вечер? Гергана отново не е направила впечатление. Че и пушиш! Защото още не съм решила дали ще го задържа. За бога! Иван е възмутен. Георги е прецакан. Петър е напълно забравен. Разбира се, че ще го задържиш. Това е дар от природата. Ще продължим да я наричаме Сара. От бога, би я поправил Димитър, ако беше тук. Офицерът гледа подозрително. Тези май се опитват да се измъкнат. Получава обаждане. Слушам. Борисов, сам ли си? Не съм сам, Борисов. Разговорът е поверителен. Остани насаме. Момент. Офицерът смразява всички с поглед. Само да сте мръднали оттук! Излиза навън и се прокашля. Слушам те, Борисов. Бабата умря. Връщаме се обратно. Обади се на Милко да идва веднага. Лейтенантът вече кашля сериозно. Борисов! Да не си мръднал? Знаеш ли колко е часът?

Няма значение. Ситуацията е сериозна. Но всичко е под контрол. Под твой контрол? Сега офицерът се задавя. Точно така, Борисов. След двайсет минути ме чакай на чешмата. И не казвай нищо на ония дрисльовци.

Момичето светва лампата. Минутите текат бавно. Не може да заспи и това си е. Какво й е обещал Петър през последните дни: разходка с куче в парка, онези лилави дънки от мола, екскурзия лятото до Гърция, любов до края на света. Какво е получил в замяна: всичко, каквото си е поискал. По много пъти. Още от първия път, когато си легнаха, се случиха странни неща.

Случиха се разни неща. Борисов, офицерът. Трябва да извърша още някои процедури. В това време седите тук и не мърдате. Че къде ще ходим? В тоя сняг?! Иван се възползва от объркването. Вие даже и автомобила ни взехте. Че и Димитър с него. Пак се опитват да го пързалят нещо. Личи си, че са от столицата. Оперени такива. Просто седите, пийвате си и кротко. А тия двамата? Няма ли поне да им сложите белезници? Надежда по принцип обича с вързани ръце. Лейтенантът мисли. Не е лошо като идея. Само че има само едни. Белезници просто няма единствено число. Закопчава лявата ръка на Сара за дясната на Пол. Кротко. След малко се връщам. И гледайте да ви заваря пак така! И все звучи като закана. Ръката на закона е дълга.

Бащата на Гергана следи надписите. Филмът беше хубав. Френски. Забавен. Обеща да му се обади, а ето я – все още нищо. Дали да не звънне той? Или ще я изложи? Какво пък, нека се забавляват младите. Сега им е паднало. Че после като ги завърти животът... Само каквото изпадне. Може и вече да са си легнали. Хайде, ще почака още малко, пък после.

Милко обича да си ляга рано. Цял ден блъска ламарини и цени тишината. Спи и хърка като ламя. Година по-рано си е купил вила на добра цена. Вярно, всичко още е на вили и могили, но поне е спокойно. През седмицата си стои в града, но в края задължително тихомълком идва на село. Предвидливо си изключва мобилния телефон. Но няма как да изключи вратата. Дори не я заключва. Силна ръка го изважда от покоя. Милко! Не. Няма да се събуди. Милко! Ставай! Не става. Лампата светва и гледката не е приятна. Лейтенант Борисов. В цял ръст. С всичките му пагони, копчета и оборудване. Полицаят хвърля дрехите върху леглото. Обличай се. Ситуацията е належаща. Милко се обръща на другата страна.

Полицаят по принцип е разбран човек. От друга страна, вече губи търпение. Първите седем думи, които хрумват в просъница на Милко: майката, бабата, лелята, стринката, цялата, рода, духаш. Всъщност, с пропуснатите пет стават дванайсет. Колко е часът? Очите му вече се поотварят. Лейтенантът му показва ръчния си часовник. Няколко пъти залаган и откупуван. Още няколко пропуснати думи. Достатъчно. Сложи си и някакво яке. Доста е студено като за ноември.

В кой месец си? Мария обича децата. Втория почти. Надежда изобщо няма намерение да се вдетинява. Ходи ли на лекар? Гергана, докторката. Каза, че не е сигурен. Но ако аз съм сигурна, да решавам бързо. Как не е сигурен? Имали ограничения от здравната каса и не можа да извърши процедурите. Петър, съкрушеният: Е, Мария, какво решаваш? По-добре остави нещата както са. Сара е забравила обидите. Бебето ще те дари с щастие. А не искаш ли и да ми гледаш на ръка? Сигурно ги разбираш тия работи. Мария, поисках ти ръката... Петър си знае неговото.

Мисля, че нямам какво повече да ти кажа. Вдигнала е ръце от него. Иван обаче има. Знам как се отключват белезници.

Джипът се заковава до селската чешма. Редом до полицейския автомобил. Старшина Борисов джапа в снега. Сега ще дойде едно майсторче да погледне колата. Вглежда се изпитателно и в двамата. После ще си ходите по живо, по здраво. А... жената? Димитър, грешникът. Не е твоя грижа. Но вината е моя. Стига си дрънкал. Положението е под контрол. Мишел, красавецът: Да отидем някъде на топло, а? Да, за такова нещо могат и на топло да отидат. При истинските престъпници. Към тях приближават двама мъже. Стъпките им отекват напрегнато. Няма нужда от обяснения. Разбират се с жестове и без много приказки. Като в ням филм. Старшината сега се сеща откъде му е познат младежът. Виждал го е по телевизията.

Глава 7

И готово. Иван размахва отключените железа и се подсмихва доволно. Ученото си е учено. Дай да видя дали ще ми станат. Надежда, вечно незадоволената. Къде го научи тоя номер? Я, Петър да не знае нещо?! Така се вълнувам за теб, щастливке! Мария гледа почти влюбено. В Надежда. Имах един състудент, живееше под мен. Беше пълна откачалка! Беше много вълнуващо. Гергана отново се е сетила за дисертацията. Билкова плантация. Сара разтрива китката си. Поне така е по филмите. Мерси. Това е Пол. Оня ще откачи като се върне. Георги не понася фуражки и пагони. Намисли ли вече име? Надежда не иска да мисли за това. Уф, тази Мария! Назовеш ли го, започва да съществува. Съществуване е отглаголно съществително. Абе, Борисов! Милко се отдръпва от автомобила и маха с фенерчето. Какво? Можеш ли да я оправиш? То че мога, мога, но я погледни тук. Старшината няма интерес към двигателите. Знае само откъде се сипва вода за чистачките и бензин за резервоара. Но тази е дизел.

Къде? Като почистих и виж какво се показа. Старшината очаква да види нещо интересно. Но вижда само букви и цифри. Е? Някой е пренабил номера. Колата е крадена. Не думай! Сто на сто. Ново двайсет! Този казус определено изисква намесата на офицер. Борисов! Сега и лейтенантът се завира под капака. Какво се мотаете? Ситуацията е сериозна и отново ще трябва да останат насаме за кратко. Милко, излез за малко. Чудесен момент да запали цигара настрани. Но той ги е отказал отдавна. Сега под капака са само двамата полицаи. Старшината снишава глас: За капак на всичко – колата е крадена. Сто на сто. Офицерът от самото начало имаше подозрения, че се опитват да го подхлъзнат. Какво ще правим? Наистина, макар да е с по-нисък чин, Борисов е доста по-възрастен от

Борисов, който пък е по-висок. Хазартен тип офицерът не може да се нарече. Залага само на сигурно. Но все на погрешни карти. Отговорът идва след дълга пауза: Ще задаваме въпроси. Докато не стигнем до истината. По един или друг начин.

Ало, Герганче? Добре ли си? Гергана става и отива до прозореца, с гръб към останалите. Притеснителна е. Закрива телефона с шепи. Добре съм, татко. Защо още не спиш? Шепти, за да не я чуят. Притеснявам се. Не се обади... Звучи авторитетно. Навярно, защото е професор. Всички в семейството са преподаватели. Генетично заложено. Всичко е наред. Сигурно, сигурно. Но обеща, пък нищо. Предполагам, ви е забавно и интересно и си се поувлякла. Да, така е, общо взето. Де да беше така! Общуването не влиза в задължителния учебен материал. Едва те чувам! И аз. Липсваш ми, злато мое! Само това й липсваше! Татко, лягай си вече. Не се безпокой, добре съм. Съобщи ли им вече новината?

Гергана поема много дълбоко въздух. Ген. Тая вечер няма ли да има край? В общи линии, да. Можеше поне да му прати съобщение. Сега я е яд. Остава само да я целуне. Целувам те и се пази! Боже опази! Гергана затваря и намества жилетката си отново на трапезата. Какво, татенцето ли? Надежда се прозява безразлично, но някой ден ще получи язва. Не че има връзка, но същото това татенце е един от предишните й бивши. Една от мимолетните й връзки. Просто не се получи. Но бащата на Гергана получи развод.

Хубавото на полицията е, че обича реда. Разпитвай лошите поотделно. Димитър! Виждам, че сте интелигентен човек, а сте се забъркали в голяма каша. Имайки предвид твърденията на Милко. Но възрастната жена все още е основно в автомобила и в главата на Димитър. Стана случайно. Трябваше да внимавам повече. Звучи като обещание. Нормално е човек да си отваря добре очите, когато купува кола. Димитър недоумява. Но тя изглеждаше толкова немощна! Това не ви оправдава. Вината си е ваша. Да, сякаш дяволът я изпрати, за да ме вкара в грях.

Офицерът след малко ще стане враждебен. Хич не понася разни сектанти да му говорят врели-некипели. Само не започвайте да се молите! Каква полза? Не мога да я върна обратно! Сега вече кипва. Говорите, сякаш става въпрос за друг човек, Димитър! Хладнокръвен сте, не мога да отрека. А за кого става въпрос? Аз задавам въпросите! Щом ще го правите на въпрос. Въпросът е в това, че... Милко се навежда и почуква по стъклото. Ще отскоча до вкъщи да взема щангата и козия крак и идвам веднага. И в джипа не се разбират добре. Теб те познавам отнякъде! Старшината винаги започва така. Да, виждали сте ме по телевизията. Брей! Този може да чете мисли! Ще трябва по-внимателно с него. И откъде знаеш това? Погледнете ме добре. Аз водя прогнозата за времето. Борисов прави предпазлив оглед. Не бива да позволява да го водят за носа. И какво ще е времето? Мишел не вярва на ушите си. Повечето зрители не вярват на прогнозите му.

Не познава много. Краткотрайно, но преобладаващо. По новолуние обикновено е така. Устато, копеленцето! Да допуснем, че сте прав. Но нямаме време за това. Добре ли познавате приятеля си? Мишел пази всичките си думи за сутрешните емисии. Да. Имал ли е проблеми със закона досега? Димитър има други проблеми. Но за това не се говори много-много. Доколкото знам, не. А доколко знаете? Колкото трябва. А колко трябва? А трябва ли да знам? Знам ли? А трябва. Много ти знае гагата.

Твоят приятел на какво мнение е? Георги се обръща към Сара. Нали е доктор! Да познаем ли? Мерси, няма какво да го питат.

Гергана е засегната и не може да владее гнева си: Ти си ужасен човек, Надежда – плюеш срещу всеки, опитал се да направи нещо добро, а самата ти вършиш само грозни постъпки и вгорчаваш живота на хората около себе си, дори на най-добрите си приятели. Това категорично е най-дългото изречение дотук. Утробата си е моя и онова нещо в нея – също. Не ви засяга. Не се бъркай. Иван, идеалистът: Мислех, че всяка жена мечтае да роди. Поне аз само за такива знам. Е, запозна се и с мен. Иска ми се никога да не съм те познавала. Гергана е засегната. Ами, наздраве! Мария, гостоприемницата. Горчиво! На Георги започва отегчително да му писва.

Глава 8

Най-после са се разбрали. Бабата е мъртва. Автомобилът е с пренабити номера. В къщата на Мария има двама заподозрени. Димитър ще си мълчи за инцидента, а те ще забравят за останалото. Мишел по-добре да не знае нищо. Милко е оправил повредите надве-натри и е отишъл да спи. Типичен автомонтьор. Ключовете от автомобила остават в Борисов. Димитър мисли наум и говори на глас: Не разбирам, как е възможно? Георги е толкова печен! Офицерът вече не може да проумее всичко. Колебае се дали да не извика подкрепление. Но старшината предвидливо поема инициативата: Борисов, да вземем да направим един предварителен оглед в дома на бабата. Какъв оглед? Ние не сме криминални, забрави ли? Какво разбираме? Така, набързо. Предпазливо. Старшината се оглежда и прошепва: Говори се, че е скътала цял буркан жълтици. Офицерът не обича да рискува. Виж, ако има силна ръка... Сигурно затова дължи хиляди. Изкушението е голямо. Проклета вечер! Борисов се обажда по радиостанцията на дежурния. Лицето почина, преди да успеем да осигурим транспорт до града. Разбрано.

Засега я оставяме тук. Разбрано. Ще направим оглед на произшествието. Разбрано. Борисов, разкарай тия двамата. С ония двамата после ще се занимаваме. Старшината кима и се приближава заговорнически към отчаяните мъже. Връщайте се в къщата. Димитър, разбрахме се. Лейтенантът ще ви придружи. С джипа. Колата остава тук.

Хайде, бе! Крайно време беше! Изчезна и те няма. После Петър млъква, защото вижда Мишел, синината около окото му, лейтенанта и изписаното мрачно настроение. Защо сте си свалили белезниците? Борисов е бесен. Тоя път вече са го изпързаляли. Аз им ги свалих. Иван е кавалер докрай. Нямате право. Това е своеволие. Я млъквайте! Само това гражданче му липсва. Носовете им са на една педя. Аз решавам кое е своеволие. И това само по себе си е своеволие! Ще ви... Интересно е що за глагол щеше да употреби Иван, ако пестникът на полицая не се беше забил в лицето му. Обикновена злоупотреба на сила. Петър и Мария скачат, сякаш те са поели удара. Най-после са на една вълна. Но не. Мотивите им са противоположни. Сядайте всички! Няма да напускате къщата, докато не ви разреша. Насила не можете да ни задържите! Петър стиска юмруци, но не му стиска. Кротувайте и няма да пострадате! По-кротко, лейтенант! Георги смело слага ръка на рамото му. Няма да се

наложи да идвате повече. Борисов не обича да му се налагат. Блъска натрапника и обобщава: Цяла вечер ми лазите по нервите. От носа на Иван се стича кръв. Гергана и Сара се суетят около него. Нервакът пуска една псувня и напуска къщата.

Момичето седи в кухнята и пие чай с мед. Душата й е изпълнена с горчилка и обида. Може би трябва да се обади на някого и да сподели. Посред нощ? Защо гадостите се случват късно вечер? Защо не е така и с радостите? Вече всички спят. На кого, на кого, на кого? Чакай малко! Може би брат й ще я изслуша. Той не си ляга преди полунощ. Освен това познава добре мъжете и ще й даде съвет. Взима мобилния си телефон и набира номера му. Ало, Мише! Буден ли си? Здравей, Калина. А ти защо не спиш?

Намери ли нещо? Офицерът е събрал няколко паяжини, две шепи прахоляк, неприятен мирис и срамна картичка от началото на миналия век. Старшината пъшка иззад проядените дъски. По прогнилата дървесина се напипват резбовани мотиви. Няма, Борисов, само боклуци. Звучи ядосан, но не и демотивиран. Шшш! Какво беше това? Чу ли? Козите, Борисов, козите. Какви кози? Лейтенантът пак надушва нещо. Такива, рогати.

Значи, тук я е намерил оня козар, който ни спря? Тъмно е като в рог. Лейтенантът светва фенерчето. Не, намерил я е отвън, на снега. Дошъл да й прибере стадото и се спънал в нея. Късмет! Няма що. Борисов започва да губи търпение. Къде ли ги е скътала? Старшината има нюх за скришни кътчета. Но миризмата на кози му пречи. Излъгали са те. Няма никакви жълтици. Абе, щом има слух, значи е истина. Това в някой жълт вестник ли го прочете? Там пише само лъжи. Хайде да приключваме. Чакай, намерих нещо. Старшината се измъква на четири крака от мазето. Носи нещо ръбесто, четвъртито, сумти и охка. Настава суматоха. Заключено е. Малка метална кутия. Не прилича на буркан. Нали каза, че били в буркан? Бая тежичко е. Трябва да го отворим. С какво? Милко е първата дума, която хрумва и на двамата.

Иван лежи под оранжевия таван на горния етаж. Носът му е подут, но не се вижда от леда, увит в носна кърпа. Едното му око е малко присвито. Сърцето му – доста повече. До него седят Гергана и Сара. Едната седи доста повече. Щастливо откъснати от неприятната компания. Гергана отново изпитва вина. Извинявай, по тоя край хората са много примитивни. Добре съм. Малко боли, но до утре сутрин ще съм забравил. При нас полицаите са значително по-възпитани. Сара подлага възглавница под главата на Иван. Да ти посегнат – забрави! Внимават дори да не засегнат някого. Как пък се случи Сара да седи точно откъм присвитото око!

Димитър е присвил очи и се гали вглъбено по наболата брада. Гърдите малко го болят, сигурно е от предпазния колан. А какво стана с жената? Какво й беше? Петър предпазливо подхваща разговор. Почина преди да стигнем до болницата. Както си седеше, просто издъхна. Къде-къде по-стилно е да беше издъхнала умно. Сериозно? Надежда изпитва непреодолим страх от живота и смъртта. Или да беше издъхнала на майтап. Трябва да е било доста неприятно. Мария е преживяла смъртта и на двамата си родители. Хиляди пъти. Е, поне в поезията си. Е, вече го преодолях. Но няма да мога да я забравя до края на живота си. А тоя хубавец с теб откъде се взе? Надежда просто си търси тръпка.

Мишел ли? Дълга история. Цяло щастие, че Мишел е навън и не може да чуе поредното студено определение. Но, че има късо съединение помежду им, спор няма. Размерът има скрито значение, определено. Значи, отиде си женицата! Жалко. Аха да кажат наздраве, но си има друга традиция. Мария отсипва от виното си върху каменния под и всички я последват наред. Последен Георги вдига чаша. Да я прости Господ! Как само седеше там, тиха и вечна. Димитър започва да прекалява. Така й било писано. Всеки по реда си. Петър е обръгнал в тия работи. Уф! Говорете за нещо друго, че тръпки ме побиват. Надежда, малодушната. За бога! На забрадката й пишеше Нескафе! Няма да вкуся никога повече. Всъщност, ако следваме истината, кърпа за глава. Спечелена в рекламна кампания от едно мрънкало. Подарена от мрънкалото на Мария. Подарена от Мария на баба й. По селата е така. Баба Гинка?! Мария хуква към вратата.

Бащата на Гергана закопчава и последното копче на пижамата си. Раирана, изпрана и изгладена. Може би е време да остави детето. Няма цял живот да я напътства, я! Вече е голяма и разумна. Скоро ще поеме по своя си път. Тогава ще е напълно спокоен. И изключително ненужен. Каква я мислеше, каква стана! На стари години ще остане сам. Самотен. Самосъжалението го изпълва с отрова. Самоубийството неведнъж е надничало през решетките на подредения му живот.

Ето я и сега. Вече дори не му се обажда. Но какво друго е заслужил? Коравосърдечен егоист. Пада му се. Щом е изпаднал дотук. Целият му живот е гротеска и поредица от грешки.

Хората не се учат от грешките си. Милко отново не е заключил вратата. Милко! Къде остави инструментите? Ммм. Добро указание, ако е съчетано с показалец. Старшината взима платнената торба и изхвърча навън. Непосилно, предвид тежината на метала. Всъщност единствената причина, поради която бърза, е страхът. Лейтенантът може случайно да намери как да отвори кутията, докато е сам, и да го прекара.

Мишел влиза и застава с гръб към камината. Измръзнах направо. Петър познава един, дето веднъж измръзнал накриво, но не е в настроение. Незабелязано се налива с алкохол. Надежда поглежда внимателно и ахва: Ама чакай, ти си онзи, дето... Чак сега забелязва. Аха. Аз съм. Омръзнало му е. А и точно сега се е смръзнал от висенето в студа и не му е до прогнози за времето. Пък и сестра му доста го е разтревожила. Леле! Колко интересно! С какви хора седим на една маса! Какво ще пиеш? Горката, дори не подозира, че мъж като него не се интересува от жени. Напоследък е масово явление.

Абе, къде се изгубиха ония двете? Георги, завистливият докрай. Горе, съживяват Иван. Петър повдига вежди над подадената към Пол цигара. Мерси.

Лейтенантът е излязъл на чист въздух, но му намирисва на заговор. Нали казах да стоите там! Баба ми ли търсиш тук? Не, моята. Мария трепери. Значи, вече и му се подиграват! Идва му да я фрасне и нея. Но е възпитан да не удря жена. Моля ви, къде е баба? Тия цялата компания изглежда са луди! Ако криминалните бяха тук, щеше да им пусне един тест за наркотици. На всичките. Кой? Баба Гинка. Пострадалата. Починалата. Мария е като дрогирана. Разплаква се. Едва сега Борисов започва да схваща. Възрастната жена е била ваша баба? Не говорете в минало време! Бая време е минало, откак за последно е шамаросвал жена. Възпитанието му е на свършване. При чешмата е. В автомобила на вашия приятел. Оставили сте я в колата?

Сигурен съм, че й е все едно. Простак! Мария се разтърсва от ридания. Дъхът й се носи в ледения въздух. Утре сутринта ще дойдат да я приберат. Дотогава ще си стои там. Мария тръгва с решителни стъпки по пръхкавия сняг. Да не сте посмели да я пипнете! Последните думи на лейтенанта отекват в тъмнината. С кого говориш? Старшината незабелязано е изскочил от мрака. С никого. Донесе ли? Ето. Влизат в къщата и инструментите нехайно се разсипват по пода. Кутията е разбита за секунди. Надеждите им – също. Безформени парчета метал. Предимно олово. Около десет килограма. Какво е това, Борисов? Офицерът е доволен, че е бил прав, но съжалява. Проклета бабичка! Тъпите й магии! Какво намекваш? Лееше куршуми. И на мен ми е ляла като дете. Нали знаеш? Ала-бала. Старшината гледа като тревопасно. Но лейтенант Борисов вече е хищник, подушил кръв. Самообладанието и самообвинението са му неприсъщи. Но самовнушението – не. Може би затова е лош комарджия. Слага ръце зад гърба си – виждал го е в един филм – и започва да се разхожда напред-назад.

Ще ти кажа как е станало, Борисов. Имало е буркан с жълтици. Някой е дошъл тук, ударил я е и ги е взел. Ония румънци са се навъртали наоколо привечер. Те са били. Златото е у тях. Брей, как го извъртя!

Калина се е поуспокоила. Ляга си повторно. Сега вече ще може да заспи. Добре, че утре е втора смяна на училище. Брат й няколко пъти беше повторил оправя. Ще се оправят нещата, оправяй се и си лягай. Да, той е много оправен. Добре, че му се обади.

Глава 9

Бащата на Гергана се чуди дали да не се обади пак. Така, за последно.

Доколкото се разбира от тия неща, погледът на Сара е прекрачил нужната любезност. Не й се случва за сефте някой да се застъпи за нея. Но за пръв път дързостта е притежание на такъв неугледен човечец. В случая любезностите са ненужни. Категорично. По право, тя харесва мъже с големи носове. С един удар Иван е влязъл в категорията. А и с лявото око й е намигнал за постоянно. Ако притежаваше прочутата женска интуиция, щеше да реши, че тук има повече от съпричастие и благодарност. Гергана се чувства ненужна и излишна. Нищо ново. Ще сляза долу да видя. Какво ще гледа, никой не знае. Благодаря ти. Сара излъчва топлота. А, нищо. Вратата се затваря и румънката се усмихва по нашенски. В добрия смисъл. Ако не беше застанал пред мен, можеше аз да го отнеса. Простаци! Иван е малко отнесен, но временната фациална болка не пречи на мъжкото въображение. Хайде, хайде. Какво толкова е станало? Опитва да се надигне и пъшка. Не ставай. Постой така. Искаш ли нещо да ти донеса?

Защо жените постоянно задават въпроси? Огледало и пешкир. Сара се стъписва, после кимва разбиращо и се оглежда. Отива до отсрещната стена и сваля масивната рамка. Поднася я пред лицето на Иван и се усмихва. Изобщо не му е до смях. Не прилича на себе си. И хич не е по-красив. Боже! Не приличам на себе си! Пък може и това да е причината младата жена все пак да го забележи. Забележка: тя му е хвърлила око отпреди това. Просто беше седнал найблизо. Докосва го по окото и той трепва. Никаква пътека не са загубили с Пол. Караха се през цялото време. Той искаше да продължават, тя държеше да се връщат. Упорство срещу разум. Спорът продължи кратко. Сара тръгна надолу към селото. Пол изчака минута за женско кокетство и като видя, че не е това, я последва покорно. Обичайните разправии. Иначе се обичат. Но, за да покаже независимост, Сара е готова да полюбезничи с някой мъж. Това вече е кокетство. Пол й е свикнал. А той е голям инат.

Полицаите вече не правят впечатление на никого от компанията. Но Борисов се впечатлява от липсата на хора. Една е при баба си. Майната й! Двама, трима, обърква се. Започва пак. Аха. Румънката я няма. Къде е Трандафира? Отиде до тоалетна. Петър отново е свил юмруци. Все трябва да си го изкара на някого. Пък и алкохолът е кураж в течно състояние.

Никой да не мърда! Борисов! Обкръжи къщата! Аз ще претърся отвътре. Старшината се подчинява, удря пети, обръща се кръгом и излиза на снега. Стълбите проскърцват тежко и лейтенантът тръгва с бърза крачка. Отмества Гергана и продължава. Това не може да продължава цяла нощ! Петър побутва Георги и му намига. В колата на Дими има въже. Мишел схваща бързо. Няма нужда. Белезниците са все още на масата. Тримата мъже тръгват след полицая. Борисов нахлува в стаята рязко. Сара се сепва и пръстите й нежно се впиват в окото на Иван. Стани и се изправи! Никой не помръдва. Налага се да я хване за раменете и да я раздруса. Съзнаваш ли колко си загазила? Иван се надига, но показалецът на полицая го задържа на място. Сърцето му почти се вижда през ризата. Ти да не си мръднал! Изтиква Сара в просторния пруст и я поглежда презрително. Влага много енергия. Къде скрихте златото? Моля? Няма да повтарям. Прав е. Върху главата му се стоварва одеало. Няколко здрави ръце го обхващат и го повалят на земята. След секунди китките му са заключени. За да не се налага да слушат заплахите му, здравите ръце напъхват чорап в устата му. По всичко личи, че е мъжки. Вълнен такъв един. Увиват го в

одеалото, пристягат го с колан през гърдите и го оставят да седне. Какво падение! Със собствения му колан! Едва сега си поемат въздух. Когато полицията е слаба, се диша по-леко. Просто така.

Димитър няма да може да си прости. Да убие бабата на Мария! Колкото повече време минава, възрастната жена придобива все по-лично присъствие. Първо беше някаква непозната. После се возеше в неговия автомобил. Боже, на една ръка разстояние! Стенанията й се впиват в гузната му съвест. След това й причини най-лошото. Сега се оказва, че е причинил страдание на Мария. Съзнанието му е разкъсано от угризения. На масата са останали само огризки от печената птица и лук от картофената салата. Надежда се прозява и хвърля небрежен поглед на Гергана. Скука. Мъжете се връщат зачервени. И Мишел е с тях. Излиза навън и подсвирва на Борисов. Какво става? Трябва ни аптечка. Синоптикът отваря багажника на джипа и се хваща за капака. Офицерът ме изпрати да донеса и нареди да ми помогнете. Аха. Старшината се навежда и заравя ръце в багажника. Неутрализиран е за секунди. Мишел играе тенис все пак. Има силен начален удар. След минута седи на горния етаж до Борисов и кълне наум. Китките му са бинтовани, стегнати и облепени с лейкопласт.

Мария влиза бавно и мълчаливо. Обикновено е знак за решителност. Елате ми помогнете да я пренесем. Димитър не иска да повярва. Петър се отзовава веднага. Къде? Горе в моята стая. Ще я сложим на леглото. Петър поема тялото на съсухрената женица и внимателно го понася по стълбите. Надежда не понася трупове. Изтичва в тоалетната и повръща. А може и да е от виното. Мария се обажда в града. Мамо. Случи се нещастие. Баба, да. Съжалявам. Да. Ще ви чакам. Димитър изправя чело. Не може повече да живее с това. Така не става. Не стана точно така. Какво? Мария захлупва телефона върху масата. Жената си беше жива, преди да катастрофираме. Удари си главата. Аз съм виновен. Ти? Аз. Ако беше лято, муха нямаше да посмее да избръмчи. Сега просто влагата във въздуха става на кристалчета, които падат с шепот на пода. Искаш да кажеш... Не искам да го казвам, но да. Аз я убих.

Вече и азотът във въздуха става на кристали. Няколко погледа сменят посоките си. Виновни са тъпите ченгета! Петър избърсва ръце, сяда и отново посяга към чашата. Ако не те бяха накарали да караш, можеше да е още жива. Това наклонява везните петдесет на петдесет. Георги взима последното парче сирене и кима многозначително. И в прекия, и в буквалния смисъл. Сара спазва етикета и запазва мълчание. Тя е само гостенка. Надежда оправя вкуса си с още бяло вино и чопли буквите по етикета. Кукуляза. Гергана издиша тежко. Около пет литра въглероден диоксид. Плюс-минус. Съжалявам. Казва го Мария. Иван се връща на долния етаж. Внимателно и с широко отворено око. Очаквал е Сара да постои по-дълго при него. Може ли да ми сипеш малко? Мишел е седнал до Димитър и си изисква полагащото му се внимание. Взима напълнената чаша и я вдига високо. Видно е, че има завидна мускулатура. Наздраве! Приятно ми е да се запознаем и съжалявам, че при такива обстоятелства. Винаги е много обстоятелствен. И има добра преценка за хората. Но рядко познава. Гергана не иска да пие повече. Две чаши вино са достатъчни на интелигентния човек. Вече започва да преценява колко ще помрачи баща си, ако го помоли да дойде да я вземе. Вземи поне да се чукнеш! Мария я окуражава. Петър отдавна е поел достатъчно кураж.

Тя се чука и на празно. Надежда, разкрепостената. Виното на празен стомах е коварно. Какво ще правим с онези двамата? Сара не обича да оставя работата наполовина свършена. Ще ги държим, докато дойде някой началник. Георги дъвче дъвка. В крайна сметка, така или иначе нищо друго не можем да сторим. Добро начало. На Иван му се струва, че Сара го гледа изпитателно. Длъжен е да каже нещо. Няма да ни се зарадват. Сигурно ще има последствия. Но аз започнах всичко и аз ще го довърша. Какво, да не вземеш да ги застреляш? Сърбят го ръцете Петър. Иван зяпа като гръмнат. Напротив. Ще ги освободя. Свободата е ключ към щастието, но обратното не винаги е вярно. Я не се занасяй! Тия досадници заслужават да стоят там до другиден. Аз смятам, че Иван не е прав. Мишел е най-новият в компанията, но тембърът му е повелителен. В леглото обаче е котенце. Питайте Димитър. Ако питате мен, най-добре още сега се обадете в полицията и разкажете всичко както си е. От признание към опрощение. Гергана има лоши предчувствия. Монокултурите изтощават почвата. Мисля, че не заслужават да бързаме. Мария е стопанката на къщата. Шибаняци! Надежда се съгласява с охота.

Сара клати глава. Това в Румъния не може да се случи. Останалите замълчават. А трите жени се надяваха да срещнат мъже.

Борисов! Старшината е проговорил. Ммм. Помогни ми да се развържа. Лейтенантът опитва да се обърне, но в борбата за свобода мученето не помага. По-надолу. Напипваш ли го? Пръстите на Борисов са объркани. Ръцете му са зад гърба и движенията са огледални. Ще им разгоня фамилията! Лайненца миризливи! Говори с известно плюене, защото чорапът е бил от естествена вълна. Но е успял да го избута, за разлика от Борисов. Може би просто му се е паднал десният, поизносеният. Ммм. Поради споменатата огледалност, вместо да се развърже, бинтът се затяга. Офицерът напъва по-силно, ръката му отплесва и главата му се удря в дъските. Ммм. Примесено със силен гняв. Опитай пак!

Ало, татко? Добре ли си?

Баща й стои до прозореца. Раиран, изпран и все още изгладен. В другата шепа държи двайсетина хапчета и събира кураж. Добре съм, Герганче! Защо се обаждаш? Шепти, за да не разбере, че гласът му трепери. Притеснявам се. Дали го е надушила? Телепатия? Притесняваш се? Момчетата се понапиха и стават агресивни. Бащата хвърля хапчетата и стиска юмрук. Посегнаха ли ти? Де да беше така! Не, но се сдърпаха с едни полицаи и сега са ги вързали на горния етаж. Момчетата? Не, полицаите. Е да де, полицаите. Не, момчетата. Нападнаха полицаите. Нападнали са полицаите? Преди това нападнаха нас. Момчетата? Не, полицаите. Бащата е объркан. Или дъщеря му е пияна, или той е изморен. Професорът не бива да пие, но му е позволено да изпитва умора.

Нищо не ти разбрах, Герганче. Кажи го с едно изречение. Все едно си на изпит. Ела да ме вземеш. Да разгледаме къщата на баба Гинка. Мир на праха й. Само ще надникнем. Стаята очевидно не се ползва за живеене. Гардероб, ракла, скрин, шкаф. Сукмани, фусти, престилки, пеньоари, рокли, елеци, шалове. Недокосвани. Обувки, боти, шушони, терлици, чорапи, дори цървули. Отделно одеала, кувертюри, карета, бродерии, кърпи, покривки. В малък сандък са прибрани моминските ръкоделия. Между два ковьора лежат двадесет и четири едри златни монети. Увити във вестник, за да не се изцапат. И да не изкушават бедната стопанка да се полакоми за по-нормален живот. В тия села всичко се пази за след смъртта. Няма да се глезят приживе, я! Ама разсипия!

През едно око светът изглежда различно. Иван прокарва длан по лицето си и поглежда с надежда към Сара. Приятелят й се е наял, напил и напушил. Остава само последното. Но не и тази вечер. Женското чувство за справедливост се отличава с дълготрайност. И жестоки лишения. Петър незабелязано е започнал да говори завалено. Мария вижда едно малко момиче, което бута непосилен леген по росната трева. Баба й, с трийсет години по-млада, простира огромни чаршафи върху безкрайно въже. Вятърът. Слънчевите лъчи. Миризмата на прясно сено. Веселият лай на кучето. Острите опашки на лястовичките. Нацъфтелите трендафили. Трандафира! Надежда е взела нова порция лед. Знаеш ли, че не си толкова зле, колкото изглеждаш. Понякога и обратното може е вярно. Сара й хвърля прощаващ поглед и се пресяга към раницата си. Факт: Димитър е верен на Мишел.

Ше им еба майката! Заканата е на Петър, безадресна, незаинересована, глобална. Гледа завалено, също. Знаете ли? Преди малко говорих със сестра ми. Мишел е позитивен. Че откъде ще знаят? И ми разказа странен случай с някаква нейна приятелка. Значи все пак Калина не се е престрашила да признае, че това се случва на нея. Признавам си, доста се изненадах. Кима замислено и докосва Димитър да му сипе вино. Класическа българска традиция. Подхвърляш стръв и губиш интерес. И какво? Георги надушва интрига и пука балонче. Нищо, момичешки глупости. Не ми пука. Но се учудих какви мъже има. А така – още малко стръв. Петър псува тихо изпод лактите си. Едно време какви мъже имаше! Хайде разкажи, де! Надежда не сваля поглед от Сара, която очевидно си сменя бельото, без да си свали дрехите. Иван го е виждал само по телевизията. Ловките й ръце напъхват обратно в раницата излишния сутиен и закопчават ципа. Иван се сеща да си затвори устата.

Милко най-после е разбрал защо не може да заспи. Оня малоумен полицай е забравил лампата светната. С огромно неподчинение на волята става от леглото. Клати се като чувал с картофи. Главата му тежи като торба. Достига ключа на лампата и болката изчезва. Ляга си набързо в топлото легло и, миг преди да заспи, се сеща, че не е видял нещо на пода. Платнената торба с инструментите. Тоя малоумен полицай!

Хвърля завивките, скача ококорен и стаята се облива в светлина. По дяволите! Ще му ги затрият. Като ги знае какви са майстори, утре дори няма да помнят къде са ги захвърлили. С тях си вади хляба. А не са и негови. Шефът ще му извади душата. И ще му трие сол. Нахлузва си ботуши, напъхва тениската в панталоните, навлича си пуловер, намята си якето и излиза. Малоумници!

Борисов! Съсредоточи се. Ммм. Стига си мучал. Помогни ми да се развържа. И стига си падал. Дръж се. Можеше да е и по-зле. Е, да. Можеше да им вземат оръжието, да ги пребият, да се изпикаят отгоре им, че и по-лошо. Добре, че попаднаха на интелигентни хора. Само ги вързаха, и то – през пръсти. Пръстите на лейтенанта са се протрили от грапавите бинтове. Китките му – от метала. Главата – от дъските. Зъбите – от скърцане. Още малко. Усещам, че се разхлабва. Ммм.

И какво, вашите ще дойдат, така ли? Гергана е много привързана към Мария. Вече пътуват. Мария е дошла на себе си. Баща ми също. Между другото, точно след обаждането й, и той е дошъл на себе си. Събрал е хапчетата в шепа, пуснал ги е в тоалетната и е изсипал пет литра вода

отгоре им. Чичо Дончо ще идва? Защо? Искам да си ходя. Всъщност, в дома й е още по-тягостно и скучно. Скучно ти е, нали? Съжалявам. Защо не отиде да си легнеш горе? Може би ако някой все пак й беше предложил, щеше кокетно да му откаже. Напротив, изобщо не е така. Но ми е чуждо някак. Нали разбираш, очаквах повече. Е, да. Никой не рецитира Гьоте на немски, нито пък коментира последния струнен концерт. Нито се интересува от патогенни бактерии по посевите. Я ходи ги нагледай. Георги побутва Иван. Защо аз? Защото си най-близо. Иван става и се премества през три стола. Сяда до Сара и поглежда победносно. И установява, че някои гримаси са болезнени. Георги изплюва дъвката в камината и става. Мишел все пак започва да разказва.

Глава 10

Милко спира до чешмата. Течащата вода създава уют, но ледът наоколо й го съсипва. Колата е там, но от полицаите няма и следа. Нито от инструментите. Момче! Ела ми помогни бе! Милко се обръща по посока на гласа. Един старец лежи до чешмата. Пиян? Подхлъзнах се и не мога да стана. Уж вода да налея, то каква стана! Викам си, цяла нощ така ще остана. Говори в рими, което е добър знак. Милко го хваща здраво за овехтялото палто и го издърпва на крака. Полека бе, момче! Поглежда го и се отупва от снега. Не си тукашен май. Откога си тук, бе дядо? Може пък да знае къде са отишли ония двамата. Откак съм се родил, чедо. Ма тогава селото беше голямо, ехеее. А сега, паднеш и няма кой да мине да те погледне. Откак си замина булката... Викам, откога лежиш тук? Е, по право, да кажеш да съм легнал, а то паднах. Подай ми кофата, че да не се навеждам. Да си виждал двама полицаи наоколо? А, видях ги, добри момчета. На единия с дядо му заедно служихме навремето. Висок беше и той, извит така, като бастун. Дотук добре. Заслужаваше си. И накъде отидоха? Да търсят някой с кола да закара Гинчето до града. Булката?

Ее, исках я аз от баща й, ама не ми я даде. Техния род по-башка беше. Търговци, чорбаджии. Комшийка. Моята булка си отиде, горкинка. Сам съм. Подай ми бастуна. Милко смята, че старецът определено не е сам, но вдига пръчката и я протяга към дядото. Едни козички дето гледам. За тях дойдох вода да налея, а гледай каква стана! Нататък е ясно. Милко се ядосва на късмета си. А ти къде така? От виладжиите ли си? Тях търся. Полицаите. Не може ли да почака до утре? Не може. Виж тогава при внучка й. Същата Гинка като беше млада, както я помня. Къде? Е надолу, къщата на два ката дето е. Аха. Мерси. Чакай, къде тръгна? Помогни ми с кофата, да не стане пак някоя беля, че да станем за смях. Милко ще изтърпи още няколко минути.

Старшината се сеща по средата на възела. Радиостанцията е у теб, нали?

Ммм. Звучи като да. Първо ще се обадим за подкрепление и тогава ще слезем долу. Този път е по-скоро не. Защо? Старшината вече е започнал да разбира кравешки. Да, прав си. Ще станем за резил. Борисов млъква и застива. Какво сте се размърдали? Георги е много ербап срещу хора с вързани ръце. Прикляква, проверява белезниците, превръзката и колана и оправя щетите. Куражлии! Я да не ви минават вредни мисли. Прибира опипом пистолетите им и радиостанцията. По-кротко, момчета! Никой няма да пострада. За всеки случай завлича лейтенанта до другия ъгъл на пруста. Пред стаята с шарения таван. И не се впечатлява от мученето.

Сара прикляква до Мария. Съжалявам за баба ти. Много мила жена. Познаваш ли я? Минахме покрай къщата й. Добре, че беше тя да ни покаже пътеката. Предложи ни дори да спим у тях. Къде в това време, деца, ще ви изядат вълците... Но Мирча настоя да продължим. Може би ако бяхме останали, щеше да е по друг начин.

Очите на Мария отново се пълнят със сълзи и Сара я прегръща по съседски. Петър прегръща Иван и му се кълне във вечна вярност. Като едновременно му задава въпрос. Което на трезво е доста трудно.

Бащата на Гергана почиства снега от семейната лада. И какво се случва със семейството? Съпругата му го напусна, дъщерята започва да се налага, колата все по-трудно пали... Да му се не види и подранилата зима! Внимава да не си намокри балтона. Прибира метличката в багажника, сяда зад волана и избърсва очилата си. Тюх, че студено! Добре, че познава пътя. За дъщеря си би отишъл и до северния полюс. Меченцето на тате! Факт: зрялата женска полярна мечка тежи около двеста килограма.

Георги хвърля двата пистолета на масата и поставя предавателя между тях. За всеки случай. Викам си, да не вземат да им хрумват глупости. Погледите се отделят от оръжието и отново се приковават в Мишел. Ако някой не е разбрал докрай, синоптикът е готов да обобщи: Та тя е в десети клас. Хубостникът й свалял звезди. Подаръци, екскурзии, любов. Карал я да върши какви ли не неща. Че и в леглото. Насилвал я. Няколко пъти дори й посягал. Като подпийне. А се оказало, че е женен и има дете. И тях обичал да побийва. Ако това се беше случило със сестра ми, щях да убия тази долна гадина. Тц-тц! Аз съм тази долна гадина. И се е случило на Калина, сестра ти. Петър заравя отново лице в лактите си.

Дори огънят спира да пращи. Аз съм гей. Димитър чувства ослепително облекчение. Свещта е почти догоряла. Веднъж излъгах че съм болна, защото ме мързеше да отида на работа. Гергана, принципната. Случва се да си слагам подписа под чужди проекти. Иван, загубенякът. Аз търгувам с крадени стоки. Георги използва намалението и отбягва погледа на Димитър. Единственото, което нарушава тишината, е запушеният нос на Борисов от горния етаж. Едната ми гърда е малко по-голяма. Сара се бори за екологично равновесие. Мишел още се опитва да дойде на себе си. Аз спах с баща ти. Надежда почти се усмихва към Гергана, но не в очите. Няколко пъти. Никой не смее да си поеме въздух.

Милко едва ли можеше да намери по-неподходящ момент да почука. Науката е доказала, че определени звуци действат като катализатори. Ще те убия! Казват го едновременно Мария, Мишел, Димитър и Гергана. Разсипани чаши, обърнати чинии, протегнати пръсти и замахнати длани. Всичко се оплита. Вечерта окончателно е съсипана. Виковете са примесени със слюнка. Голяма част от която – с алкохол. Други звуци пък действат като внезапни инхибитори.

Изстрел. Млъкват така рязко, че парченцата вар падат почти във вакуум. Единствено ушите им се осмеляват да пищят. Георги е натиснал спусъка. Куршумът е излетял към тавана. Преминал е през мазилката, летвите, пръстта, дюшемето, килима и е откъртил парче от подпокривната греда. Мертек. Държите се като идиоти! Отпуска ръка и изпсува. Петър се опомня пръв и грабва другия пистолет. Назад! Назад или ще стрелям. Опрял е дулото в собственото си слепоочие. Всички се отдръпват и сядат около масата на сляпо кой където намери. Георги е прав. Пусни пистолета, Петре. Вече не е смешно. Но пък поне е тихо.

Родителите на Мария пътуват в безмълвие. Мисля, че вече можем да й кажем. Жената по правило първа взима думата в семейството. Но за сметка на това взима и окончателните решения. Какво ще промени това? Трябва да знае. Вече е голяма. Напролет ще навърши трийсет и пет. Не смятам, че моментът е подходящ. Изчакай няколко дни и тогава. Мъжка дипломация – изчакай, докато проблемите се разрешат сами. Какво са трийсет и пет години на фона на един човешки живот?

За да ни преварят съседите ли? Какво общо имат те? Знаеш какви са. Клюкари. Хайде пък и ти. Най-обикновени комшии. Именно. Имаме си достатъчно разправии и без това. Именно. В бъркотията ще мине по-леко.

Пусни пистолета, или ще стрелям! Петър гледа мътно, но вижда остро. Ако не го пуснеш, аз ще стрелям! Георги има известен опит с оръжията. Дуелът е предизвестен. Не! Първо искам отговор! Пусни пистолета! Мария! Погледни ме. Аз съм една долна гадина. Вече знаеш всичко. Прощаваш ли ми? Мария не знае в кой от отговорите е заложен капан. Затова и мълчи. Правил съм много нередни неща. С доста от тях не се гордея. Но ме интересува само твоята дума. Мълчанието започва да избива на пот. Да или не? Червената или зелената жица? Петър издърпва петлето на пистолета. Ненужен, но ефектен жест. Спри! Мария е решила да говори. Но първо остави това на масата. Не!

Да! Не! Да! Добре! Искаш да го оставя? Няма проблем. Хвърля го на масата и се усмихва. Пистолетът се удря в меката покривка. Под нея обаче има здрава дървена повърхност. От рязката промяна в инерцията петлето се затваря и бавно се стоварва върху ударника. През човешките очи всичко това става за част от секундата. Този куршум не е така последователен. Минава през бутилка, чиния, свещ и кутия цигари, приплъзва се по стената, разкъсва дантеленото перде, отскача от двестагодишния плот над камината, пробива облегалката на стола, одрасква бицепса на Иван и се спира в тавата с отдавна изстиналите останки от вечерята. Георги е най-съобразителен. Хваща двата пистолета, изважда пълнителите, проверява за патрони в цевта, прибира ги в чекмеджето на салонния бюфет и превърта ключето. Резбован, със стъклени витрини.

Чу ли това? Едра жена се размърдва под тежкия юрган и напряга слух. Комшийката се е събудила от изстрелите. Съпругът й се обръща на другата страна и временно спира да хърка. Типично мъжко поведение. Щерьо! Събуди се де! Нещо става там. Кой? У съседката май се стреля.

Лягай и спи! Не е наша работа. Типично съседско поведение. Ако се заженят, подшушни им сто причини да ги откажеш. Ако обаче тръгнат да се избиват, остави ги, за да има за какво да се говори.

Сара съблича поларената си блуза и я пристяга около рамото на Иван. Отдолу е сложила лепенка. Изкарала е курс по планинско спасяване. Пропорционално на бицепса и кръвта не е много. Но Иван е на път да припадне. Гърдите на Сара се поклащат под тениската й току под носа му. Може и да се преструва, но главата му се завърта и поляга в скута на младата жена. Тя не може да направи друго, освен да го погали по косата. Радиостанцията е в ръцете на Димитър. С оглед на първите й притежатели, има само едно копче. Натиска го и се прокашля. Централа! Централа! Личи си, че отдавна не е гледал модерно кино. Дежурният отсреща и без това е ядосан, че е на смяна в събота вечер. Освободете честотата! Моля, изпратете покдрепление! Случват се ужасни неща с непредвидими последици! Освободете честотата незабавно! Тук има прострелян, отвлечени полицаи, крадена кола и мъртва жена. Димитър е настоятелен. Пияници, мисли си дежурният. Заспориш ли с тях, край няма. Добре, веднага ще изпратим екип. Благодаря. А сега освободете честотата. Димитър въздъхва с облекчение. И понеже не знае нищо за честотите, намалява звука докрай.

Изобщо не ти повярваха. Мишел е наблюдателен и доста по-съвременен. Моля? Дори адреса не ти поискаха. Вярно. Изважда мобилния си телефон и набира номера за спешни повиквания. Това вече си е друга работа. Отсреща обещават. Петър се строполява на масата и изглежда съсипан от угризения. Всъщност спи. Дълбоко. Много му се насъбра тази вечер. Милко отваря плахо вратата и наднича. Брей че са бързи, мисли си Надежда. Добър вечер! Всички освен Иван се обръщат. Не искам да преча, ей сега си тръгвам. Потрива ръце и не смее да погледне никого. Пък и възпитани, очарована е Надежда. Влезте! Мария го е мяркала и преди. Бояджия май. Или тенекеджия. Аха, виладжията. Вратата се затваря несигурно зад гърба му. Гласът потреперва от прикованите погледи. Козарят ми каза, че полицаите били тук. Да си ми върнат инструментите. Милко се казвам. Миличък един, да го схрускаш! Надежда усеща силна тръпка под стомаха. Този път не е позив за повръщане. А нещо различно. Много различно от всички предишни пъти. Направо е поразена от гръм.

Гергана се заема да разтреби поразените предмети. Борисов! Чу ли? Остава да не е чул! Може да не знае коя е деветата симфония, но деветмилиметровият патрон просто не оставя място за съмнение. Ще се избият! Трябва да поемем контрол. Засега се очертава да поемат само отговорности. Отговори нещо, бе, Борисов! Езика ли си глътна? Не, вълнен чорап. Но е покрит с одеало и старшината изглежда още не може да направи паралел. Куршумът се е забил в експлоатирано от дървояди място. Гредата проскърцва, простенва, провисва и се сгромолясва върху главата на полицая. След нея се изсипват летви, дървен прах, керемиди и тържествен сняг. Сега му се иска и него поне с одеало да го бяха покрили. Но точно преди да му хрумне, пада на пода, захлупва се и спира да мисли.

Спешният номер си е спешен номер. Но лада, управлявана от любящ баща, при това професор, винаги ще е по-надеждна. Ладата подминава чешмата, подминава безлюдната полицейска кола и белия автомобил. Замалко да подмине и къщата. Спира и паркира продължително, но уверено в тясната уличка. Безсмислен, но принципен жест. Академичен някак.

Какво беше това? Мария поглежда нагоре. Сигурно се е срутил покривът. Георги изтръсква цигара от кутията на Петър. Сега ще отида да погледна. Да не би онези... Мишел тръгва да става, но Георги го спира с разперена

длан. Запалва цигарата от новопоставената свещ и поглежда към вратата. Взели ти инструментите? Ти да не си музикант? Автомонтьор съм. През останалото време. Сядай тогава. Какво ще ни изсвириш? А, ще си тръгвам вече. А полицаите? Какво полицаите? И те ли са музиканти през останалото време? Те ми взеха инструментите и аз... С други думи, не можеш да ни изсвириш нищо. Милко поема поднесената му чаша от Гергана. Безалкохолно, слава богу. Преглъща и се оглежда, този път по-смело. Мария рови из жарта с дълъг ръжен. Сара продължава да гали Иван. Иван продължава да не помръдва. Вече знае, че лявата гърда на Сара е поголямата. Именно тя го докосва по ухото. Тениската ограничава усещането, но дава воля на въображението. Пол иска кафе, но му е неудобно. Петър спи и се заканва насън. Гергана намества покривката. Мишел и Димитър си шепнат. Надежда зяпа онемяла. Което си е рядкост. Георги издишва дим и почесва чело. Милко не обича да се натрапва. Иска да спи. Идвали ли са? Полицаите. Няколко пъти дойдоха и си отидоха, но няма да идват повече. Георги, суеверният. Аз да си ходя тогава. Стой де, поне една песен изкарай. Така, на сухо.

Съжлалявам. Не мога да пея. Е какъв музикант си? За какво си дошъл тогава? Ами те инструментите не са мои и ако... Да бе, схванах, ама... Остави го, Георги. Този човек ни оправи колата. Димитър вече е сигурен. Мишел кима потвърдително и подава петдесетачка. Така и не платихме. Ама моля ви се! Да ги нямаме такива! Автомонтьорът като по чудо не иска да вземе протегнатата банкнота. Хайде, вземи да се почерпиш, окуражава го Димитър. Заслужаваш си. И благодаря. Не, благодаря. Егати и музикантът! Георги загасва цигарата в чинията пред себе си и тръгва към стълбите.

Глава 11

Добър вечер на всички! Наздраве! Професорът влиза безшумно през вратата и се упътва към Гергана. На нея й се иска да прегърне баща си, но прегръща любовника на приятелката си. Много бързо дойде! Няма много движение в тези часове. Пък и колко пъти съм идвал... Пък колко пъти си легна с Надежда? Това й се иска да го попита, но горчивината е сковала гърлото й. Чичо Дончо! Мария обожава буржоазната елегантност на професора. Здравей, Марийче! Здравей, Надежда! Здравейте, момчета! Госпожице! Само дето не им целува ръце, мисли си Гергана. Нещата отиват към ново наздраве.

Мамини убавци! Георги е изумен. Какво сте направили, бе! Не е на хубаво. Горе е чувствително по-студено. Двете тела не дават признаци като да подготвят отговор. Прокарва ръка по изпотрошените керемиди, поглежда към дупката в покрива и отстъпва от снега, за да не се изцапа. Запрята ръкави и отмества едрите късове печена глина. По главата на полицая не се забелязват наранявания. Сигурно е заради фуражката. И под нея няма нищо. Георги пляска няколко леки шамара по страните на Борисов. И един силен. Старшината смотолевя нещо и прибелва очи. Значи е добре. Изважда го

изпод руините и го вкарва в стаята със зеления таван. Оппа, тук е бабата. Простете! Георги тръшва вратата и влиза в следващата. Оранжевото е в повече. Слага старшината на леглото, че даже го и завива. Спинкай тука и трай! А другият? Ще вземе да измръзне там. Всъщност, няма. Нали е покрит с одеяло. Абе, я да вземе да го прибере на топло. Но вече се е поизморил. Не му се мъкне чак някъде си. Пък и тоя е по-висок. Какво, ако го сложи в първата? На леглото до бабата. Главата му е завита, няма да разбере нищо. А на жената вече й е все едно. Така е, дори самият лейтенант Борисов го твърдеше по-рано същата вечер.

Телефонът на Мишел звъни. Сестра му може би още не си е легнала. Не става ясно, защото не се обажда тя. Монологът е кратък и едностранчив. Мишел обобщава. Не могат да пратят линейка. Нямали лекар на смяна. Опитали да се свържат с полицаите в селото, но не отговарят. Пожарната била на адрес. Ще опитат по-късно. Ако искаме да говорим с психолог, дадоха номер. Гергана събира нещата си набързо. Сиреч, палтото, шала, шапката и чантата. Лека нощ на всички! Беше ми приятно! Ама ти тръгваш ли? Мария е разочарована. Седни поне по едно вино да пийнем с чичо Дончо. За из път. По-добре не. Казва го Димитър от личен опит. Няма, Марийче, няма. Друг път. Нашето не се губи. Професорът намества очилата си и преглъща. Кога да дойда утре да ви взема?

Ние ще ги закараме. Мишел, галантният. С удоволствие. С две коли сме. А! Вие не сте ли... Аз съм, да. Виж ти, виж ти! Не е ясно какво иска да види, защото Гергана вече е отвън и баща й няма време. Хайде, веселете се и до скоро! Сам не знае колко е прав.

Милко нарочно си избра това място. Искаше тишина и спокойствие. И найвече се радваше на безлюдието. В тия села има много скрити истини. Мария усеща прилив на сили. Много я кефи чичо Дончо, ей! Да беше останал поне малко. Такъв веселяк е! Някой да иска кафе? Мерси. Друг? Мария брои колко да направи. Ще трябва направо да сложи чайника. Иван най-после надига глава. Гледа като след секс. Доколкото може да си го въобрази. Покривът се е счупил малко. Георги сяда и дори не забелязва, че Гергана я няма. Кафе ли ще вариш? Покривът? Сериозно? Нищо сериозно. Утре по светло ще го оправим.

Мишел, аз знаех за Петър и Калина. Димитър е решил в една нощ да търси опрощение за всички грехове. Голяма грешка. Ако можеше да предвижда събитията, нямаше дори да започне. Моля? Знаех от преди, но се надявах всичко да приключи, преди да разбереш. Знаел си и не си ми казал? Мислех, че е краткотрайно, а се оказа преобладаващо. Все думи от речника на Мишел. Но не заради тях е ядосан той. Знаеш ли какво заслужаваш? Димитър вече е разработил няколко сценария за бъдещето. Странно, повече от половината свършват в манастир. Мислел е и да започне на чисто. Отначало. Но няма смелост да се пребори с призраците на миналото. Заслужаваш да ти обърна гръб. Изразява се с метафори. Професионални навици. Ако следваме истината, двамата спят като лъжички и обикновено Мишел е с гръб. По празниците се случва и да е обратното. От всичко най-много мразя лъжата. Странно, като се има предвид какво работи. Не съм те лъгал. Не исках да те тревожа напразно. Да не очакваш да ти благодаря? Хайде утре да говорим за това. Ако все още ти говоря.

Да му се не види и ладата! Хайде пали де!

Татко! Трябва да ти кажа нещо. Аз нямам G-точка. Професорът рядко не знае какво да каже. В това няма нищо противоестествено, Герганче. Ето, например и аз нямам. Но аз съм жена. И майка ти нямаше такива работи. Тя е сериозна жена. И, хайде да не ти казвам, по мое време само чампарите бръщолевеха подобни глупости. А Надежда има ли? Разбира се, че има надежда. Ти си още млада, тепърва се развиваш. Не бива да губиш кураж. Питам, моята приятелка Надежда добре ли се справя в леглото или как? Професорът оставя ключа на мира. Предпазливо, за да не се хаби акумулаторът. Сваля очилата си и ги забърсва. Внимателно. Намества си каскета. Поглежда Гергана и тактично вдига рамене: Съжалявам, че ти причинявам това. Рано или късно трябваше да ти кажа. Защо? За да знаеш. Защо изобщо го направи, питам. То беше отдавна. Не знам. Случи се. Нямам обяснение. Мама затова ли ни напусна? В известен смисъл, да. Не помисли ли? Виж... Мразя те.

Обичам те. Милко преценява, че ако изпие чаша кафе, нощта е отишла. Но тя и без това си е тръгнала много по-рано. А той още седи. Проклети инструменти. Проклети полицаи! Проклето село! Тая нощ няма ли да има край? Георги застава пред камината и разтрива ръце. Посяга да сложи дърва, но са свършили. Оглежда масата и решава, че няма кой друг. Къде е брадвата, подвиква към Мария. На дръвника. Логично. А къде е дръвникът? Но Мария изпреварва въпроса. Като излезеш отвън, направо под навеса. Взимай от по-дългите, че не се събират в печките. Някой няма ли да му помогне? Сара сякаш ръководи природозащитно събрание. Никой не отговаря. Противни дръвници! Ще дойда с теб. Макар да е против безразборната сеч, и на нея й е станало студено. За всеки случай си взима обратно полара. Раненият простенва и пронизва Георги с лош поглед. Обикновено след като снегът спре, температурите падат. Може и обратното да е. Факт, че е пронизващо. Добре поне, че няма луна. Щеше да е сковаващо. Цепенето на дърва е полезно и изморително занимание. За схванати градски момчета – само второто. Потта е вторично явление при усилен труд.

На следващото замахване дланите на Георги изпускат тежката брадва и тя се стоварва върху му. За щастие – с тъпото. За нещастие – с всичка сила. За капак – точно на пръстите. Тъп късмет! Сара хвърля събраните клонки и с усилие подпира олюлелия се мъж. По време на петгодишното си следване не е чувала толкова много псувни. Общо. Боли ли те? Жените обичат да задават отговори. Спиш ли? Това ти ли си? Там ли си? Ще пиеш ли една бира? Искаш ли? Болката изглежда като букет кокиченца в сравнение с това, което изпитва той. Маратонките не предпазват дори от изпотяване. Така е стиснал зъби, че Сара може да чуе образуването на нов кариес. Няма какво да се прави повече на мъж. Сяда на земята, извива глас и обхваща стъпалото си с ръце. Безмислен, но вроден жест. С общи усилия и много мръсни думи, двамата все пак успяват да влязат на топло. Ако я карат така, скоро в къщата кръвта ще стане повече от червеното вино. Алкохолът не прощава. Дмиитър и Мишел скачат на крака. Събират два стола и разполагат Георги върху тях. Сара е успяла да донесе и дърва в свободната си ръка. Изключителна жена! Слага ги в жарта и започва да духа. Практичен съвет: преди да започнеш да духаш, изчакай малко да загрее. С мъчителни усилия успяват да свалят маратонката, чорапа и два нокътя. Не е толкова зле. Има още един крак все пак. Мария, сгрей малко вода. Димитър се държи.

Офицерът най-после е успял да изплюе противния чорап. Все още има вторичен вкус в устата. И стотици влакна. Бая първични. Едно време какви вълнени чорапи плетяха! Борисов! Шепне, за да не буди подозрения. Старшината очевидно не е в състояние да отговори. Най-малкото защото е в съседната стая. Борисов, кажи нещо. Бута го със задник, но онзи не дава признаци на живот. Сигурно спи, тъпакът. След всичко, което се случи, просто спи?! Гъз! Офицерът е бесен.

Професорът почиства невидими в мрака неравности по ноктите си. Виж, Герганче, съжалявам. Но станалото – станало. Сега имам само теб. Ако и ти ме отхвърлиш, няма смисъл. Да, вероятно ще се хвърли отнякъде. С хапчетата видя, че не става. Да беше мислил навремето. Та тя ми е приятелка от дете! Познаваш родителите й! Как можа? Казах ти – случи се. Толкова. Какво толкова? По света умират хора, стават войни... Не ми излизай с готови фрази! И каква приятелка ти е, щом... Защо не попиташ и нея? За тази работа трябват двама. Нея ли ще изкараш виновна? Не, готов съм да си понеса последствията. Изкарай си го на мен. Мрази ме, заслужил съм го, но не ме напускай.

Гергана изпуска поетия въздух. Студът трайно се е настанил в празнината помежду им. Утре ще говорим за това. Ако още ти говоря. Професорът кима и завърта ключа отново. Напразно.

Докторе, ела да погледнеш. Пол не разбира много български. И от медицина много не разбира. Иска да специализира гинекология. Мирча! Сара казва и нещо на румънски. Приятелят й се надига от стола и надниква над рамото на Димитър. Повече любопитно, отколкото авторитетно. Е? Сега е ред на Пол да говори на румънски. Казва да му сгънете пръстите. Иван кима и следва указанията. Започва да пипа леко, но се пипка. Пол се навежда и хваща здраво. Какво казва Георги, ще спестим. Сара превежда. Здрави са. Няма счупено, но ще трябва да го види лекар. Почистете, сложете лед, покрийте с плат и не го пипайте повече. Звучи като рецепта за коктейл. Язък за топлата вода, с която го измиха. Петър се е поразбудил от виковете. Все още гледа дрезгаво и прави грозни гримаси. Надежда използва паузата, за да поднови грима си. Милко е прекалено възпитан, за да си помисли, че е заради него. Пък и вече всичко му изглежда като сън. А така му се спеше!

Глава 12

Припряността генерира грешки. Едър пожарен автомобил минава покрай чешмата. Направо камион. В тия села къщите нямат номера. Посоките трудно се предават по телефона. А и Мишел е малко вляво от истината. Според обясненията му пожарната кола спира пред голяма дървена порта. Двама пожарникари изскачат и нахлуват в двора. Нямат време за обноски. Това е номер за спешни повиквания, не телефон на доверието. Ритат вратата и нахлуват в затоплената стая. Фенерчетата им святкат по стените. Най-после попадат на човек. Козарят. Ти ли си раненият? Трябва му малко време, за да осъзнае, че това не е сън. Преди това си беше легнал. Преди това напои козите. Жадни бяха, горкинките. Преди това донесе кофа вода от чешмата. Аха. Аз съм, аз съм. То уж вода да налея, пък... Къде са полицаите? Ами те нали отидоха до града да закарат Гинчето. Пожарникарите се споглеждат. Починалата? Починала ли? Че кога? Вчера си беше жива. Или пък е сънувал? Чакай малко. Къде са останалите?

Кой? Другите питам, къде са другите? А, сам съм. Тя булката си отиде отдавна. Чуй сега, обадиха ни се за спешен случай. Това ли е къщата на Мария? Мария? Мария. А, тяхната е надолу, на два ката е. Те са по-башка хора. Чорбаджии бяха, и дядо й. Я да ни покажеш. Можеш ли да вървиш, дядо? Ако ми подадеш бастуна, момче, всички ви ще засрамя. Едно време до града отивах пеш. Ма сега не ме държат много краката. Пък и нали паднах. Уж вода да налея, то каква стана! Викам си, цяла нощ така ще остана. Добре, че мина онова момче, виладжията. Не е тукашен. Докато козарят се облече, е казал още четиридесет изречения. Зеленясали такива, предимно от шейсетте години на миналия век. Огнеборците вече са позеленели от досада и отегчение. Излизат навън. Третият пожарникар едва е успял да разгъне тежкия маркуч. От студа се е вкочанил. Ти пък какво правиш? Ами нали по устав... Съвсем нов е. Новак. Новобранец. Направо зелен. Да виждаш нещо да гори? Не, но... Прибирай го обратно. И бързо.

Борисов, лазиш ми по нервите! Свиня дебела! Офицерът е опитал всичко: съскане, подсвиркване, гъделичкане, ритници. Няколко удара глава в глава. Нищо. Но коланът около гърдите му се е поизхлузил. Ако се повърти още малко,

може би ще успее да го измъкне. Само да не беше тоя тъп старшина. Уж пълен, пък някак кокалест. Обръща се и с огромно усилие го избутва на пода. Така му се пада! Един път само да се освободи!

Професорът се отказва. Няма да запали. Виж, хайде да се върнем, че колата нещо се инати. Ще си стоим тук. Няма да вляза повече в онази къща при онази... Не и днес. На практика то вече е утре. Искам да кажа, ако останем, ще измръзнем. Гергана му хвърля смразяващ поглед. И да седна пак при онази, не искам да й казвам името? Хайде, не бъди инат. Не можем да стоим в колата цяла нощ. Нелепо е. Гергана размишлява. Може да се върне и да си легне в някоя от стаите. Ако не друго, отдавна й се спи. Но ако междувременно Надежда се лепне за баща й? Трябва да стои до него. Но да легнат заедно, не става. Пък ако го остави сам, знае ли? Добре. Връщаме се. Но да не си я погледнал! И една думичка да не си посмял да й кажеш. Разбира се, разбира се.

Пропусна отбивката. Не съм.

Пропусна я. Винаги я пропускаш. Родителите на Мария не правят изключение. Искаш ли ти да караш? Ха! Че да не си ме научил? Тогава не ми давай акъл. Но все пак пропусна. Не пропускаш да се заядеш, а? Аз ли се заяждам? Да, ти. Аз? Да, ти. Добре, карай си тогава и ме остави на мира. Аз си карах и преди да започнеш да се заяждаш. Направих ти забележка, че пропусна отбивката. Сега ще трябва да се връщаме. Не съм я пропуснал. Млъкни! Млъквам! Млъкни! Млъквам! Затвори си устата, бе, жена! Не ми пречи, че ще взема да объркам пътя. Вече го обърка.

Не съм! ...И така вече тридесет и пет години.

Много ли те боли? И Мария е типична жена, особено като налива кафе. Търпи се. Георги е седнал, а раненият му крак е подпрян на съседния стол. Забележително! Иван върти между пръстите си сплескания куршум. Ще си го запазя за спомен. Мишел и Димитър пият кафето черно. Сара предпочита зелен чай. Естествено! Надежда този път ще си сложи и мляко. Не за друго, а каничката е досами Милко. Ще ми подадеш ли млякото, миличък. Заповядайте. Сам не знае, че жени като нея обикновено искат да заповядват. Но е решил, че сънува и не обръща внимание на детайлите. А, кафенце! Тъкмо навреме! Бащата на Гергана отново се е преобразил от професор в чичо Дончо. А! Ей, върнахте се значи! Толкова се радвам! Мария ще трябва да приготви още един чайник. Ми тя колата не иска да запали. Скоро ще стане на трийсет години и вече взе да дава ядове. Ако нямате нищо против, мога да погледна. Милко се чуди как да се измъкне и се сеща. Но ми ги няма инструментите. Утре по светло. Сега нищо не се вижда.

Я да погледна! Димитър посяга към Иван. Инженерът му подхвърля парчето олово. Брей! И го показва на Мишел. Гергана хвърля омерзителни погледи към Надежда, но тя не я забелязва. Георги пък едва сега отбелязва, че Гергана я е било нямало. Петър отпива глътка кафе и се избърсва с ръкав. Едно време какво кафе имаше!

Маркучът е навит, новобранецът е посинял от студ, а командирът нервничи. Айде по-живо бе, досега къщата да беше изгоряла. Ама нали казахте, че нищо не гори. Качвай се и млъквай. Командирът загрява врата му. Козарят върви отпред, подпрян на верния си бастун, подкрепян от втория пожарникар. Новобранецът ще шофира. Толкова е развълнуван. Пръстите му са вдървени и едва смогва да си закопчае предпазния колан. Какво правиш? Ами нали така е по устав. Ще ти дам един устав! Пали! Пожарният камион потегля рязко и после се понася бавно. Козарят продължава да разказва откъси от историята. Толкова му е интересно! От време на време спира на по-вълнуващите моменти. На яйцеклетката й остават броени часове.

Лейтенантът е успял да махне одеалото от главата си. Коланът лежи на възглавницата. В тъмнината едва различава решетките на прозореца. Ще ги тикне зад решетките. Всички! А Борисов ще дава дежурства през ден. Но най-напред трябва да докопа жълтиците. За което е нужен обмислен план. Китките го щипят от многото въртене. Всяко движение му носи допълнителна болка. И тогава най-после нещо минава през главата му. Ръбесто такова. Ключовете. Били са в предния джоб на униформеното яке и от въргалянето по леглото са изпаднали. С още малко жулене стигат до ръцете му. Скоро белезниците са на пода. Мамка ви мръсна! По дланите му има кръв. Не бива да се поддава на гнева. Трябва хладнокръвно да обмисли стратегия. Взели са златото от бабата. Няма да го закопаят някъде, я! Носят го с тях. Едва ли са го оставили и някъде тук из къщата. Но не могат и да си го сложат по джобовете. Раниците! Зад вратата имаше две големи раници. Помни ги добре. Ярки. Натъпкани. Там е! Пляска с ръце и раните му напомнят за себе си. Този път е ударил джакпота. А ти, Борисов, яж лайна! Рита тялото няколко пъти и после се сеща. Щраква белезниците около китките на старшината и тихо излиза от стаята. В другата стая старшина Борисов започва да идва на себе си. Главата го

боли, но иначе се чувства отпочинал. Само ръцете му са изтръпнали.

Познавах един, четири пъти се опитва да се самоубие. И Чичо Дончо е пълен с откъси от историята. И какво, успя ли? Димитър не понася самоубийците. Разглезени копеленца. Не, един колега го блъснал на пешеходна пътека. Бил пиян. Самоубиецът. Странна работа. Така и не правиха разследване. Решиха, че най-накрая си е сложил край на живота. Може и така да е. Иван е чувал същата случка, разказана на триста и петдесет километра оттук. Какво ли не се случва по света! Да е успял, казваш? Не и с неговия късмет. Предсмъртното писмо остава ли такова, ако самоубиецът не успее? Мария, граматичката. Е, не знам някой да е оставял следсмъртно писмо. Чичо Дончо се смее с цяло гърло. Но хич не му е до смях. Тая вечер му се размина, но знае ли кога ще прояви повече воля и въображение? Аз пък познавам един, дето се обеси в колата си. Петър е възвърнал част от паметта си. Удобната част. Гергана неволно разлива кафето си. Тънката струйка стига чак до Надежда и прокапва върху неустоимите й бели панталони. Ах, извинявай. Надежда не е в настроение. Просто се забърсва. Петното става малко побледо и доста по-голямо. Мога да ви гледам на кафе. Сара умее да сменя темите. Баба ми ме научи.

Мария се сеща отново да се обади на родителите си. Трябваше вече да са тук. Какво, идват ли? Гергана пресмята наум, че вече няма чисти чаши. Татко объркал пътя, затова са се забавили. Забавно. Да не би случайно да са оставили инструментите тук? Милко е събрал смелост. Една платнена торба. На Георги му е писнало от всичко. А и историята на Петър е забавна. Ходи горе и ги питай. Горе, в смисъл? В смисъл на втория етаж. Този с белезниците е лейтенантът. Тихо! Милко е намусен. Не обича да му се подиграват. Но му се струва, че не му се. Става плахо, заобикаля масата и тръгва по стълбите. На втория етаж има няколко врати. Брей че е студено! Поглежда дупката в покрива, после купчината керемиди и я заобикаля да не се изцапа. Няма никого. Влиза в първата стая и се спъва в тяло. Светва лампата и вижда баба Гинка, захлупена по очи. С белезници на китките зад гърба. Господин полицай! Ало! Обръща тялото и се сепва. Брей, че се е съсухрил офицерът! После осъзнава, че това е жена. Баба. Безжизнена. Студена. Мъртва. Отскача като опарен и излиза от стаята заднешком. Една силна ръка го хваща през гърдите, другата – през устата. Добре, че няма трета. Обратно в стаята.

А, ти ли си?! Офицерът не е очаквал да види Милко. Не е очаквал и друго. О, това не е Борисов! Мислите му препускат, но не откриват полезни идеи. Проклета бабичка! Набутва я под леглото, за да не я гледа. Чуй ме сега, Милко.

Пожарният камион е почти пред къщата на Мария, когато получават обаждане за пожар. Автостопанство. Не е шега работа. Командирът автоматично избутва новобранеца от шофьорското място и подвиква през прозореца на втория пожарникар: Качвай се и да тръгваме. Ние стигнахме. Има пожар. Не виждам. Как ще го видиш, като е на трийсет километра оттук! Качвай се бързо. Господин командир, разрешете да остана тук. Уставнякът отваря вратата и помага на колегата си да се качи. Така е по устав. Огнеборецът се замисля. При гасене на пожар всеки човек е от значение. Но този само ще оплеска нещата. Може би наистина по-добре да остане. После ще се върнат да го вземат, а той междувременно ще провери сигнала. Добре. Провери сигнала и ни чакай тук. Пред къщата е спряла някаква лада. Пред нея – джип. Камионът ще трябва да се върне назад. На уличката остават младият пожарникар и козарят.

Какво стана, бе, момче? Уж дойдох да ви покажа, пък те си тръгнаха. Няма страшно. От тук поемам аз. Така е по устав.

Сара има защо да не харесва полицията. При всяка поява на униформен е като на тръни. И поглежда скрито към раницата си. Не, вътре няма злато. Да надникнем тогава. Сутиен. Дрехи, чорапи, още дрехи, спален чувал. А, и един плик зелен чай. Към половин кило. Не, повече прилича на коприва. Коприва, трънки! Марихуана. Изсушена. Нарязана. Готова. Петър се навежда към Иван и шепне: Мария съгласи ли се да се ожени за мен, че не помня добре? Нещо ми се губи. По-скоро не. Иван не умее да съобщава лоши новини. Не мисля и че ти прости. Да ми прости? За какво? Откъде да знам. Ти я попита. Какво съм я попитал? Дали ще ти прости. Петър обича нещата да са прости. А тя какво каза? Ами точно тогава пистолетът гръмна, куршумът ме рани и всички млъкнаха. Виж, това го помни. Но не и че Иван е ранен. Прострелял съм те?

Стана случайно. Не си виновен. А Мария видя ли? Естествено. За това ли я питах дали ще ми прости? Не, попита я преди това. Сега вече Петър е съвсем объркан.

Борисов се е дегизирал с каквото е намерил в гардероба. Дамско палто, пухкава шапка и дълъг шал. Ако все пак някой го мерне в тъмното, да не може да го познае. Нали запомни! След като чуеш изсвирване, гасиш лампата. Като свирна втори път, я светваш. Подпрял си се случайно, о, извинете, знаеш как е. Случват се такива неща. Не мога да направя подобна глупост. Можеш, ако не искаш да те подведа под отговорност. За какво? За съучастие. Какво съучастие? Искам си инструментите и няма да играя никакви игри. Милко знае за хазартния уклон на лейтенанта. Млъквай и ела ми помогни. И помни, ако нещо се обърка, отиваш в затвора. Ощипи ме! Моля?

Мисля, че сънувам. Ощипи ме, за да се събудя. Лейтенантът го зашлевява и навежда глава. Е, как е? Не става да слезе по стълбите. На прозореца има решетки. Няма какво да се мае. Единственият му шанс е дупката в покрива. Милко замаяно протяга сплетените си ръце, Борисов стъпва в тях, после на раменете му. Захваща се за ръба на дупката и с болезнено усилие излиза върху керемидите. Колкото и да не обича да го пързалят, се подхлъзва и пада в кълбестия чимшир под високия бор.

Милко слиза на долния етаж, подпира се на стената и се обляга върху ключа за осветление.

Глава 13

Пожарникарят и козарят влизат в двора точно навреме, за да видят как една жена скача от покрива. Застиват като хипнотизирани. Дядото поне се кръсти. Младият огнеборец се втурва към високия бор с неистова жар. Така е и в сънищата му – млада жена се хвърля, а той я спасява. Следва любов. Само че никъде не се вижда нито жена, нито спасение, нито щастлив край. Хей! Прошепва го предпазливо. Хей, добре ли сте? Сега пък чува изсвирване пред къщата. Някой като че ли влезе. Или излезе. Тъмно е и не се различава кой знае какво на снега. Хей! И той подсвирва също. Милко чинно е загасил лампата. Но веднага след това чува второ изсвирване, а не иска да бъде подведен под отговорност. Натиска ключа и стаята се изпълва със светлина. Брей, че интересна гледка – наистина като от сънищата. В добрия смисъл. Височка жена с окъсяло палто държи в ръцете си две големи раници. Почти като в картина на Майстора. Секундата объркване след загасването на лампата е заменена от мълчание по светло. Вратата се отваря и блъска госпожата на пода. Пожарникарят сваля шлема си и се оглежда. Да сте виждали една жена?

Надежда онемява. Мръсникът! Този, дето не спира да я преследва напоследък. Ти?! Но това е моето палто! Мария се надига от стола си и поглежда към ъгъла. Полицаят вдига ръка и маха пухкавата шапка. Никой да не си помисля да става! Арестувани сте! Всички! Все още стиска раниците. Козарят избутва пожарникаря и влиза с накуцване. Добър вечер! После вижда полицая и прихва. Какво си се облякъл като госпожа, бе момче? Борисов, ти ли си? Мамин хубавец! Да можеше дядо ти да те види! Досега е виждал такива неща само по телевизията. Ето, че вече дойдоха и на село. Всички се заливат от смях. Иван само се подсмихва. Носът все още го боли. Пол не познава българската традиция и не я разбира. Пред къщата и зад ладата спира още една кола. Родителите на Мария излизат поотделно и тръгват към къщата мълчаливо. Смехът се чува чак до съседите. Как не ги е срам! Майката е възмутена. Нямат ли малко уважение към мама? Едва ли има нещо против. Но бащата не го казва. Току-виж пак се оказал крив. Кажи нещо! Вземи отношение! Какво да направя? Събрали са се децата да се повеселят. Откъде да знаят, че така ще стане? Половината бели по тия села стават преди откъде да знам, че така ще стане. Другата половина – след гледай сега какво ще направя!

Не се навеселиха те цял живот! Разбира се, може би трябва непрекъснато да страдат, да пречат и да мрънкат. За какво намекваш? За нищо. Хайде, влизай! Аз ли за вляза първа? Да, ти. Майката си слага съответния израз и отваря вратата. Мамо! Тате! Марийче! Майката се понася разплакана покрай дългата маса, без да забелязва никого. Бащата не държи да прави впечатление и поздравява сдържано. Цял живот. Дончо! И ти ли си тук? Майката е по-скоро възмутена. Уж професор, пък се излага. Ехеей, забравихме се, бе, хора! Как така се наканихте да дойдете? Защо плачеш? Мама. Не знаеш ли? Стрелка Мария с остър поглед. Спомина се, вечна й памет! Брей! Че защо не ми казахте, бе Герганче? И кога това? Брей също е и вид билка. Сигур Минчо дето я удари. Козарят отново се кръсти. Пръчът. Беше подивял. Не. Почина снощи на път за болницата. Лейтенантът сваля палтото, остава по униформа и придобива тежест.

Като блъснах колата в крайпътно дърво. Димитър добавя нюанси. Защото бях пил. Крадената кола. Георги е мъжко момче. Която аз оправих. Милко започва да сглобява ребуса шепнешком. А те откраднаха златото. Офицерът сочи към Сара. Затова ли душехте наоколо? Сара добива глътка свеж въздух. Злато? Аз съм прострелян. Иван вдига оправдателно ръка, колкото да се измъкне. С пистолета на другия полицай. Георги и неговият опит с оръжията. Преди да го ликвидирате. Борисов е отчаян, но също започва да сглобява ребуса. След като покривът се срути. Мария, стопанката. Но поне няма пожар. Огнеборецът внася позитивизъм. Така са го обучавали. Този мръсник ме преследва и ме заплашва. Надежда го сочи с очи. Погледът й е на път да пробие огнеупорното облекло. Арестувайте го! Искам да я видя веднага. Майката вече тъне в ридания. Заведи ме. Мария я хваща с нежелание под лакът, но я пуска, за да изкачат стълбите. На втория етаж сякаш е паднала бомба. Двете поглеждат към дупката в покрива, заобикалят купчината с керемиди и внимават да не нагазят в локвата от стопен сняг. Мария хваща дръжката на бравата, но майка й я спира с пресилена усмивка. Преди да влезем, искам да знаеш, че тя не ти е съвсем истинска баба. Минута за размисъл. Осиновена ли съм? Част от мечтите на Мария е на път да се сбъдне.

Не. Баба ти Гинка не е могла да има деца и са ме осиновили. Но ти си мое дете. Не е ли по-правилно да си одъщерена? Мария не го казва, защото е разочарована. Държах да ти го кажа навреме. Благодаря ти, майко. Но леглото в стаята е празно. Странно, сигурна съм, че я оставих тук. Оглеждат внимателно, но от тялото на възрастната жена няма и помен. Може би е в съседната стая? Не, тук беше. Сигурно си се объркала. Разстроена си. Влизат в съседната стая и скръбта се завръща. Но после се отдръпва. Борисов примижава срещу светната лампа, прозява се и се прокашля. Къде е мама? Майката е възмутена. Полицията никога не е там, където ти трябва. Кой? Баба. Мария се чуди дали в българския език има дума за конкретния случай. Старшината помни, че я оставиха в колата. След това му се губи. Решава, че е време да го развържат. Няма какво да губи. Следствена тайна. Моля?

Развържете ме и ще ви заведа.

Върнете ми оръжието незабавно! Офицерът се е поосвестил. И радиостанцията. Върнете ни раниците. Сара се надява да не ги отвори. И личните карти. Върнете ми инструментите. Милко така и не е намерил причина да остане. Върнете златото, озъбва се Борисов. Не ви ли е срам! Върнете ми ключовете от колата. Димитър кове желязото, докато е горещо. Върни ми ключа от вкъщи. Надежда е бясна. Мръсник с мръсник! Върни си думите назад! Пожарникарят прави крачка напред и встрани. Чичо Дончо скача като ученик и разперва длани: Я се успокойте и седнете да се разберем като възрастни хора. Герганче, дай чаши на всички. Ей, върнахте ме в младостта. Козарят се усмихва и още малко ще проходи без бастун. Да седнат обаче е трудно. Столовете не достигат. Едно време, като нямаше място, булките сядаха в коленете на мъжете. Козарят се облизва в минало време. От дядовците винаги може да се почерпи мъдрост. Надежда не чака покана. Пресича стаята, подминава пожарникаря и се разполага в скута на Милко. Демонстрация на самочувствие. Милко се чувства неудобно. Но сега по-малко му се иска да се събуди. Иван се кани да покани Сара. Но тя предпочита скута на приятеля си. Всеки се моли да не му се падне Гергана.

Мишел сяда пред Димитър. Петър отстъпва място на козаря. Вече частично може да стои изправен. Георги освобождава стола и слага крак на земята. Всички сядат, че има място и за още. Борисов оставя раниците в ъгъла и присяда. Гергана изважда каквито чаши има от салонния бюфет и ги нарежда на масата: Останало е малко червено вино, малко бяло вино, ракия, малко ром и малко безалкохолно. Хич не е малко. Аз нося. Бащата на Мария още не си е свалил палтото. Ще ида да взема. Очевидно това, дето го носи, е в колата, иначе защо ще излиза. Мария и майка й слизат по стълбите. Старшината топурка след тях като развързан. Борисов! Откъде се взе? Офицерът започва да изпитва смесени чувства. Борисов! Следствена тайна. Майката простенва. Да дойда ли с теб? Мария няма голямо желание. Предпочитам в такъв момент да съм сама. Бащата на Гергана казва нещо под носа си. След вас, моля, госпожо. Старшината очевидно е поел контрол. Разгеле. Съпругът на госпожата влиза усмихнат с две дамаджани. Баща-мечта. Какво правиш? Майката е озадачена, отегчена, ядосана и съжалява за едни тридесет и пет години.

Ми нали да пийнем. Тази ракия я пазехме за смъртта на мама. Е сега какво е? За погребението! Добре, ще отлея малко. Да не си я пипнал! Бащата преглъща на сухо и оставя едната дамаджана. Тая си е от моята. На мен не ми е майка. Идиот! Борисов я побутва и бърза да излязат, преди да е станал семеен скандал. То, по право, аз да ти кажа нещо. Козарят се навежда през масата. Гинчето не й е майка и на нея. Навремето зорлем я ожениха и не можеше да си роди дете. Та си взеха едно. Ма докато беше жива, на никой не съм казал. Срамота е от хората, ще рекат – клюкарски работи. Знам, дядо, знам. Бащата му подава пълна чаша. Тя самата ни каза отдавна. Свястна жена беше. Не като... Мишел протяга по една чаша в двете си ръце. Малко само, колкото за наздраве. А! Ама вие не сте ли... Аз съм, да. Е така до тука. Бащата сипва на всички и половината дамаджана е отишла. Само пожарникарят отказва. Вероятно така е по устав, но на никого не му се слушат глупости. Милко си сипва бяло вино. Близостта на Надежда вече му въздейства

физически. Мама няма ли да я изчакаме? Мария отново няма голямо желание. Като дойде, ще си кажем пак. Хайде наздраве! Вече всички се бършат с ръкав. Класическа българска традиция след хубава ракия. А тя закъде се беше разбързала? Бащата на Мария оглежда чашата на светлината на лампата. Отидоха с полицая да й покаже къде е баба. Е, не е ли тук? И аз така мислех, но е изчезнала. Как така ще изчезне? Следствена тайна. Полицаят така каза. Другият полицай все още е на вълна ребуси. Но поне две и две може да събере, макар и бавно. Може и да повиши глас, когато трябва. Внимавайте! По причини, които не мога да разкрия, се налага да изляза незабавно. Пак се кани да каже нещо за пързалки, лед или динени кори, но само се оглежда. Ти, колега, поемаш командването. Никой да не напуска къщата. И да не пипат раниците. Огнеборецът се изпъчва. А-ха да каже тъй вярно. Борисов изхвърча навън. Ще ходи по вънка. Козарят все още живее далеч в миналия век. И дядо му не носеше на пиене.

Петър сяда до Мария. Виж, не исках да става така. Оплесках нещата, нали? Идва й да го зашлеви, но вече е претръпнала. Няма нищо, Петре, прощавам ти. За всичко? Не, само за тази вечер. Омъжи се за мен, Мария. Така не се прави, мойто момче. Все едно ме няма! Бащата на Мария го приема прекалено лично. Татко, няма да се омъжвам за този човек. Точка. Чакай малко бе, Марийче. Да го чуем момъкът първо какво ще каже, пък ще преценим. Нямам желание. Нали ти рекох – башка хора са. Козарят смига на Милко. Не ми я дадоха навремето Гинчето, а друго щеше да е. Пепи, приятелю, с теб имаме сериозен разговор, когато си тръгнем. Мишел се сеща и се извръща към Димитър. И с теб също. Надежда шепне нещо в ухото на Милко. Доколкото знаем, подходът й е убийствен. А и автомонтьорът се изчервява до уши. Това трябва да е. Гергана следи баща си да не погледне натам. Пол посяга към раницата си и откопчава капака. Пожарникарят го стрелва с очи и блъска ръката му. Само ще си вземе спалния чувал. Сара се опитва да изглежда учтива. Спи му се.

Не ме интересува. Чухте нарежданията. Абе, я не ми се прави на интересен! Придърпва раницата към себе си, но огнеборецът скача. Готов е и през огън да мине, но да опази реда. Да не си мръднала! А ти да не си мръднал? Остави момичето! Надежда има да му връща много. За какъв се мислиш? Педераст! Я повтори! Ей, деца! Да не чувам подобни приказки! Чичо Дончо има изтънчен слух. Мишел въздиша. Ако някой се осмели да му каже така на него, леле! Надежда, остана ли някой, с когото да не си се заяла тази вечер? Гергана като да я е яд. Курва такава! Чичо Дончо има и изтънчени пръсти. Лепва на Гергана звучен шамар и разлива чашата си. Надежда обхваща лице с шепи и хуква по стълбите. Милко скача след нея, преди да успее да помисли. Взехте ми го от устата! Пожарникарят опитва парче салам и примлясва. Опитай се да овладееш гнева си! Професорът вече съжалява. Такива думи! Гергана клати лице, захлупено в шепи. Май съвсем скоро ще се изнесе. По мое време такива неща нямаше. Козарят също е опитал от салама.

Глава 14

Борисов тича по коловозите, оставени от пожарния камион. Настига ги при чешмата. Вратите на белия автомобил са отворени, жената нарежда, а старшината се суети. Борисов! Какво правите? Ами нали да покажа на госпожата. Какво ще й показваш? Тялото не е тук. Да, виждаме. Тоест, не го виждаме. Разигравате ли ме? Майката на Мария изглежда царствено. Как смеете? Особено в такъв момент! Полицаите не биха посмели да разиграват подобна особа в никакъв случай. Покорно моля за извинение, госпожо. Станало е недоразумение. Къде е мама, глупаци такива? Почти го проплаква. В къщата е. В нейната къща? През ума й внезапно минава мисъл за наследство, имоти, делби, нотариуси, продажби, екскурзии в чужбина... но се отърсва бързо. Само това не, мисли си Борисов. Не още. В къщата на дъщеря ви. Не е там, нали проверих. Там е, уверявам ви. Видях я с очите си. Защо ме разкарвате нагоре-надолу тогава? Безочие!

Борисов не е запознат с последните подробности. Без да иска, ви е подвел. Не ми се слушат глупости. Да се връщаме. Лейтенантът прави знак на старшината да приближи. Извинете, госпожо, бихте ли излезли за малко? Да изляза? Ало! Огледайте се! Борисов осъзнава и кима. Тогава ние ще влезем. Само за минутка. Извинете ни. Настаняват се в автомобила и офицерът започва: Тази я връщаш обратно, а аз отивам да оправя къщата на бабата. Само това ни липсва, някой да разбере, че сме ровили. Докато не дойда, никого няма да пускаш. Трупът е горе в стаята, под леглото. Ясно ли е? Борисов кима. Повтори! Старшината не пропуска и дума. Отлично. Действай! Полицаят излиза и хваща майката подръка. Ще ви придружа до къщата на дъщеря ви. Стига сте ми го повтаряли. Къщата е моя! Както желаете, госпожо. Борисов изчаква да се скрият зад ъгъла и хуква настървено по баира. Спалният чувал е изваден и Пол се покланя учтиво. Мерси.

След което се прозява и излиза. Къде отива? Чичо Дончо разтърква очилата си невярващо. Нали щеше да си ляга? Отива да спи. Сара тъпче дрехите обратно в раницата. Навън? Под навеса. В тоя студ? Нали има спален чувал. Ще измръзне така. Върнете го, не си правете шега. Няма да измръзне. Чувалът е дебел. Как ще спи навън, какво ще си кажат хората? Бащата на Мария също е консервативен. Не му е за пръв път. Оперена мома, мисли си козарят. Окото й не мигва. И вие ли имате същия чувал? Мишел пазарува къмпинг-оборудване на едро. Засега е стигнал до джип. Но и малките неща са важни. Да. Само че моят е ляв. Дали нещо не му намеква? Как така ляв? Не знаех, че има леви и десни. Закопчават се заедно и стават на двоен чувал. Моят е левият. По това си ги познаваме. Мишел се разнежва и поглежда към Димитър. Искаш ли да си купим такива чували? Звучи супер. После се обръща

отново към Сара: Може ли да го разгледам? Сара знае, че найлоновият плик е преди чувала. Извади ли го, някой може да разбере какво е. После, като си залягам. Не ми се вади всичко. Оо! Синоптикът е разочарован. Окей. Иван малко е закъснял, но все пак се пробва. Никога не съм спал в спален чувал. Ударението някак пада върху глагола и прозвучава изключително двусмислено. Чак и той се засрамва. Исках да кажа, може ли да пробвам как е. Определено не искаше да каже и това. Нямам предвид с теб... не че имам против, но... Този съвет вече му го дадохме. Напразно. По мое време такива неща имаха само чехите. Чичо Дончо се е върнал в младостта си някъде край морето. А ние, като бяхме млади, едно одеало на рамо и – в гората. Козарят се усмихва в минало време. Че в село и стените имат уши. Георги свива и отпуска крака си. Не е на хубаво. Поне две седмици няма да може да отбележи точка. Не, че някога изобщо е спортувал. Мария го поглежда състрадателно и се подсеща. Ще стана да донеса дърва. Чакай, аз ще отида. Баща й се чувства длъжен.

Взимай от по-дългите, че... Знам. А имало ли е навремето някой да залюби по-млада жена? Гергана е подбирала думите си дълго. Страните й пламтят, едната повече. Е, че то старите кой ги поглежда? Дядото се подсмихва лукаво. Старата мома е като стария лук – смърди и става само за готвене. Ха-ха! Имаше, имаше. А много по-млада така? Баща да може да й бъде? Е, за такова не си спомням. И да е имало, не знам. И аз до скоро не знаех, пък то... Професорът се прокашля и я подритва под масата. Един вид, опомни се! Иван се е вторачил в Сара и в главата му кънтят ангелски мелодии. Всъщност, телефонът на Петър звъни. По дяволите! Посред нощ обикновено никой не се обажда с добри новини. Особено в края на ноември. Всички млъкват. Вероятно от учтивост, вероятно от любопитство. Манталитет. Петър поглежда екрана на апаратчето и пребледнява. Но се обажда. Кажи, Пепи.

Майката на Мария не е спряла да говори. Тъкмо да влезе в къщата, срещу нея изскача плашило с клонести ръце.

Силен писък. Чак старшината се стряска. Какво пищиш? Ще събудиш съседите. Съпругът й е награбил огромен наръч дърва и стои пред вратата. Хайде, отвори ми, че нямам свободна ръка. Идиот! Знаеш ли как ме изплаши! Намерихте ли майка ти? Как ще я намерим, като е тук, в къщата. И аз това казвах, но кой ме слуша?! Винаги знаеш всичко. Не, ти винаги знаеш всичко. Аз? Да, ти. Аз? Да, ти. Ей, ей! Достатъчно. Борисов вече се е сдобил с трайно главоболие. Винаги е бил такъв. Майката търси подкрепа. Все си мълчи, после аз съм виновна. Добре, аз съм виновен. Доволна ли си? Ти? Да, аз. Ти? Да, аз.

Казва го само за да млъкна. Винаги така прави. Добре, млъкни. Млъквам. Млъкни! Млъквам. Бащата минава покрай нея и си отваря вратата с лакът. Старшината също е женен и не казва нищо. Само галантничи на госпожата. Пол се е сгушил под навеса в топлия си чувал и вече сънува кошмари. Някакви странни съседи: българи, които не спират да викат, после се бият, пък сетне си казват наздраве, прегръщат се и пак си викат. Лейтенантът се опитва да постави всичко в ред. Без фенерче и опипом в тъмното. Козите се бутат в мазето и удрят заплашително по дъските. Добре, че не ровиха много. Така е добре. Отстъпва назад, като да огледа. Отигран, но непремерен жест. Спъва се и пада. Докато е във въздуха, разперва ръце и се вкопчва. Стара и протъркана престилка, окачена на стената върху стара и протъркана закачалка. Пироните се откачват и дъсчената поставка се стоварва върху лицето му. Не смее да псува високо, за да не го чуе някой. Става и рита с всичка сила това, в което се е спънал. Платнена торба с инструменти. Гаечни ключове, такива работи. Но го разбира с една секунда закъснение.

Какво си направил? Петър иска да не е чул добре. Избягах. Как така си избягал? Дай ми майка ти.

Не чуваш ли какво ти казвам? Избягах от вкъщи. Пепи! Не се шегувай с такива неща. Къде си? Пред твоя апартамент. Отвори ми. Петър поема дълбоко въздух. Аз не съм там. Тогава ще разбия вратата. Не съм ли оставил отключено? Не. Пробвах. Чакай малко. Петър е напълно изтрезнял, изключително объркан и крайно безпомощен. Стой там и не мърдай. Ще ти звънна след две минути. Синът му затваря пръв. Пепи е избягал от майка си. Само на Димитър може да има доверие, затова се е навел и му го казва тихо. Стои пред нас и няма как да влезе. Страх ме е, че може да му се случи нещо. Изпрати някой да го вземе. Не може да спи там. Кого да изпратя? Не знам. Някой приятел. Само че всичките приятели на Петър седят на същата тази маса. Кой? Или някой съсед. А, съсед! Нали ги знаеш! После ще има да ме разнасят, да приказват, да питат. Какво ти пука?

И тогава остава само една възможност, която може да му хрумне. Калина. Димитре, виж, знам че моментът не е добър, но сестрата на Мишо живее в съседния вход. Мислиш ли, че ще може да... Да отиде у тях? Ти... Знам, но съм в безизходица. Попитай го. Моля те. Димитър побутва с лакът Мишел и сега тримата са надвесени заедно. Утре ще говорим, казах ти. Мишел е горд и принципен. Няма да ти се размине. Стига се ежи, сръчква го Димитър. Не се прави на мъж. Случаят е спешен. След още няколко изречения очите на красивият младеж се отварят широко. Едното – по-малко. После се присвиват. Накрая кима. Правя го заради теб. Петър още малко и ще му целуне ръка. Не заради теб, гадино долна. Звънни й. Димитър чувства частично изкупление. Колко ли добри дела трябва да извърши, за да си прости? Петър също се обажда. Ало, Пепи. Слушай ме. Една приятелка ще дойде да те вземе. Да, съседка. Стой там. Разбрахме ли се? Утре си идвам. Обичам те. Ако още веднъж си помислиш, че Калина ти е приятелка, ще си събираш зъбите от земята със строшени пръсти. Мишел е приключил разговора. Но Петър чувства, че трябва да проведе още един. Обажда се на бившата.

Надежда е поседнала на леглото и се мъчи да овладее сълзите си. Женски

номера. Милко е приседнал до нея и държи ръцете й неловко. Отдавна е решил, че всичко е само сън и му е по-лесно. Лесно им е на тях! Надежда хлипа. Все аз да съм лошата. А ми коства толкова усилия! Никак не си лоша. Да не е сляп! Надежда се разревава и опира глава в рамото му. Милко съпричастно гали косата й и започва да усеща, че поне един инструмент му е останал. Насън наистина е по-лесно. Вратата се отваря и на нейно място се явява окръглената фигура на Борисов. О, пардон. После се опомня. Всъщност, чупка! Надежда се отдръпва от Милко и се кани да отвърне, но вижда майката на Мария и не чака втора покана. Става, оправя си блузата и хвърля виновновлажни погледи към Милко. Миличкият! Той не помръдва. Мръдни, бе, Милко. Старшината с мъка коленичи и поглежда под леглото. Ето къде си била! Издърпва студеното тяло на бабата, маха й белезниците и я полага на леглото. Надежда тактично припада. Милко едва сега загрява. От сън спомен няма. Оставете ме насаме! Майката едва се държи на краката си. Навън! Старшината вече има наблюдения и се изнизва бързо, бързо. Никак не му е забавно. Милко вдига Надежда и я занася в съседната стая. Слага я на леглото, събува й ботушите и я завива с одеяло. Седи и я гледа, на границата между

събуждането и възбуждането.

Проклет автомонтьор! Борисов едва държи тежката торба. Псува, накуцва, но се държи. Върви по снега и му се ще никога да не е стъпвал в полицията. Това беше най-глупавата му постъпка! Уж обществото било бездънна яма, а той само с утайката има вземане-даване. Пияници, крадци, джамбази, джигити, побойници, футболни агитки, наркомани... Мамини убавци! Сам не знае колко още ще изтърпи. Иначе началството го цени. Заплатата е добра. Пък дават и дрехи. Но струва ли си цената? И тоя Борисов! Откъде му го натресоха? Местен бил, познавал хората. Местен идиот! Проклетата торба тежи, сякаш е пълна с олово. Факт: най-добрите инструменти се правят от хром-ванадиеви сплави на стоманата, които са значително по-леки от оловото.

Мамо, мамо! Защо ме изостави? Майката на Мария също звучи двусмислено. Сълзите вече са пресъхнали. Палтото й е окачено в гардероба, изразът на страдание е поизчезнал. Мълчиш. Цял живот все мълчиш. Майката разкопчава сакото си. Така и не каза дума, когато отидох в града млада и зелена. Оправя колана на полата си. Така и не каза дума, когато се омъжих за тоя темерут. Набухва с шепи къдравата си коса. Така и не каза кои са истинските ми родители. Оправя червилото си пред огледалото. Така и не каза къде е имането на дядо. Заковава поглед в старицата. Мълчиш, а? Ще си дойдем на думата.

С последни сили Борисов влиза в къщата и тръсва торбата с огромно

облекчение. Ето ти ги проклетите инструменти! Милко очевидно го няма, за да се зарадва. По-добре, защото може и да се разстрои. От удара торбата се къса и по пода се разпиляват лъскави гаечни ключове, щанги, клещи, отвертки, лули, кози крак, кабели... Както и многобройни безформени парчета сив метал. Предимно олово. Старшината се изчервява. Я! Ама тоя май наистина не е музикант. Георги с интерес разглежда металните предмети. Какво е това? Мария се навежда и загребва с шепа. Някъде съм виждала подобни неща. Сара само хвърля поглед и се усмихва. Куршум. Баба ми лееше против уплах. И на мен е ляла, когато бях малка. Ала-бала. Иван е човек на точните науки. Вярно е. Мария се оживява и загребва още. И моята баба го умееше. Борисов хвърля свиреп поглед на старшината. Пълничкият полицай си подсвирва разсеяно. За какво ли са му на Милко? Мария не разбира много от техника. Абе, знаеш ги. Георги се подсмихва. Автомонтьори. Ако не стане с гаечните ключове, пробват с магия. Брей! Чичо Дончо напипва в джоба си ключа от ладата. Не знаех, че може и така. Имаме лице, което самоволно напусна периметъра. Лейтенантът подскача като ужилен от пискливия доклад на пожарникаря.

Какво си се разкрещял, бе? Да няма пожар! Онзи, дето седеше до тази, е там, вместо да е тук. Борисов поглежда крадешком наляво-надясно, но не му става по-ясно. Отиде да си ляга момчето. Бащата на Мария превежда. Едвам гледаше. Това дежурство на Борисов може и да му е последното. Но ще гледа да си го изкара на някого. Което го подсеща за раниците. Което подсеща Сара за същото. Но няма време, защото полицаят вече ги е награбил. Тази на Пол е прекалено лека. Хвърля я на пода, хваща нейната, помита чашите и чиниите и откопчава капака. Сега ще ви дам да се разберете! Цигани крадливи! Нямате право! Но докато да го каже, целият багаж е изсипан на масата. Един предмет незабелязано ще върнем обратно, за да спестим неудобството на компанията. Пухкавият спален чувал се изхлузва и разстила с приятно шумолене на пода. Но найлоновият плик лежи върху покривката. Борисов прокарва колеблива ръка по сутиена, дрехите, чорапите и ощето дрехи. Няма злато, няма дявол. После хваща плика и го поднася към очите си. Зелен чай. Сара го казва малко прибързано. Димитър и Мишел единствени са наясно. Дяволитите им погледи се щурат между лейтенанта, Сара и вълшебната субстанция. Полицаят не обича да го пращат за зелен хайвер. Не, че някога е ял хайвер въобще. И зелен чай не е пил. Силен бил, казват.

Надежда идва в съзнание. Скача рязко и поглежда под леглото. Слава богу, отдолу има само прах. Докато почистваха къщата, тази стая се падна на

нея. Оранжевият таван я издава. Издава немощен стон и се тръсва обратно. Извинявай. Не знам какво ми стана. Изобщо... Понякога ми идва в повече. А понякога й закъснява, но този път май е за дълго. Лежи и не ставай. Милко започва да харесва тази жена. Легнала така, с юмруци под брадичката, изглежда толкова закачлива. Трудно ми е. Събирам, събирам, и накрая избухвам. Иначе ще откача. Напълно те разбирам. Аз затова си взех тая вила. Като ми се насъбере, идвам тук и се наспивам. А аз обикновено се напивам. Надежда усеща, че й се мае главата. Ухва си в дланите и ги потрива. Уха! А това, без ръцете, наистина ли го можеш? Сам не знае как му се изплъзва.

Като ти виках, ела при нас в града, не поиска. Майката на Мария е седнала и държи вкочанената ръка на старицата. Козите какво щели да правят. На ти сега едни кози! По забрадката на баба Гинка наистина има рекламни надписчета. Инак всичко друго й е по селски. За разлика от майката, която се е нагласила като за банкет, но е дребна душица. Или просто душата й се е свила от мъка. Като ти виках, от Мария човек няма да излезе, не ми повярва. А излязох права. Като ти виках, дай да продадем нивите и ливадите, дума не даде да се каже. Дума да няма, идваме си на думата.

Да ви направя чай? Сара не вярва на ушите си. Чувате ли се? Цяла вечер се държите нагло. Все едно сме престъпници. Удряте, обиждате... А сега –

чай. Ще подам жалба срещу вас, да знаете. Ей, момиче, мери си приказките. Борисов има чувство, че нещо пак му се изплъзва. Старшината коленичи и скъперно започва да събира парченцата олово. Чай ще им правя! А свирка не искате ли? Иван понечва да вдигне ръка, но болката му напомня да седи кротко. Госпожице! Не ви прилича да говорите така. Бащата на Гергана не понася жаргон. Петър изобщо не е тук. Гледа в една точка и обмисля как да се прибере възможно най-бързо. Утре. Едно време на стражарите се полагаха свирки. Козарят не познава жаргона. Ма тогава имаше ред. Не като сега, хайдуци се навъдиха навсякъде. Нали ги гледам по телевизията. Кражби, убийства, пожари. Само това дават. Пожарникарят седи, без да помръдва. Може би някой е трябвало да му даде свободно? Сигурно е много интересно в телевизията? Бащата на Мария е направил хубава ракия. Иначе щеше ли да я пие с такъв ищах? По-скоро е напрегнато. Мишел също. Нали знаете – всичко трябва да е на шест. Така е. В сериозните институции няма пет-шест. Чичо Дончо отново е запрофесорял. Абе, сериозни. Бащата на Мария обръща още една чаша. Всичко е пет за четири. Днес ще вали, утре ще е слънчево. Дупе знае две и двеста. Козарят отново е извор на непреходна мърдост. Мишел примижава. Намекват ли му нещо?

Офицерът дава знак на старшината да излезе. Иване, помогни ми. Георги с мъка се изправя на здравия си крак. Ходи му се до тоалетна. Нали ще можеш сам да... Нали разбираш? Иван има опасения за найлошото. Да, бе, само да стигна дотам. Куцо, кьораво и сакато. Борисов махва с ръка и двамата със старшината тайно се изнизват насаме.

Майката на Мария отново си облича палтото. Е, сега вече не можеш да ме спреш. И нивите ще продам, и къщите, и всичко. Увива си шала и отново се оглежда. Като да е доволна от видяното. Другото ще раздам. И козите. И кокошките. Добре, че стопанството не е било голямо. Но внезапно я обзема паника и се хвърля към бездушната старица. Защо не ми каза къде е на дядо имането, вещице? И аз ли цял живот да живея като сиромахиня? Какво са петдесет и пет години на фона на един човешки живот? После се опомня и възстановява хладнокръвието. Гласът й идва като от отвъдното. Дано го занесеш на оня свят! Отвън, на студа.

Какво беше това олово в торбата, Борисов? Старшината гледа настрани. Ами, нали не намерихме нищо. Викам си, поне да не сме с празни ръце. Олово! Полудял ли си? Знаеш ли колко скъпо го изкупуват сега? Един колега например миналата есен... Млъкни! Свиня дебела! Трябваше да го оставиш обратно при козите. За малко да ни надушат. Е, то аз още си мириша. Нали в мазето... Шът! Иди докарай колата. Аз ще взема оръжието. Пак ли ще ги обкръжаваме или какво? Окото на старшината не мигва. Не, оттегляме се. Ясно. Ще те чакам там. Къде? При колата. А къде е колата? Лейтенантът има чувство, че нещо голямо му се губи. Където я оставихме. Борисов се прокашля, като да говори с прост човек. А къде я оставихме? Ами, беше при чешмата. Оня с джипа, нали като дойдохме и – там. Но... Само дето последният път, когато офицерът видя белия автомобил, не видя нищо друго.

Сигурен ли си? Старшината само вдига рамене. Тръгвай!

Едно време знаехме. Свие ли магарето уши, дъжд ни чака. Козарят отдавна не помни такава голяма трапеза с толкова много слушатели. Е, вече е малко по-сложно, дядо. Мишел е навикнал на критики. Наука, технологии, комуникации, компютри, всичко се проверява. При науката шега няма. Чичо Дончо съпричастно вкусва своя дял от хвалбите. А сега – градуси, циклони, фронтове... Абе, кажете като хора, ще вали ли или не. Да кажат, ама като и те не знаят? Бащата на Мария знае, защото гледа прогнозите всяка вечер. В днешно време в атмосферните явления няма нищо сигурно. Планетата започва да излиза от релси. Сара отново се кани да спасява Земята. Едно време каква атмосфера имаше! Сигурно е било заради хората. Имам добра новина! Георги се връща от тоалетната усмихнат. Иван само му помага. Всички се обръщат към него, като да очакват подробности. Нищо, че са на маса. Кокошият ми трън е паднал! Е сега, като ходих до тоалетна, видях. Стара българска традиция: препикай раната, за да заздравее по-бързо. Пак ще се появи, млад си още. Бащата на Мария усеща оптимизъм по вените си.

Какво пак философстваш? Съпругата му току-що е слязла по стълбите. Спри да се наливаш и ела с мен. И тук ли я няма? Бащата е добил самочувствие. Да не би, като се е разбрало, че идваш... Идиот! Обличай се и тръгвай с мен. Къде пък сега? Таман стана лаф... Дванадесет от най-употребяваните български думи: сефте, пешкир, перде, резил, кеф, геврек, далавера, чешма, килим, чаршаф, чекмедже, чорап. Специално като за маса, още дванадесет: зехтин, шкембе, чорба, кюфте, гювеч, мусака, кебап, зарзават, сарма, баклава, кадаиф, каймак. Дрехи трябва да й приготвим. С тия дрипи ли ще я опяват? Защо все аз всичко сама трябва да върша? Бащата допива последната глътка и става. Понякога последната капка не прелива чашата. Добре, добре, стига си опявала. Навън става все по-студено.

Глава 15

Надежда се забърсва с опакото на ръката си. Много сълзи, много нещо. Защо всички се държат с мен, все едно съм някаква... Не исках това да кажа! Милко започва да изпуска рибата обратно в морето. Просто ми е любопитно. Ако следваме истината, докато седеше на коленете му, я беше попитал дали с оня пожарникар нещата са сериозни. Надежда прошепна в ухото му женска любов – и без сърце мога. Но мъжкото подсъзнание чува избирателно. Надежда, аз те харесвам. Не съм искал да те нараня. Искаш ли вече да слизаме? Омръзна ми да бъда изкупителна жертва. Омръзнала ми е и тая тъпа къща. Остави ме! Вълшебни гледки, които не омръзват: течаща вода, спокойно море, кротък огън, тих снеговалеж, чисто небе, цъфнало мушкато. И още: пияница как ходи, котка как се мие, дете как играе, баба как плете дантела, дядо как бели ябълки и изобщо някой друг как работи. Милко кима и става. Къде тръгна? Ами нали, да те оставям. И ще си отидеш просто ей така? С жени като Надежда винаги е сложно.

Но ти каза... Изглежда и ти си против мен! Не! Предпочитам да съм при теб, обаче вече не знам ти какво искаш. Искам някой да ме обича! Сълзите тръгват отново. Даа. Няма жена, която да изглежда добре, когато плаче. Направо противна гледка. Язък за грима! Милко е градско момче. Вярва на градски легенди и се връзва на пияни жени. Този път обаче нещо не се връзва. Уж му говореше едно-друго, а сега се дърпа. Надежда го придърпва към себе си и го прегръща. Обичай ме! Сега!

Предайте ми оръжието! Веднага. Борисов стои до вратата с протегната ръка. Нали няма да стреляте повече? Мария е събрала достатъчно олово на масата. Вие стреляхте! При това два пъти. Но с вас ще се занимаят колегите. Ние се оттегляме. А, хвана ви шубето май! Сара е преминала в настъпление. Няма да ви се размине. Но Борисов е загубил интерес. Само размърдва пръсти подканящо. На Георги му се иска да направи същото с крака си. Но си бърка с ръка в джоба. Ключът от салонния бюфет обаче не е там. Сигурно съм го изпуснал одеве, докато цепех дърва. Да му се не види! Изключено! Сара е наблюдателна. Изобщо не си ги вадил от чекмеджето.

Ключето. Нали си го пъхнах в джоба, а сега го няма. Не се опитвайте да ме финтирате. Нямам време за глупости. Офицерът е сериозен. Ами аз като се ударих, бях далече от ситуацията и не помня добре. Ще дойда с вас. Професорът намества очилата си. Ще го намерим, ще го намерим. Това да не е игла, да се загуби? Фенерче имате ли? Ето. Петър скришно подава нещо на Мария. Бая малко като за фенер. Не, друго е. Пръстен. Златен, някак годежен. Какво е това? О?! Не мога да го взема. За какво изобщо ми го даваш? Така и така е наречен за теб. Приеми го като израз на извинение. За спомен от един приятел. Не е ли от теб? От мен е. Мария чак сега стопля. Ако не го искаш, хвърли го. На мен не ми трябва повече. Оставя го на масата пред нея и става. Дали пък вече не е изстинал? Ще ми покажеш ли къде да спя? Мария се надига и тръгва към втория етаж. Петър се влачи след нея като чувал с картофи. Вкиснат, спаружен и уморен. Пък моята булка не слагаше оцет на картофената салата. Козарят си похапва добре. Има още. Гергана се чуди дали и тя да не ходи да си ляга. В понеделник има лекции. Ако трябва да бъдем в крак с академичния стил, лекций.

Ние лично предпочитаме балсамовия оцет. Димитър и Мишел все още седят крак в крак. Ама и тая ракия! Дядото не познава и съвременния пазар. Балсам за душата! Сара е подредила раницата си, но чувалът стои изваден. Не й се спи под навеса обаче. А някакви забележителности има ли по тоя край? Иван не е забравил основната си цел. А, не останаха вече. Козарят си сипва още от дамаджаната. Окрадоха ги. Де що имаше, вече го няма. Иван имаше предвид пещери, крепости, водопади. Как ще ги откраднат? Всичко, дето се забелязва отдалеч, не се задържа дълго на едно място. Само развалини остават. И старци. Това е положението. Да, да, мъдростта взе да се натрупва. Снегът под прозорците също. Как е положението при теб? Предавателят на пожарникаря разваля мига. Докладвам: ранени два броя, леко. Нищо не гори. Всичко друго – нормално. Идваме до десет минути. Разбрано. Преглъща, оглежда масата и протяга жадна ръка към козаря: Я да опитам и аз тая огнена вода. Я, огнеборецът можел и да се усмихва! Майката на Мария рови в гардероба. Подът е покрит със сукмани, фусти, престилки, пеньоари, рокли, елеци, шалове, обувки, боти, шушони, терлици, чорапи, цървули, одеала, кувертюри, карета, бродерии, кърпи, покривки. Къде ли ги е скрила, проклетницата? Какво ровиш бе, все едно на ревю ще я пращаш? Съпругът седи на

миндерчето и гледа календара на стената. Още месец и хайде, годината свършила! Изобщо не забелязва, че е отпреди години. Затваряй си устата, нещастнико! Не ти стигна на теб цял живот да пиеш! Хайде взимай там някакви дрехи и да се връщаме. Да, не му е стигнало. Ох, аз ако мога времето да върна, никога нямаше да се хвана с идиот като теб. Но той не й се хваща: Е на това какво му е? Вдига от земята дълга зелена рокля и я оглежда. Екстра. Нали ги знаеш какви са клюкари? После ще приказват – така я облекли, онака. Е, че тя приживе като просякиня ходеше. Ама тогава ти беше все едно. Защо ли изобщо дойде с мен, като пет пари не даваш? Ти ме накара. Аз? Да, ти. Аз? Да, ти. Майката внезапно спира и се заслушва. Какво беше това? Чу ли? Козите. Чули са ти гласа и са се уплашили. Е, добре, че не са ти видели физиономията. Оглежда се и се чуди дали да си хаби думите. Какво си се разположил там като пет пари в кесия? Стани и ми помогни!

Метафорите й са сребролюбиви, не може да се отрече. Че то, като гледам, не остана. Спри се! Но тя няма да спре. Не и докато не намери това, за което е дошла.

Къде може да се дене? Чичо Дончо рови с крак. Светлината на фенера блуждае по клонки, трески, парчета кора, сено, кал. Това пък какво е? Борисов се навежда да огледа по-внимателно. Момчето, нали дойде да спи. Аха. Пол наистина спи като пън. Да не би ключето да е останало под чувала? Не ми се вярва, дръвникът е ей там. Около него някъде трябва да търсим. Нали обърнахме всичко. Сигурно е тук. Офицерът внимателно обръща спящия и се взира в омачканото сено. Пол се пробужда, стряска се, показва рошава глава и примижава срещу светлината. Спи, спи. Един ключ се е загубил. Спи. Загубена работа! Май са го пратили да търси под вола теле. От умрял писмо. Хайде да се прибираме, ще отворим и без ключ. Дай насам малко, напипах нещо. Професорът не обича недовършените работи. А, гвоздейче! Това е последният пирон в търпението на полицая.

Достатъчно.

Локвата на втория етаж е добила мащаб. В стаята с жълтия таван Мария изважда две одеяла и ги просва на леглото. Не вярвам да ти е студено. В по-общ план, вече изобщо не му вярва. Мария! Да? Имах други планове за нас. Съжалявам, че така стана. А аз не съжалявам. Така било писано. По-добре късно, отколкото по-късно. Вече й е писнало. Искам да знаеш, че винаги ще те обичам. Честно да ти кажа, не ме интересува. Често съм си мислил, какво ли щеше да е, ако се бях оженил за теб тогава. Не му мисли толкова! Проклет дателен падеж! Искам да си щастлива. А само те огорчавам. Горчиво! Хваща лицето й в длани и я целува. Извинявай. Мария се обръща и излиза.

Старшината обикаля около чешмата, но от патрулния автомобил няма и следа. Всъщност, останали са само следите. Борисов най-сетне ги проследява и с изумление открива, че водят към дерето. Дванадесет думи, които минават бавно през съзнанието му: ключ, фарове, колан, ръчна спирачка, развалена, сняг, наклон, инерция, дере, няма, страшно. Лейтенантът ще го направи на салата. Трябва да намери начин да извади колата обратно. Наклонът не е голям. С малко майсторлък ще я качи на пътя. Ами ако забуксува и падне още понадолу? Ако можеше да я върже... Въжето! Притичва до белия автомобил. Поне то е там, където го е оставил – в багажника. Идеал! Прави широка примка, прехвърля го през зиданата чешма и го закачва за шасито на полицейската кола. Влиза, пали и се прекръства. Традиционен, но отчаян жест. Наистина си трябва майсторлък. За по-малко от минута е стигнал до пътя. От главата на Борисов се вдига пара. Двигателят се дави и кашля. Студено му е сигурно. Проклетият лимит на бензина! Вече и изпаренията са свършили. Загасва. Колата тръгва бавно обратно надолу по склона. Старшината инстинктивно натиска спирачката. Шус!

Въжето се опъва, иззвънтява и помита възрожденската зидария. Снегът наоколо побелява от облак сгънати листчета. Стотици съкровени желания няма да се сбъднат. Рекичката не е дълбока. Колкото за беля. Сега вече лейтенантът ще го направи на кайма. Може да го направи и на лайно.

В кое чекмедже са? Борисов хваща смело щангата. Недейте! Ще развалите фурнира. Мария се опитва да му препречи пътя. Разкарай се! Здравият метал се впива в процепа между двете чекмеджета и с малко физическа сила съдържанието им става видно. То за такива неща ум не трябва. Протестите на Мария са били напразни. Лейтенантът прецизно подрежда патроните в пълнителите, поставя ги в пистолетите и ги прибира – единия в кобура, другия – в джоба. Радиостанцията! Закачва я на колана и се обръща: Ще трябва да дадете показания. Гледайте да съвпадат. Така и не се разбира накъде точно бие. Полицейски произвол. Сара е окомуш. Стига си се обаждала като някоя черна станция. Борисов хвърля двете лични карти на масата. Много сте отворени, няма що. Оставя и ключовете от автомобила на Димитър. Пристяга се, отваря вратата и излиза. Слава богу! Иван е започнал да придобива първоначалния си облик. Носът му е поспаднал, окото се е поотворило, погледът се е избистрил. Сега вече може ли да опитаме от зеления чай? Димитър едва е чакал. Сара го гледа преценяващо.

Не се стягай, знаем какво е. Мишел се усмихва подкупващо. Ако трябва, ще си купим малко. Румънката също умира за една цигара. Какво пък?

Ух, цигарите ми останаха долу. Надежда протяга ръцете си блажено. Може би на нейния език това означава ходи ги донеси. Но Милко разбира само български и си протяга краката. Ако не друго, поне усмивката се е върнала на лицето й. Покрива гърди с одеалото и се сгушва в автомонтьора. Миличък, миличък, ама когато трябва да се кове желязото, друга история. Не просто инструмент, а цял гаечен ключ! Има чувство, че й е развил всички гайки. Нищо общо с предишния. Георги е вече история. Блед спомен. Изглежда не е успял да покрие нормативите. Но това не е рекорд за Надежда. Правила го е и с по трима за една вечер. И наведнъж също. Милко като да се е опомнил изведнъж. Аз да си ходя. Стой още малко. Толкова е хубаво. Много хубаво не е на хубаво. Традиция. Гледай кое време стана! Кога ще си ходя, кога ще спя? Остани да спиш при мен. Не беше предполагал такова развитие. Искам да си спя в моето легло. Краката му са отвити и нетърпеливи. Свикнал съм.

Тя се притиска още по-силно. Толкова е изпълнена със сладост, че й е все едно. Обърни се, моля те. Милко се опитва да си намери частите на облеклото. Срам ме е. Надежда ще си умре от смях. Боксерките му са изпъстрени с малки рекламни надписчета булгартабак. Започва да става модерно. Ще ми качиш ли една цигара? Милко си оправя пуловера, сресва се с пръсти и кима безадресно. И запалка. Нахлузва ботушите и си натъпква крачолите в тях. И пепелник. Хваща бравата. Няма целувки, няма благодаря, няма довиждане. Само едни инструменти, дето започват отново да дрънчат из главата му.

Как може да си държат козите вкъщи? Майката на Мария внимава да не си изцапа тоалета. Няма как, Борисов е обърсал всички паяжини. Тоалетна нямат вътре, иначе големи стопани! Краката й газят върху спечената кора от кози изпражнения. Бягай оттука, бе. Съпругът й мълчаливо държи газения фенер. Опитва се да се задържи прав между изплашените животни, но движенията им са хаотични. Какво блееш там? Ела ми светни, че хич не виждам. Ама ти май нещо друго търсиш. Чак сега му просветва. Да се сетя ли какво е? На баба ти хвърчилото!

Няма да го намериш, не е тук. Фенерът се разклаща. Все много знаеш. От очите й хвърчат искри. Може би на алчност, може би на безсилие. Знам, защото майка ти ми е казвала. Дори козите се снишават от резкия обрат. Какво ти е казвала? За имането на баща й. На теб?! Да, на мен. На теб?! Да, на мен. И какво ти е казвала? За имането на баща й. Жената си поема дълбоко въздух. Голяма грешка, предвид обстановката. Закашля се и прошепва: Разбрах, идиот такъв. Питам какво ти е казала за имането на дядо. Къде е. Предполагам, това те интересува. Лицето й е на педя от фенера. Изглежда страшно! Интересно, мама ти е казала къде са жълтиците? Е, за жълтици нищо не спомена. А какво? Каза, като си отиде един ден, всичко било за нас. Животните да дадем на

оня, козаря. Моминския й чеиз – на Мария. Това, което ни интересувало нас, било заровено до гредата под сайванта. Кое важно? Откъде да знам? А как реши, че става въпрос за имане? Е какво друго ще заровят в земята? Де да ги знам? Някое буре с ракия. Е, това ще е цяло съкровище. Майката на Мария обича да мисли с ръце на кръста. Но козите се бутат в нея и й пречат да мисли. И защо не ми каза по-рано? Не си ме питала. Намери лопата. И по-живо. Трябва да го изкопаем, преди да е съмнало. Съмнявам се. Не философствай! В тоя студ знаеш ли как се копае? Не ме интересува. Поне веднъж да има полза, че си мъж. Тръгвай и мълчи. Под навеса има лопата, брадва, гребло и малка мотичка. По тия села им казват казма, топор, търмък и чапа. Но и така влизат в употреба.

Дайте да си дръпна. Мария е опитвала и друг път. Харесва й, но не чак толкова. Не се закашля. Бащата на Гергана е възмутен, но си мълчи. И той е опитвал, така – от

научна гледна точка. Но не му хареса и не одобрява. Пас. Георги пропуска. Малко му е старомодно. Иван не смее. Чел е какво причинява канабисът и повече не иска да знае. Пожарникарят дебне, за да може да докладва. Дядо козар е позадрямал с ръце на бастуна. Гергана се обръща и вижда Милко да слиза по стълбите. Той пък вижда как няколко души си прехвърлят цигара от ръка на ръка. Да не би да са посвършили? Дайте една цигара и за Надежда. И запалка. Сара не е дребнава. Щом е за каузата, е готова на всичко. Завива набързо още една трева и я подава на Димитър, който я подава на Георги, който я подава на Иван, който я подава на Мария, която я подава на Гергана и накрая попада в автомонтьора. Само по-леко, че е силничка. Пожарникарят е наблюдателен. И ревнив. Не умее да губи, но все още е трезвен. Затова само подритва инструментите и отново ги разпилява. Милко не вярва на очите си. Инструментите! Връща цигарата на Гергана и се втурва да ги събира. Гергана отново ще влезе в ролята на сервитьорка. Сега вече и като румсървиз.

Какво зъзнеш, Борисов? Къде е колата?

Е там, в дерето. Лейтенантът иска да не е чул добре. Какво прави в дерето? Нали не й работи ръчната спирачка. Оставили сме я така и е тръгнала. Нищо й няма. Само малко се е намокрила. Но като замръзне, ще махнем леда и готово. Въжето е прибрано, чешмата стои настрана, за майсторлъка дума да не става. Офицерът клати глава, обмисля варианти и започва да се настройва емиграционно. Иска му се да се подпре, за да не падне. Но не смее да се олюлее, защото около него е само камънак. Снегът е оплескан с възрожденска зидария. Това ти ли го направи? Гласът му е по-спокоен от течаща вода. Вледеняващ. Съвсем не, Борисов. Идвам тук и какво да видя – чешмата разбита, колата я няма. Лейтенантът посяга и разгръща едно листче. Светва с фенерчето и чете. Да пукне съседа! Пък може би е попаднал на същото? А може би не. Да пукнат дано! Слушай ме сега. Борисов съблича униформата си и я сгъва върху останките от градежа. Аз си тръгвам. Ето ти оръжието. Най-добре ходи и се застреляй. Напускам. Как така, Борисов? Борисов гледа като гръмнат. Какво ти става? Откачи ли? Офицерът закача радиостанцията върху дрехите и остава по наполеонки и блуза с дълъг ръкав. От тялото му излиза пара. Оглежда, поклаща глава и тръгва по пътя. Чакай, бе, Борисов! Ще измръзнеш.

Старшината взима дрехите, поглежда да не е изпуснал нещо и изведнъж му проблясва. Нещо малко, между камъните. Навежда се и не вярва на очите си. Жълтичка. И още една. И още една. Борисов! Намерих ги! Хвърля дрехите, грабва монетите и хуква след отдалечаващия се мъж. Настига го и му показва шепата си. Виж. Намерих ги. Но бившия вече полицай не обръща внимание и продължава да върви в своя си свят.

Глава 16

Внимавай! Пожарникарят натиска спирачките и тежкият камион поднася по заснежения асфалт. На пътя стои призрак. Малко кльощав като за истински призрак. Но пък облечен в бяло. Малко съвременно като за призрак, но с налудничав поглед. Човек е. Командирът на пожарния отряд избърсва челото си. Сажди и пепел. Абе, в това село няма ли един нормален? Слез да видим. Докато слязат, и Борисов се е появил. Добре, че минахте. Какъв е тоя луд? Това е лейтенант Борисов. Колегата. Какво се мотае по шосето? Малко се разстрои и тръгна да си ходи. Гол в тоя студ? Пожарникарите се споглеждат. Я помогни да го вкараме в кабината. За офицера всичко това се случва в някаква друга действителност. Завий го с нещо. Вторият пожарникар изважда резервния огнезащитен костюм и му го

нахлузва. Къде е колегата? Ето го. Старшината уж стиска длан, а изглежда като юмрук. Зад теб. Нашият колега. Не, това е моят колега. Знам. Питам, къде е нашият? При другите, в къщата. В къщата на Мария? Не, къщата е на майка й. Пожарникарят започва да изпитва умора. Как е положението там? Ами те отначало мълчаха, после взеха да се отричат от думите си. Кой? Румънците. Дето откраднаха... ама то не е у тях. Умората прераства в отегчение. Все тая. Идваш ли? Борисов сяда отзад и подкрепя офицера. Може ли да спрем при чешмата само да вземем униформата на лейтенанта. Ето, подминахте я. Пожарникарят не вижда нищо подобно. Каква чешма?

Ето там, при камъните. Нали каза при чешмата. Така де. Е сега се връщам. Вторият пожарникар клати глава, но не казва нищо. Само да си приберат колегата, преди да е прихванал. Старшината се връща запъхтян. А може ли да дръпнем колата, че е в дерето? Коя кола? Патрулната. Имам въже. В дерето? Не, в багажника. Питам, какво прави колата в дерето? Замръзва, надявам се.

Да ти кажа, започвам да си мисля, че те е излъгала. Майката на Мария нервничи около дупката. Бащата само копае. Вече е стигнал до коленете. Майка ти беше свястна жена. А аз не съм, така ли? Ясно. От целия ви род само с нея можех да говоря нормално. Събира пръстта на купчина и я хвърля отвън. Ти да говориш нормално? Бре! Сигурно е било преди да ме срещнеш. Ами то с каквито се събереш...

Хайде копай и не дрънкай. Лопатата опира в нещо твърдо и издрънчава. И двамата затаяват дъх. Камък. Бащата на Мария почуква още няколко пъти. Майката се прекръства с възторг. О, щом и камък са сложили отгоре, ще да е нещо голямо. Повече не мога. За това трябва кирка. Не започвай да мрънкаш. Вече сме близо. Колкото сме напред, толкова сме и назад. Дръпни се малко, че пречиш. Все ти пречи някой на тебе. Чупка! Хваща се за гредата, излиза от дупката, изтупва си панталоните и си слага ръцете под мишниците. Студ! Съпругата му прекрачва и стъпва в разровената яма. Опитва се да изкопае камъка, но само леко го разклаща. Тръгна! Няма да стане. Голям е. Не стой със скръстени ръце. Дай нещо да подпъхнем. Аз си тръгвам. Бърка си в джобовете. Писна ми. И ще ме оставиш тук сама? Ако искаш, стой си. Една работа не можеш да свършиш като хората. Само се туткаш. Пази се! Майката прокарва мотиката под камъка, натиска дръжката силно и го изважда от калта. Под него няма нищо. Но няма как да види, защото

подпората се хлъзга, потъва в размекнатата почва и повлича целия навес. Тежестта се стоварва с грохот и разпръсква душен прахоляк и бездушен сняг. Бащата на Мария хваща съпругата си за яката на палтото и я извлича от дупката секунда преди да помисли. Лежат върху мърлявата пръст, дишат тежко и кашлят. Този път дори тя няма какво да каже.

Заповядай! Гергана протяга длан. Надежда продължава да си лежи гола под одеялото и да мечтае. В душата й гори огън. Без дори да погледне, слага цигарата в устата си и я поднася към запаленото пламъче. Виж, Надежда, преди малко не исках да те обидя. Но и ти не се спираш. Седим на една маса, а плюеш по всички. Не може така... Гергана не спира да говори. Но на Надежда й е абсолютно безразлично. Още след първото дръпване. Обръща се към приятелката си, сякаш я вижда за пръв път и обгръща лицето й с длан. По принцип е доста трудно, предвид самата Гергана. Обичам те. Да, и аз те обичам, но това не е извинение за поведението ти. Знам, че под влияние на алкохола хората показват тъмната си страна, но тогава пък недей да пиеш. Целува двете й страни и я пуска. Протяга се и поема нова порция вълшебен дим.

Едва сега Гергана забелязва, че Надежда е без дрехи. Кожа и кости по нейните разбирания. Значи... О! Отдръпва се от нея като опарена. В частност, наистина се е опарила на огънчето на цигарата. Връщам си думите назад. Но очевидно подбира нови. Мръсница! Пачавра. Гювендия. Уруспия. Парясница. Говори ми, говори ми... Надежда се облизва похотливо и започва да втрива длани. Гергана е бясна. Докато слиза по стъпалата, в главата й се среща само една дума, повторена дванадесет пъти. Отмъщение. Нещо ми мирише на изгоряло сено. Пожарникарят става и започва да обикаля масата. Да не сте изпуснали запалена цигара? На Гергана направо й пада от небето. Изчаква го да доближи и му прошепва сладостно: Надежда те чака горе гола. Стаята вдясно. Но в последния момент все пак се смекчава. Което не е трудно, предвид специфичната й физика. Ето ти чантата й. Защото знае, че вътре има презерватив. Огнеборецът не вярва на очите си. Но на ушите си – да. Въображението му се разпалва мигновено. Колко му трябва на един мъж? Взима стъпалата през две. Влетява в стаята и слага дамската чанта на

леглото. Странно, и тук мирише на изгоряло сено. Едновременно с това сваля огнезащитното си облекло. Надежда и друг път е виждала призраци, като се напуши. Но никога не са приличали толкова на оня мръсник. Бърка в чантата си, изважда газовия спрей, насочва го срещу познатото лице и натиска с палец, докато цялото му съдържание се изсипва със свистене. Голяма грешка, предвид размерите на стаята. Зловещият вой се чува чак в съседите.

Старшината прокарва пръсти по ламарината на капака. Малко се е поодрала, нищо. Милко ще я оправи. И защо я вкарахте в дерето? Командирът на пожарникарите сваля ръкавиците си, пъха ги под седалката в кабината и си оправя униформата. На кои въпроси отговаря съвременната наука, вече се спомена по-рано. Подхлъзнала се е сигурно. Борисов се изплъзва като мокра риба. Паламуд. Тук ли оставаш или идваш с нас? Ще поостана. Вие вървете. Не ме чакайте. Кани се да каже още нещо, но махва с ръка. Нещо да помогнем? Ще я оставя малко да замръзне. Утре ще се занимаем. Пожарникарят не чака покана. След като камионът се е отдалечил, Борисов се връща край останките от чешмата и започва да рови. Жълтичките не може да са били само три! Напипва нещо гладко и ръката му изтръпва. Буркан!

Всъщност, бутилка. Пълна със зехтин, но няма как да знае, защото при срутването се е пукнала. Удря я в камъните и я дочупва.

Чу ли това? Едрата жена за пореден път се размърдва под тежкия юрган. Комшийката се е събудила от виковете. Съпругът й се обръща на другата страна и за пореден път спира да хърка. Временно. Типично мъжко поведение. Щерьо! Събуди се, де! Нещо става там. Кой? У съседката май се бият. Лягай и спи! Не е наша работа. Истински съседи. Утре ще има за какво да се говори.

Сигурно е имала предвид другия навес. Майката на Мария все още лежи, но вече с авторитет. То няма втори навес. Бащата по природа е скептичен, но наблюдателен. А втора къща има ли? Има. Тръгваме веднага. Авторитарна жена, ей! Бележка на автора: извинете за чуждиците. Не ти ли стига за днес? Утре ще е късно. Чуждото и насред сватба се взима. Едва не се преби и продължаваш! Не си взимаш бележка. Инат жена. Ставай.

Така ли ще оставим? Съпругът оглежда срутището. Голяма работа. Купчина мухлясали дъски. А какво ще кажат съседите? Вече не ми пука. Аз да докопам златото, пък ще ми ядат ушите после. Като те гледам каква си ми хубост, ще ядат, та ще им пукат ушите. Простак! Искаш да копаеш, а? Бащата на Мария се изправя и я хваща за раменете. Чуй ме добре. Приключих и с имането, и с копането, и с теб. Къде тръгна? Отивам да взема оная рокля, зелената. Поне да има с какво да я облечем. Мухльо! Разлютила се е като оса. Знаеш ли какво ще получиш? Чушки! Няма и една стотинка да ти дам. Не ти искам ни меда, ни жилото.

Какво става там горе? Димитър и Мишел са все още опиянени от цигарата. Не е на хубаво. На Георги му харесва жените да викат. Но чак пък толкова! Мария поглежда Гергана въпросително, но тя клати глава. Искала е просто да накара Надежда да съжалява на сутринта. Но вече не й е до смях. Ще отидем да проверим. Иван не смее да тръгне сам. Хайде. Чичо Дончо се изживява като най-старши. Козарят спи дълбоко.

Милко е събрал инструментите в скъсаната торба и току-що си е тръгнал. На портата се сблъсква с трима пожарникари. Единият сигурно е ранен,

защото не може да ходи сам. Разминават се тихомълком и незаинтересовано. По уличката, по уличката, и скоро ще си е в леглото. Не и преди да срещне старшината. Оклюмал като да размишлява, но всъщност блее. Патрулната кола белее, с изключение на натрапчивата драскотина. Какво седиш тук, Борисов? Аа, почивам си. Точно ти ми трябваш. Почиваш си, значи? И аз мисля това да направя. Чакай! Погледни само. Става и го повлича към полицейския автомобил. Едва гледам, Борисов. Виж, де. Ще можеш ли да го пръснеш? Невъзможно. Спи ми се, остави ме. Не сега де, утре сутрин. Не знам. Уморен съм. Ще ми се пръсне главата. Мъжко момче си ти, не се излагай. Странно, че в езика ни няма израз женско момиче. Отивам да си лягам. Оправяйте се. Старшината гледа след клатушкащия се автомонтьор и стиска жълтиците в шепата си. Горе, в стаята с оранжевия таван. Ще спестим мръсните думи и крясъците. Всъщност, то друго няма.

Две подпухнали лица се опитват да се ориентират и докопат по звука. Ръце, крака, лакти, колене, зъби и нокти. Вратата се отваря, но никой не влиза. Чичо Дончо и Иван се отдръпват като опарени и се спъват в купчината керемиди. Очите им започват да сълзят, носовете – да сополят. Брей, че беля!

Пожарникарите нахлуват в къщата без дори да натиснат бравата. Професионални изкривявания. Пантите леко се огъват. Тръсват лейтенанта на близкия стол и се ослушват. Мирише им на изгоряло сено. Нещо гори тук. Командирът е много опитен. Вече се чуди дали да не нареди на новобранеца да разгъне маркуча. Само че него го няма. От горния етаж долитат оплаквания. Леле, че пари! Професорът разбира, че очилата не предпазват много. Изгорях! Иван не може дори да подсмръкне. Носът му отново тръгва. Вече му се и повръща. В такива ситуации трябва да се действа бързо. Бързо, маркуча! Няма да стигне дотук. Вторият пожарникар поклаща глава. И има право. Камионът е на три коли разстояние от портата, и то – откъм предницата. Намери кофи! Имаме само кофа за боклук. Мария все още е във весело настроение. Кофти! Чичо Дончо и Иван се свличат по стълбите безпомощни, зачервени и ослузени. Старшият огнеборец подушва въздуха. Има опит с всякакви

газове. Проветрете! Отворете прозорците! Газ! Две газови маски се поставят за секунди по устав. Сара мълчаливо си намята якето. Язък за изгорените дърва. Вятър работа. Горе има още двама, простенва професорът. Стъпалата са взети през две и на бегом. Професионални деформации. Надежда и уставнякът се въргалят по леглото, но в съвсем друг смисъл. Мирно! Командата хваща дикиш само при единия. Обличането на дрехи коства усилие. Особено при другата. Надежда, отнесената. Въпреки светкавичните действия, фигурата й се забелязва добре. Хич не е само кожа и кости. Вторият пожарникар е разтворил прозореца, което помага. Става й студено. Очевидно нищо не гори. И да е имало, загасили са го. Минута по-късно стаята на първия етаж прилича на полева болница. Егаси! Всъщност, нито един не е болен. Само пострадали. По каменния под са наредени одеяла. По одеялата са наредени страдащите. Ще ги бъде. Нарежданията на командира са кратки. Мария и Гергана се опитват да плакнат лицата на четиримата с вода. Изглежда като ритуално оплакване. Всички се оплакват от болки в лицето. Сякаш някой шегобиец им е нарисувал карнавални маски. И не в добрия смисъл.

Ръководителят на спасителната акция сваля маската си. Отбой. Хайде кажете ми сега какво става тук! Мишел се изправя и заема позиция на говорител. Нищо особено. До сутринта ще са се оправили. Звучи като прогноза. Гергана премества Надежда, за да не е до баща й. Георги си премества крака, за да не докосва Надежда. Най-обикновен купон. Сара е прибрала плика отдавна. Сега остава само да изхвърли пепелника. Егати и купона, тури му пепел! Пожарникарят иска само да се прибере. Аз ще си ходя. Козарят се е събудил и търка хлътналите си очи. Късно стана. Никой няма да си ходи, докато не ми разкажете подробно какво се случва. На вратата се появява бащата на Мария със зелена рокля в ръце. Зад него наднича майката, цялата в кал, паяжини, сняг и прахоляк. Пожарникарят се навежда и проучва лицето на единия пострадал. Аха. Оня, с устава. Едва го познава. Това село ще му разкаже играта. Какво сте се натръшкали? Майката на Мария се отърсва. Срам нямате ли? Дончо, и ти ли? Чумата да те тръшне дано! Гергана затваря прозорците. Може би заради съседите. Млъкнете всички! Огнеборецът е запретнал ръкави. Коя от вас е домакинята? Аз. Мария налива още вода.

Аз съм собственичката. Майка й налива масло в огъня. Къщата е моя. Но аз съм домакинята. Ти само за домакиня ставаш. А ти и за домакиня не ставаш. Става напечено. Огънят се разгаря. Какво доживях, господи! Да ми държи такъв език! Дръж си езика зад зъбите, жено! Бащата все още държи роклята. Поне веднъж замълчи. Значи вие сте поканили гостите? Мария оглежда пъстрата компания и клати глава. Повечето дойдоха без покана. Мен ли визираш? Майката не млъква лесно. Не, него. Сочи полицая, облечен като пожарникар. Мишел чак сега разпознава лейтенента. Брей! Чувал е моряци да се обличат като монахини, но това... Някакъв нов тип травеститщина сигурно. И те. Новобранецът не може да види пръстите й, а Чичо Дончо дори е без очила. И вие. И тя. Сара тъкмо е изхвърлила пепелника. С нея има и едно момче. Отвън под навеса. Майката бута съпруга си с лакът и го изтиква към вратата. Работа има да се върши. Пожарникарят гледа наляво-надясно и се хваща за главата. В частност, и за фуражката.

Може ли по-накратко? Събрахме се да празнуваме. Не че има повод. Всъщност, заради новолунието. Не сме се виждали отдавна. С някои – никога преди. Седнахме, хапнахме, после дойдоха холандците. Те всъщност са румънци. Но тя е учила в България. Сара. Трандафира. След тях – полицаите. Нямали бензин и Димитър да ги закара. Не, да закара баба до болницата. Но тя почина. Катастрофирали са. Колата излязла от пътя. Тя е горе. Баба. След тях се появи Милко. Той си тръгна. Преди това... По-бързо, моля! Командирът на огнеборците не харесва художествена литература. Сега вече съвсем нищо не й се разбира. Пожарникарят вдига ръце и я спира: Разбрах. Достатъчно. Не е разбрал нищо, но му стига. А това пък какво е? Прокарва пръст през парчетата олово на масата. Куршуми. Куршуми? Започват да му се привиждат гангстерски престрелки и косата му настръхва. Не, не такива. Мария заравя пръсти в косата си и изважда кичур. С тия се бае против уплах. Вече започва и страх да го полазва. Къде е попаднал? С няколко думи, има ли още нещо, което трябва да впиша в доклада? Объркани деца, обич търсят горкинките. Козарят е вникнал. Аз да си ходя, че корени пуснах. Група побъркани лица. Това вижда пожарникарят по-скоро. И си просят белята. Но не може да се цитира.

Нека го направим така. Има четирима ранени при битов скандал. Помощ е оказана на място. Не е имало скандал. Мария не обича разправиите. Добре, няма да се разправяме, ще пиша инцидент. Мъж на място! Значи това е. Приключихме. Иван вдига здравата си ръка, но не може да говори добре. Гергана е услужлива и превежда. Не бързайте да си тръгвате още. Какво? Командирът се извръща към почервенелите лица на пострадалите при битовия инцидент. Да помогнете. Нали имате стълба? Имаме. Но Иван преплита език и млъква. Е? Не знам. Млъкна. На пожарникаря започват да му се привиждат заклещени котки. Брей! Като статуя е. Сара маха с длан пред очите на лейтенанта. Мария, ти помниш ли как се правеше? Кое? Куршумът. Сега Сара наистина е заприличала на традиционна циганка. Бегло. Дай да му леем, че си е глътнал граматиката.

Това последното разтапя Мария. Трябва да го стопим в нещо. Ще потърся. Де, де, деца! Козарят не одобрява, но изглежда като да заеква. Да не би и той да е глътнал нещо? С тия неща шега не бива. Оловните изпарения са отровни. Гласът на професора едва се чува. Главата му тежи. Наистина ли вярвате в подобни врели-некипели? Димитър е православен християнин. Чакай, това ще е интересно. Мишел обича нетрадиционни явления. А! Пожарникарят като че чак сега го забелязва. Ама вие не сте ли... Аз съм, да. Да ви кажа ли какво ще е времето? Не, защо? Всички това ме питат. Кога ще вали дъжд. На нас дъждът не ни върши работа. Не извадиш ли маркуча, зарежи. Ударенията върху първата сричка придават мъжественост на изказа. Мишел преглъща жадно. А някои стопани само на дъжда чакат. Гергана се опитва да свести Иван. И после, защо няма добиви... Новобранецът се надига и сяда. Гледа като попарен от слана. Всичко му е като в мъгла. Георги е успял да си обуе маратонката. Маркова работа! С накуцване си проправя път до тоалетната. Не му се слушат разговори за времето. Професорът така и не си е открил очилата. Но се сеща, че сигурно са на

горния етаж. Герганче, ще ми донесеш ли очилата? Сигурно са на горния етаж. Скръц-скръц. На яйцеклетката й остава съвсем малко време.

Ролите са разменени. Майката на Мария държи зелената рокля, а бащата се опитва да открие подходящ инструмент. За жалост, октрива само брадва. С това не може да се копае. Жените обичат да откриват топлата вода. Няма друго. Добре ли погледна? Бащата на Мария по принцип не гледа лошо. Но скоро ще започне. Утре ще поискаме от съседите. Луд ли си? Нали веднага ще се сетят за какво ни е. Кой копае посред зима? И аз това се питам. Само луд някой. Лудата съм аз, че толкова години те търпя. Ей, как не млъкна, бе, жена? Аз да млъкна? Да, ти. Аз? Да, ти. Пол отново се стряска и се надига, но поне няма светлина срещу която да примижава.

Майката подскача от неочакваното движение. Бащата хваща дръжката на брадвата по-здраво. Старшината вече се чувства у дома. Отваря портата и пресича калдъръма. Чува подозрителен шум и светва с фенерчето към навеса. Сега вече Пол може да присвие очи. Борисов не вярва на очите си. Май току-що е пресякъл опит за убийство. Пусни брадвата! Гласът му звучи решително. Бащата я забива в дръвника. Дърва решихме да нацепим. Дърва, значи? Че много тихо я правите тая работа. Полицаят приближава. Да не будим момчето. Но будят все повече подозрения. А вие? Поглежда към майката на Мария. Аз дойдох да помогна с носенето. Влязла е в образ бързо и съобразително. А това в ръцете ви? Да става по-лесно. Ето. Слага няколко дръвца върху роклята и ги увива в зеления плат. Виждате ли? На Борисов му е все по-трудно да проумее какво става. Не ги умее тия неща. Пък и вече му дреме на шапката. Цепете си тогава. Нахлупва си фуражката и влиза в къщата.

Глава 17

Гергана затваря прозореца, дръпва пердето, оправя леглото, сгъва одеалото. Разглежда флакончето и го слага под възглавницата. А, чантата на Надежда! Обикаля керемидите и се навежда. Очилата лежат върху мокрия килим. Поочукани, на едното стъкло с паяжина. От пукнатини. Подарък от майка й за годишнината от сватбата. Подходящо за зрял мъж! Професор... Направо сложи всички в джоба си. Да се спукаш от смях! Няма що. Старшината стъпва тихо, сякаш ще събуди някого. Но говори гръмовно. Майко мила! Бомба ли е паднала? Гергана вижда как баща й се е надвесил над Надежда, хлъзга се на последното стъпало и се стоварва върху Иван, който най-сетне издава звук. И то какъв! По арабски тертип Гергана си е същинска секс-бомба. Възвръща си равновесието и протяга очилата към баща си, професора. Няма ли да прогледнеш най-после? Чичо Дончо си намества рамките зад ушите. Очите още го болят. Ако изобщо имаш очи... Гергана е отчаяна. Иван отново се мъчи да говори. Хваща се за облегалката на стола и сочи към тавана. Искаш да ходиш да си лягаш ли? Димитър е объркан. Може пък и да иска да каже, че всичко е от Господ. Иван клати глава, стиска клепачи и допира пръстите на наклонените си длани.

Съвсем озадачава Димитър. Ще се моли ли, какво? Покривът. Гергана разбира дори без думи. Трябва да се оправи преди да си тръгнем. Мария се връща с джезве. Традиционно българско. Слага го на котлона и изсипва вътре две шепи oмачкани късчета олово. Сара държи паница с вода и чака. Какво чакаме още? Вторият пожарникар се е изморил да държи лейтенанта изправен на стола. Прав си. Да ходим да погледнем. Ако се съди как следи Гергана, командирът е хвърлил око. Помогнете ми. Надежда не може да се помръдне. Очите й са подути и червени. Много сълзи й се събраха тая нощ, много нещо. Четири силни мъжки ръце се опитват да я изправят. Димитър и Мишел. По-леко, нали е бременна. Сара, природозащитната. Новобранецът и професорът се сепват издайнически. Но Надежда няма намерение да издаде името на бащата. Не струва. Мишел взима якето си от облегалката и го намята върху раменете й. Кожа, донякъде естествена. Ще ни покажете ли? Командирът хваща Гергана за лакътя. Голям мъж, голям захват. Каквото и да им показва, ще е на горния етаж. Намерих го! Георги отново се връща усмихнат от тоалетната. И видимо облекчен. Кое? Кокошия трън ли? Мария гледа как оловото се втечнява като огледало.

Не. Ключето. Джобът ми е скъсан и е паднало там. Е, след дъжд качулка. Усмивката на Георги се стапя. Да не би да се е напръскал? Опипва зад врата си, но му се струва, че е сух. Ще помогнеш ли? Сара кима с глава от Мишел към лейтенанта. Какво трябва да правя? Само го дръж изправен. Слага паницата в скута на полицая и маха с ръка. А ти внимавай да не капне. Добре, не мърдай. Мария облизва език и отлива едра капка във водата. Оловото се втвърдява със свистене. Старшината е прехапал устни и не смее да помръдне. Връща се в детството. Беше го ухапало куче, та го заведоха при бабата да му бае. От страх. Но воят на Борисов го връща в действителността. Една капка все пак е паднала извън глинената паница. Гравитация. Право върху бедрото на полицая. Огнезащитно облекло, грънци. Ще му мине като на куче, беше казала бабата тогава. Дали от магията, или от болката, лейтенантът е като нов. Оглежда пожарникарските дрехи и погледът му се спира в старшината. Защо съм облечен така? За да не измръзнеш. Беше тръгнал по една блуза. Къде ми е униформата? Оръжието? В пожарната кола. Пожар ли има? Ето защо му се струва, че му пари.

Старшината е обезпокоен за паметта на Борисов. Но се сеща, че може да е забравил за патрулната кола. Ако се владее добре, може и да не разбере. Положението е овладяно. Мария и Сара гледат победоносно. Чудото стана! Лейтенантът гледа учудено, но не може изобщо да подреди пъзела. Истинска главоблъсканица. Става и извърта глава. Бъзикаш ли се с мен? Старшината не се е научил да не отговаря на реторични въпроси. Ни най-малко, Борисов. Мисля, че вече можем да се оттегляме. Дежурството ни свършва след един час. Има време. Основен български принцип. И това ли било? Мишел е впечатлен. Прави се няколко пъти на различни места по тялото. Мария държи джезвето далеч от полицаите. Докато се излекува напълно. Празни приказки. Димитър си остава скептик. Вярвам само на официалната медицина. Ама като лекарите дремят, само това помага. Сара едва ли има предвид спящия си приятел. Тръгнат ли да леят куршум в гинекологията, ще се разгорещят. Борисов, не е ли малко студено? Лейтенантът отново е останал по бельо. Я засилете огъня. Е, той си гори. Някой да отиде за дърва. Георги предлага щедро, защото не би могъл.

Значи все пак можело, а? Майката на Мария стои с ръце на кръста. Изглежда замислена. Съпругът й копае с брадвата. Инструмент, та дрънка! Пол е преместил чувала си на няколко крачки. Сега вече не може да мигне. Зелената рокля лежи върху дървата. Този път изобщо не се налага да навлизат в дълбочина. Само на две педи острието удря на дърво. Леко! Майката започва да диша тежко и пристъпва, като че ли ще види нещо. Дано е буренце, мисли си бащата. Идва му да чукне на дърво. Впива пръсти в пръстта и отривисто започва да отрива. Кално. Леко! Тихо! По-живо! Достатъчно! Бащата изважда омазана дървена кутия. Не прилича на гърне с жълтици. Нито на буре. Четвъртита е. Това ли е? Разочарованието започва да си пробива път в шепота на майката. Разклаща кутията и отчаянието прераства в бяс. Излъгала те е. Казвах ли ти? Чакай да видим какво има вътре, бе, жена. Може да е ценно. За какво ще го слагат в кутия? Какво ще видим? Вече й се реве, но засега само пръска слюнка. Тая изкуфяла кукумявка! Бащата отдавна е подгизнал. Става и увива имането в зелената рокля. Ще я внесем вътре. Тук не се вижда нищо.

И как стана тая работа? Пожарникарят гледа към дупката и стъпва тежко по строшените керемиди с огнеупорните си ботуши. Вече знаем на кои въпроси отговаря науката по-често. Но научната степен не помага. Гергана вдига рамене и ушите й се подгъват. Нямам понятие. Не е от огън, очевидно. Няма опушено. Може снегът да е натежал и да се огънала. Колегата му има технически опит. Ще може ли да се оправи? Гергана не се огъва пред трудностите. Обикновено е обратното. Трудна работа. Пожарникарят прокарва длан по гладкото дърво. Трябва да го подпрем обратно. Ще опитаме, но ще личи. А и нови керемиди ще трябват. Вторият пожарникар има и естетически усет. Искам да кажа, от старите. Дано да имат резервни някъде. Командирът не пада по-долу. Че такава глина вече никой не пече. Да питам Мария? Гергана има дълбоки резерви към глинестите почви. Ама масивна конструкция, а? Вторият пожарникар разсеяно оглежда другите греди. Но може би има предвид физиката на Гергана. Ще трябва да използваме стълба, да. Стават все по-решителни. Като я подпрем отдолу и един се качи отгоре, ще я оправим на бърза ръка. Направо вулгарни. За половин час работа. Командирът избърсва ръце.

Пък и цинични! Ела да я питаме.

Старшината се сблъсква на вратата с майката и бащата на Мария. Тръгнал е за дърва. А, вие носите! Тъкмо навреме. Грабва зеления вързоп, прекосява стаята и го изтръсква в огнището. Дървената кутия се претърколва между тлеещите цепеници и се отваря. Отвътре изпада пожълтял хартиен плик. След секунда пламъците го обхващат и овъгляват. Лицето на майката става пепеляво като прегорял тор. Стоварва се на стола до лейтенанта и захлупва очи. Борисов гледа роклята, гледа огъня, гледа родителите на Мария и мълчи. Бащата поглежда към дамаджаната. Плетена, при това от ракита. Заради което не може да види дали е останала ракия. Това е роклята на баба! Мария се връща без джезвето. Изляла е оловото в мивката. Голяма грешка, предвид, че каналът на кухнята, банята и тоалетната е общ и не много широк. Откъде я взехте? Да има с какво да я облечем. Баща й се пресяга и хваща плетената дръжка. Останала е малко. Аз й я подарих. Мария изтупва полепналите клонки, трески, парчета кора, сено и кал. Свястна жена беше Гинчето. Козарят я потупва по рамото. Хайде със здраве! Ти къде?

Ще ходя да храня козите, че скоро ще съмне. Сигурно са гладни, саминките. Дядо, а бабините? Какво тях? Кой ще се грижи сега за козите? Защо не ги вземеш при твоите? А, нямам фураж толкова. Само за днес, докато мине разправията. Е, гладни няма да ги оставя. И водичка ще им сипя. И сенце ще им заделя. Ела по-подир и ще отидем. И гледането на домашни животни си е разправия. Ще трябват нови керемиди. Гергана е истинска реклама на българското земеделие. Имате ли? Има, има. Колкото искате. Бащата на Мария не е копал напразно. Цял навес. Пожарникарите слизат в строй. Настроени са някак строително. Пътьом събират и посъвзелия се колега. Черната работа все я върши някой зелен. Аз да дойда да взема униформата. Старшината гледа само да е по-далеч. Чакай, бе, момче! Дядото го спира. Да ме проводиш, да не взема да падна. Почерни ми живота тая кукувица. Майката на Мария не смее да го произнесе. Вместо това въздиша примирено. Аз да ходя да приготвя мама. Тръгва вдървено към втория етаж с роклята в ръце. Димитър и Мишел отиват за дърва. Иван вече седи до масата. Надежда мълчи до него. Професорът се чеше по врата през един стол. Георги проверява дали са останали цигари по покривката. Бащата на Мария отцежда и последната капка. Мария слага нов чайник с вода. Сара си играе с пламъка на свещта. Лейтенантът

потропва с крак. Гергана подготвя нови изречения. В писмото, оставено в дървената кутия, е пишело кои са истинските родители на майката на Мария. И не само. Забележителна история, пък и неочаквана. Но хартията е изгоряла и истината е станала на пепел. Третите петли в селото започват да кукуригат. Небето просветлява на югоизток. Може и да е илюзия от облаците. Около чешмата изпосталяло куче глозга дялан камък. С вкус на отлежал зехтин. На зазоряване селото изглежда значително по-малко. Животните в къщата на баба Гинка най-после са се укротили. Пръчът е покрил и последната коза. Яйцеклетката е оплодена. Животът започва отначало.

Глава 18

Камионът не може да мине покрай трите паркирани коли. Обикаля цялата махала. Застава до зида пред къщата и неръждаемата стълба започва да се разгъва към опропастения покрив. Високият бор пречи. В интерес на истината, смърч е. Не е и чак толкова висок. И сега какво? Вторият пожарникар не взима решенията. В интерес на истината, и дуварът пречи. Стълбата се протяга прекалено наблизо и нависоко. Новобранецът се колебае дали да не се върне и да вкара два шамара на Надежда като истински мъж. Но сам се отказва, при това – на глас: Няма да стане. Ще стане. Командирът има позитивна нагласа. Сгъни я тая стълба. Няма да ни трябва. Иди ми, дойди ми. Ще опитаме по друг начин. Вземи въжето и елате.

Искаш ли? Мария върви с чайника и налива горещо кафе повторно. Лейтенантът се е привел по форма. Пълно тържество на формата над съдържанието. Борисов му бърка кафето. Нищо, че не е сложил захар. Кокетен жест. Жестоко! Надежда си е възвърнала говора. Бррр.

И сега какво? Да лягаме или ще ставаме? Мишел забърсва часовника си. Един от вечните въпроси: да ходим да си вземем или да вземем да си ходим? Димитър оставя ръжена и сяда на стола си. Аз не мога да карам в това състояние. Който и да го е казал, ще е прав. Бая разстояние си е. Пий едно кафе и ще се оправиш. Мария настоява. Разликата между чая и кафето е една и съща. Георги е достатъчно бодър. Чел съм публикации по вестниците, в пресата и в медиите. Сара пие билков чай с билков мед. Ммм. В България има средно двадесет и пет вида билки, забранени за бране. Освен ако не са отгледани в насаждение. Гергана иска да има собствена плантация. Само с дисертация не става. Пожарникарите минават като на парад. Само двама. Яваш-яваш, но ачикачик. Иван ги проследява с поглед, а после и с ведра крачка, накрая и по стълбите.

Баба Гинка е подредена умита, сресана и облечена в зелената си рокля. Не можа ли да умреш лятото? Майката на Мария не спира да кълне. Знаеш ли как се копае сега? За раждане и смърт никога не идва подходящо време. Традиционна поговорка. Опечалена е. Внезапната печалба се е изпарила пред очите й. Пари, пари, пари. Друг път.

И поп ще искаш сигурно. Смъртта започва да става все по-сложна от живота. И в църква! Майката здраво се е разсмърдяла. Бабата – съвсем леко. Обичайният мирис на селски бит. А аз кога ще живея? Подушва въздуха и сбърчва нос. Трябва да те сложим на студено.

Хвърли въжето. Пожарникарят се е закрепил върху хлъзгавия покрив. Иван протяга дългия край и се отдръпва. Хващай. Командата е към новобранеца, който се е покатерил по смърча. Зелен, зелен, но без него не може. Защо ли още им се връзва? Въжето е опънато със стегнат възел между комина и иглолистното стъбло. Като се вържеш през кръста, няма как да паднеш. Командирът говори на Иван. Инженерът не си пада по екстремните преживявания. Майката на Мария излиза от стаята и се натъква на огнеборците. Таман. Момчета, бихте ли преместили мама на по-студено? Нали разбирате... Те разбират предимно от високи температури. Но са готови да помогнат. Къде? Долу под навеса. Само да я завием с нещо. Да не рекат хората, захвърлили я. Речено-сторено.

Дядото козар налива вода и ечемик на козите. Гали ги по дългите козини и си спомня. Воднистите му очи гледат в миналото. Едно време колко стока имаше... А сега едва смогва с три животни да се оправи. И това ако е живот! Пък искат да му натресат и Гинкините. За какво са му на стари години? Че и пръч! Плюе, разрива калта с бастуна и клати глава. Яжте, милинки, яжте. Скоро дружки ще ви доведа. Вярно, едното ядене дето искат. Ама само ядове. И децата не се сещат да дойдат. Абе, и тяхната не е лесна. Трудни времена са. Я да ида да ги доведа.

Да закараме някой до града? Пожарникарите се приготвят да си тръгват. Някого. Мария, филоложката. Кого? Някого се казва. Настоятелна е, поне откъм думи. Кой? Който и да е, се казва някого, а не някой. Някой се казва Някого? Командирът от самото начало е убеден, че селото е особено. Никой не се казва някого. Мария започва да губи търпение. Казвам, че е правилно да се казва някого, а не някой. За кого става въпрос? За никого. Значи никой няма да идва с нас? Вторият пожарникар обобщава. Да

тръгваме тогава. А въжето? Иван не е спрял да мисли. Ще го донесете в службата. Като си затръгвате. Кажи на баща ти да дойде да помогне. Инженерът побутва Мария. Сам той дава знак на Димитър. Мишел обикновено се подразбира. Останете със здраве и следващия път – умната! Гергана се понадува. Най-после някой я споменава, но както винаги, ще я огрее другия път. Баща й търси думи на благодарност, но докато ги намери двамата огнеборци са пред камиона. Третият е вътре. Огнезащитното облекло може и да пази от топлина, но не и от студ. Изкарай на заден! Командирът се изтяга на задната седалка, за да подремне по пътя. Несгънатата стълба опира в проводниците за високо напрежение. Двата близки дървени стълба се накланят. Но пожарната кола е достатъчно мощна, за да им направи впечатление. Звънтенето на скъсани жици обаче се чува добре в съненото утро. Вторият пожарникар натиска спирачката и поглежда въпросително към новобранеца. Какво беше това? Май скъсахме нещо. Шепне, за да не разсъни командира. Гипсирал се е. Ти сгъна ли стълбата? С него освен да си късат нервите, друго няма. Мислех, че говори на теб. Няма да мислиш! Слез да видим.

А! Мария се оглежда в полумрака. Сега пък и токът спря! Зопжчва да мисли дали го е платила. Сигурно е от студа. Георги обича на светната лампа. То вече се съмва. Гергана донася още свещи. Виж, в десния джоб трябва да има фенерче. Мишел е слязъл и стои зад Надежда. Дай ми направо и якето, че горе е студено. Ще го задържа. В интерес на истината, отива й. Мишел е чувал, че бременните жени са раздразнителни и често сменят посоките. Отдръпва предпазливо ръка. Ще го родя. Надежда му подава фенерчето, изхлузва се от якето и гледа отнесено. Сара използва празните столове и сяда до нея. Хваща дланта й и се усмихва: Толкова се радвам. Тя пък защо? Чичо Дончо не знае как да попита, а и Гергана хвърля остри погледи. Това е моето фенерче. Лейтенантът опипва джобовете на униформата си. Ето го твоето. Борисов отново кокетничи. Останало е у мен, когато... Ще я закараме ли все пак до болницата? Бащата на Мария, изглежда, не се интересува от покриви. Чуди се дали да подхваща втората дамаджана. Така е прието. За стари хора не е задължително. Майката на Мария не иска повече разправии. В нашенските болници малко хора са добре приети.

И в учрежденията по принцип. Дядото с мъка върви по дълбокия сняг. И бастунът не помага много. Внимава да не падне. Едно време къщата на Гинка ей къде беше. Сега чак на края на селото. Ма колко рано падна снегът тая година! Свлича се това село, завлича и всички в него. Така и ще си отидат, без да се разбере. Една любов ще остане погребана завинаги. Няма радост в тоя живот. Винаги е било така. Дано поне на оня свят има. Ей, го – и навесът, сякаш едва е чакал бабата да си замине, паднал. Изтупва си краката и влиза в мазето при козите. Познават го и му се радват. Комай само те му останаха. Душички.

Пожарникарите се гледат обвинително. Заради теб стана така. Така е, новобранците са виновни за всичко. По устав. Мислех, че говори на теб. Не ми се обяснявай! Не ме изкарвай виновен. Не ме поучавай! Не се и опитвам. Не ме интересува! Не ми пука. Не ми говори така! Не му казвай. Не обещавам! Не знам какво да правим. Не ти е сефте.

Не можем ли да го оправим? Започва да прилича на развален телефон. Давай да се прибираме. После ще се обадим да отстранят повредата. Пожарната кола най-сетне потегля със сгъната стълба. Вторият пожарникар се обажда на дежурния, но казва само най-важното. Скъсали някакви жици, много важно.

Глава 19

Телефонът на Петър звъни на пожар. Да? Бившата му жена. Сънят изчезва за секунди. Но за това време тя е казала няколко изречения. Дванадесет думи се забиват в съзанието му: бия, път, среднощ, Пепи, намерих, здрав, слава, богу, идиот, безотговорен, искам, развод. Докато да отговори, съпругата му затваря. Дали е било сън? Протяга се и се прозява. Има лош вкус. Навън побелява все повече. Тя иска развод? Набира номера на сина си и чака да даде свободно. Свободен! Ало, Пепи? Разговорът е кратък. От другата страна чува няколко пъти да. Ух! Майка му е дошла, прибрала го е и го кара обратно към къщи. Иска да й благодари, но гласно благодари на Господ. За всичко. За кой ли път. Става и се облича. Някой здраво чука. Още малко, казва друг. Излиза пред стаята и вижда Димитър и Мишел да подпират гредата на покрива. Иван набива с голям чук подпора отдолу. Поне на здравина го докарват. Естетиката е за женчовци. Малко е грозновато. Мишел се опитва да държи фенерчето нагоре. Личи. Петре? Наспа ли се? Иван оставя чука.

Ще сляза да си направя едно нескафе. Димитър потръпва от спомени за една забрадка. Чакай, и ние идваме.

Пол едва е чакал утрото. Сгъва чувала, натъпква измръзналите си ходила във вкочанените обувки и тръгва към къщата. После спира, връща се, отгъва одеялото и се натъква на баба Гинка. Натъкмена така, сресана, почти усмихната. Слисаният румънец отстъпва назад. Кракът му пропада в дупката, изкопана от бащата на Мария. Понечва да запази присъствие и челото му се удря в масивната греда на навеса. Лястовичките догодина ще гнездят другаде. Залита замаяно и пада. Тилът му се среща с дръвника. Опипва се, опитва се да се изправи и повече не помни. Лейтенантът и старшината оставят чашите си и се изправят. Карат по протокол. Ще трябва да се явите в управлението да подпишете протокола. Борисов е лаконичен. Днес. Ще дойда. Мария така или иначе ще се прибира. Довиждане. Всъщност, иска му се повече никога да не се срещат. Оревоар. Чичо Дончо, старата школа. Лейтенантът присвива очи. Дали пък не е някаква обида? Все едно. Калдъръм, сняг, студ. Борисов, забравих да ти кажа... Иска да го осведоми, че бензинът е свършил, но вижда проснатия край брадвата младеж и млъква. Негодници! Сега и офицерът поглежда натам и ахва. Доближават предпазливо и извършват предварителен оглед. Не смеят да дишат.

Абе, Борисов, гледай. Тия са си направили склад за трупове май. И тогава забелязват, че момчето диша. Да не е ранен? Не виждам. По-скоро изглежда като да спи. Нещо не е наред. Одеве си беше в чувала. Сигурно му е станало горещо. В тоя студ? Абе, туристи. Остави го. Давай да си ходим. Да си ходим, ама нямаме бензин. Звучи като упрек. Офицерът тайно продава служебно гориво, за да си допълва бюджета. Съвсем? До капка. Борисов започва да мисли. Трябват им три литра, за да се приберат. Три литра. Пред къщата има паркирани три автомобила. Едва ли ще забележат. Едва ли си заключват колите. Едва ли ще имат нещо против. Я ела да вземем тубата и маркуча.

Козарят е повел малкото стадо обратно по снега. Вярват му и го следват. Спира на чешмата да ги напои. И едва сега забелязва, че е останала само грамада. Кой ли душманин им завидя на прясната вода? Или виладжия градеж е решил да прави, та му трябват готови дялани камъни? Как му даде сърце? Значи вече и в село дойдоха тия работи, дето само по телевизията ги дават. Господ да ги съди, козарят вече няма сили. И аз това викам. Лейтенантът е доближил незабелязано. На кой му попречи чешмата, та я бутна? На кого, би казала Мария. Добре, че я няма. Наум обаче се възхищава на дядото. Такова, онакова, ей го – все пак отиде и прибра чуждите кози. Поне хилядарка ще намаже. Лоши хора се навъдиха, Борисов. Рушат и окото им не трепва. Хаирсъзи. Козите, гледам, си подкарал. Рано-рано. Не е ли малко студено за паша? А, да ги нахраня. И сенце ще им дам. Измъква се, тарикатът. Ще си ги задържи и окото му няма да мигне. Я ги пази от колата. Ще направят някоя беля. Козарят ги побутва с бастуна. Гледай го – нищо и никакъв старец, как се уреди. А той пак ще си е с празни ръце... И тогава забелязва дълбоката драскотина по ламарината на полицейския автомобил. Видя ли сега какво направиха твоите кози?

Къде, казвате, имало керемиди? Димитър си облича якето и си слага ръкавици. В другата къща. Бащата на Мария няма намерение да отиде. Старият навес

се е срутил. Сигурно е от снега. Ще дойда с вас. Мария поглежда коженото си яке, но си облича палтото. Близо е. Иван се заема да драска разпалено. Сериозните чертежи и бизнес планове традиционно се пишат на салфетки и цигарени кутии. След малко ще дойда и аз. Петър хич не обича прибързаните работи. Ти чакай тук. Димитър не иска Мишел да си жули дланите повече. Вземи там каквото има, преди съседите да са претарашили. Майката на Мария отново ще хвърля вина. Какво да взема? Чеизът й. За теб го е нарекла, като се зажениш. Петър трепва. Или е само пламъкът на свещите. Не съм се засилила. На Мария не й мигва окото. Чичо Дончо също се изправя. Аз до тоалетната. Чунким някой е очаквал нещо друго от него рано сутрин. Успя ли да се наспиш? Гергана иска да беше поспала тя. Горе поне е потихо. Горе-долу. Петър все още се прозява. Димитър и Мария отварят вратата и става по-светло. Съвсем се зазорява. Увили са се и периферното им зрение е ограничено. Не могат да видят изтегналия се възнак румънец. Пък и вече излизат от двора. Фронталното им зрение обаче е приковано в приклекналия зад ладата старшина. Димитър обикновено вярва на очите си. Професията му го изисква. Но сега

му се иска да не вярва. Отначало му се струва, че Борисов отново обкръжава къщата. После решава, че е споходен от нужда. Накрая вижда, че полицаят пипа по колата. Благородните пориви в кръвта му са на мнение, че това е някакъв следварителен оглед. Гъвкава полицейска стратегия. Но единственото гъвкаво е маркучът, свързващ резервоара с малка туба. По-плебейските пориви нахлуват в главата му със стиснати юмруци. Какво правите, бе? Геят си е гей. Дори когато ругае, е учтив. Старшината си е старшина. Дори когато е сгащен, командери и заплашва. Ако се приближите, ще ви арестувам за възпрепятстване на полицията. Ама вие крадете бензин! Вие крадете автомобили, пък нищо не съм казал. Устат, нахалникът! Това няма нищо общо. Именно. От вашия не съм взел и капка. Няма да вземе, защото е дизел. Друго си е. Как не ви е срам? А, срам ни е. И продължава да точи. Престанете незабавно! Само още точно двеста грама и си тръгвам. Да вървим. Мария е повече притеснена за животните.

Професорът се е върнал от тоалетната. Хич не е и забелязал, че каналът връща вода. И не само. Извинете, да ми кажете нещо по работа. Уточнява, че не са на изпит. С удоволствие, стига да мога. Мишел е безразличен към професията си. Колко градуса е според вас навън сега? Според прогнозата трябва да е около минус десет, но по обед ще е два пъти по-топло. Докато Иван се опитва да сметне колко е две по минус десет, чичо Дончо опипва ключа от ладата в джоба си. Едва ли ще запали от първия опит. Ще ви дръпна, имам пресен опит. Метеорологът дава мъжката си дума. Дай да си дръпна. Георги протяга ръка към Петър.

Георги имаше три лели и две баби. Единствено дете в семейството на стар и обеднял буржоазен род. Угаждаха му и го носеха на ръце. Късно проходи, късно проговори, късно тръгна на училище. Беше едва на осем, когато родителите му загинаха в автомобилна катастрофа. Отгледаха го роднините. Горкото дете, не смееха да му откажат нищо. Нито доматена чорба, нито поовехтели дрешки от съседските деца. А той умееше да иска. Това, което не получаваше, си го набавяше сам. По един или друг начин. Най-вече по другия начин. Лява ръка, десен джоб. Но дори учителите го съжаляваха и му прощаваха дребните прегрешения. Които ставаха все поголеми. Когато счупи очилата на директора, само го погалиха по главата. Когато изчезна портмонето на класната, го помолиха да си признае. Когато се установи липсата на микроскопа от лабораторията, обеща да не прави така.

И наистина престана да се занимава с дреболии. Беше роден за големи неща. А и си го биваше. За пръв път яде бой на четиринайсет. И то, заради чужд велосипед. Но сделката си струваше. За пръв път попадна в съда на петнайсет. През нощта. Тръгна си с два компютъра. За пръв път вкуси женски ласки на шестнайсет. Момичето малко се преструваше. За пръв път чу думата реституция на седемнайсет. Стават и невъзможни неща. Изведнъж семейството му стана заможно. Но Георги не спря да се развива. Просто увеличи мащаба. Сега имаше възможности. Запозна се с неподходящи хора и дръпна. Автомобили, черна техника, скъпоценности и химични елементи. Парите не бяха проблем. Тръпката преди всичко. На трийсет реши, че е прекалено опасно и се отдръпна встрани. Е, пак не беше цвете за мирисане. Но стана вълк единак. Немалка част от бизнеспартньорите му бяха гушнали букета. В личния живот така и не му потръгна. Опита едно-друго и реши, че срещу пари е най-лесно. Оправяш, плащаш и забравяш.

Няма да си тръгнем, докато не оправим тук. Гергана говори най-вече на баща си. Така и така сме започнали. Сара отново пренарежда раницата си. Сложи вода да стоплиш. Мишел ги разбира тия работи. И съберете всичко в мивката. Аз ще измия. Надежда си придърпва чашата и пепелника, за всеки случай. Друго движение не извършва. Разтребването на маса е значително по-бързо от подреждането. Особено в

присъствие на инженер. Иван успява да съчетава обеми най-благоприятно. Дайте ми боклук какъвто има. Петър преценява, че носенето на керемиди е по-интересно. Върху скара в жарта е поставена голяма тенджера. Мивката е пълна с мазни чинии и празни чаши. Гергана е запретнала ръкави. Епилацията отдавна не е лукс. В някои части на България мивка е прилагателно. Пивка ракия, мивка мазнина. Остави дамаджаната на мира! Майката на Мария прилежно следи съпруга си. Вместо това вземи намери поп. По това време? В неделя? Че те само в неделя работят. Къде да го търся? В черквата, къде. То тук няма черква. Майката на Мария е израсла на село. Издува гърди, издиша и изпуска въздух със съскане: В съседното село има. Ще питаш. И да не му даваш пари предварително. Нали ги знам. Какви пари да му дам, като всичките са у теб. И ти цял живот на това пари казваш. Не те е срам! Защо да ме е срам? Всичко, дето имаш, с тия две ръце съм го изкарал. Оох, и мойто имане!

Лейтенантът вдига рамене и размахва длани.

Не знам, дядо. Твоите кози ми направиха тая поразия, плащай. Недей така, момче. Животно никога няма да посегне. Ни на човек, ни на кола. Е, аз сляп ли съм? Като нямаш пари, влизай да те карам в управлението. Засрами се, бе, Борисов! С дядо ти заедно сме служили. Ако те чуе, в гроба ще се обърне. Плащай, докато не съм обърнал дебелия край. Като нямаш пари, дай една коза. Да са мои, да ти дам. Ама са на Гинчето, бог да я прости. Пък и кажи човешки. Какво... На нея й е все едно. Слагай една в колата и си върви по живо, по здраво. Какво става? Мария е доловила тревога в гласа на козаря. Добре ли си? Лейтенантът се извръща. Пак ли тия? Одра ми колата, сега се дърпа. Дядо, вярно ли е? Мария хваща ръцете на стареца. Още малко и ще заплаче. Не си човек ти, Борисов. Козарят избърсва ръкав. Пари ми иска, а аз отде да ги взема? Като нямам, коза да съм му дадял. Димитър не е агресивен по природа. Но нощта малко го е променила. Иначе има твърди принципи. Зимата е скучна. Ако те ударят, подай си и другата страна. Не и днес. Око за око, зъб за зъб. Главата на лейтенанта се извръща така силно, че може да се наслади на почти цялата панорама. Офицерът пада до гумата на полицейския автомобил, обхваща лицето си и започва да стене. Дори козите се отдръпват. Чуй ме сега, гадино низка. Димитър се е навел ниско, за да си остане между тях.

Нека си остане между тях. Каквото и да му казва, полицаят само кима. Без да спира да стене. Ходи, дядо, че животните сигурно са гладни. Любовникът на Мишел хваща Мария под ръка и тръгват нагоре към бабината й къща. Козите наобикалят стареца. Сега се чувства по-сигурен. Но мъката става все по-голяма. Снегът скърца под износените му обуща, а сърцето му се раздира от безпомощност и отчаяние. Старшината му махва с ръка и скоро потупва стенещия си колега, подпрян на капака. Ето ме. После се вглежда. Какво ти е, Борисов? Нищо ми няма. Паднах и се ударих. Донесе ли? Ето, три литра. Защо не взе повече? Нали толкова каза, какво? Ма бая си се ударил. Дай да погледна. Какво ще гледаш, подхлъзнах се. Ей на, и колата ожулих даже. Бре! Лейтенантът си приписва и драскотината по ламарината. Сега вече Борисов е сигурен, че нещо остава скрито. Но явно поне към него няма предявено нищо. Дай да сипваме и да си ходим. Налива горивото в резервоара, очуква леда по предницата и сяда зад волана. Офицерът се настанява встрани. Борисов! Не знае как да започне. Тая нощ какво ли не се случи, но найпосле свърши. Преглъща. Нека да знаем, че само онова, което ще напиша в

доклада, е истина. Останалото го забравяме. Ей, щях да забравя. Старшината бърка в джоба си и изважда две златни монети. Свикнали са да делят поравно. Но три не се дели на две, това дори Борисов го знае. Намерих ги край чешмата. Фифти-фифти. Лейтенантът се пресяга и хваща едната. Може пък и да си е струвало. Взели-дали. Колкото, толкова. Иди-дойди. Пито-платено. Волю-неволю, тръгват.

Мишел е жива реклама на миещи препарати. С две капки и една тенджера вряла вода е успял да опразни мивката. Но запушеният канал се е наводнил. И не само. И не само не само. На какво смърди тук? Надежда си помирисва дланите. Не е от тях. Иван и Георги си обръщат подметките. Едната – много трудно. Няма нищо съмнително. Чичо Дончо си оглежда крачолите. Чисти са, дори все още с ръб. Гергана не е излизала от къщата, но също се озърта. Странно, като замирише на лайно, всеки започва от себе си. Сигурно е от налягането. Мишел обобщава. Като падне, става така. Обикновено в големите градове. На село означава битово наводнение. И не само. Сара успява да си вдигне раницата. Петър така и не е успял да открие кофата за боклук. Но пък е намерил Пол. Внася го на гръб и го слага на стола до Сара.

Нещо не е наред. Има предвид Мирча. Едва тогава вижда това, което и другите, и запушва нос. Даа, носенето на керемиди е по-интересно. Вижте канала, сигурно е запушен. И излиза. Канализацията може и да е част от сградата, но Иван е само строителен инженер. Инсталациите не го интересуват. Някогашните инженери са разбирали от всичко. Интересно защо днес не. Днес ли трябваше да се случи? Майката на Мария ще започне да се оплаква. Сара е забелязала нараненото чело, а сега открива и кръвта по тила. Това няма да стане само с познанията от планинското спасяване. Отива до мивката и намокря кърпата. Поне това. По тия села още има отделни закачалки за ръце, за крака, за лице. Джапа смело с планинарските си обувки. Готова е да мине през всичко за Пол. Избърсва главата му и му дава да пие чай. Върви дай някакви парцали. Бащата на Мария вече съжалява, че не е тръгнал да търси поп. Съпругата му аха да спомене за облеклото си, но ситуацията е чрезвичайна.

Глава 20

Козарят завръзва въже на гредата в мазето.

Петър върви по снега и подбира думи. Трябва да съобщи на Мария. Козарят се е прибрал, полицаите са си отишли. Петлите са замлъкнали. Пожарникарите са се обадили, но дежурният екип все още не е тръгнал. Снегът наистина е причинил много аварии. Ще стигнат и до селото. Някой ден. Едва сега се сеща, че не помни коя е къщата на баба Гинка. Ходил е веднъж, отдавна и през пролетта. Май някъде. Беше обрасло и зелено. Бяло петно в паметта. Някъде нагоре май. При паметника надясно. Или наляво? Или беше чешма? По стъпките, по стъпките, и ще стигне. Около купчината камъни следите се разделят. Като че ли е насам. Защо ли тръгна сам? Изкачването по склона си отнема време. Не беше чак толкова далеч. Сигурно е заради снега. В това време по-бавно се върви. И по-бавно се загрява. Застава пред къщата и се ослушва. Много е тихо като за двама души. Ако не познаваше Димитър, би се усъмнил. Бута вратата и влиза в просторна стая. Няма жив човек. Какво ще има, тя бабата се спомина. При спомена Петър потръпва и става по-възпитан. Потропва на вътрешната врата.

Влез. А можеше да бъде заето. Влиза. А, ти ли си? Милко седи по турски върху леглото, все още с панталони и пуловер. Какво има? Къде са другите? Вече се е усъмнил защо ги няма. Кои други? Борисов ли? Автомонтьорът въздъхва. Нямам нищо общо. Да не са те завлекли и теб нещо? Мария и Димитър. Не дойдоха ли? Трябвало ли е да идват? Насам поне тръгнаха. Сега вече съмнението прераства. Няма да ви дам инструментите. Не ви ли омръзна? Да си носите следващия път. Керемиди щяха да събират. Милко става и съвсем заприличва на автомонтьор. Изхвърлих ги. Петър си представя две тела в снега зад къщата. Да бяха дошли лятото. Целия покрив смених. Сложих ламарина. По-здраво и по-евтино. Пък и по-спокойно. Петър здравата се безпокои. Къде са Мария и Димитър? Откъде да знам, бе, човек. Седя и си размишлявам. Никой не е идвал. А ти тогава какво правиш в къщата?

Нали ти казвам – мисля. Мислител някакъв. Чалнат. Петър няма време за глупости и празни приказки. Милко продължава да гледа в стената. За Надежда, приятелката ви. Какво мислиш, имам ли някакъв шанс? Не мисля. Всъщност, все двеста. Петър е ядосан. Все му е едно. Това не беше флирт за една нощ. Или е било? Защо не ходиш да си я питаш? Озърта се и наднича през прозореца. Прав си. Точно. Скача, обува се и се облича. Хайде. Стои на вратата и чака. Няма да идвам с теб. Трябва да намеря Мария. Вероятно за Димитър вече му е все едно. Излез да заключа. И ключ ли имаш? Петър поглежда към ръката му и изведнъж се сеща. Гаечен ключ. Автомонтьор. Виладжия. Грешна къща. Това е твоята вила, нали? Съмненията са се разсеяли. Навън отново е завалял сняг. Моята е, да. Пробва бравата и тръгват. Обратно надолу, обратно нагоре. Сега вече си спомня. Ето го орехът, ето я къщата, ето го Димитър. Не взимай много, че са тежки. Награбил е десетина керемиди. Мария носи по-малко.

А колко ще трябват?

Каменният под попива бавно. Споменът от празника ще трае дълго. Водата се е пропила, но другото е събрано на ръка. И пак има доматчета. Но тоя път са останки от салатата. Парцалите са струпани в леген в ъгъла. Ще трябва да се изхвърлят. Бащата на Мария си мие ръцете над тях. Не смее да ползва мивката повече. Отпушването отне много усилия. Напразно. Майката ръси с препарат за прозорци. Почти празен още от вчера. Така, за аромат. Мишел се колебае дали да не жертва парфюма си. В жабката на джипа. В краен случай, ще. И какво, в крайна сметка, на снега ли ще пикаем? Георги, мързеливият. Че какво? Чичо Дончо държи чайника и полива. Поне сняг да искаш! Ще стискаш. Иван е краен и ревностен. Няма основание, но му се е искало. Край. Финито. Красавицата напълно го е забравила. Сара разтрива стъпалата на Пол. Посвестил се е, но се прави на ударен. Приятно му е. Говорят си оживено на румънски. Нищо не им се разбира. Няма и кой да преведе. Добре, че е оживял. Гергана гледа завистливо. От всички в тая къща трябваше да се намерят едни чужденци да им покажат какво е любов! Обаче греши. Милко се появява на вратата с букет. В частност, зелени чимширени клонки. Това е намерил, това е набрал. Надежда поглежда, вдига вежди и свежда глава. За да не види усмивката й.

Миличкият! Решителността му се изпарява. Допира китката до лицето си и я скрива зад гърба. Мирише като куче да я е препикало. Изобщо не забелязва, че цялата стая смърди. Трябваше да се сетя, мисли си. Как ще й поднеса под носа такова нещо? Добива вид на препикано мушкато. Влез де, изстива. Надежда се бои да не се обърне и да изчезне. Ела, седни. Пристъпва, но не смее. Пред всички тия хора, как можа да си го помисли? Обзема го пристъп на паника. Имаш ли цигари? Георги за кой път разчупва леда. Още две крачки. Сега или никога. Още две крачки. Заповядай, Надежда. Зачервил се е. Сигурно защото доближава огъня. За мен ли е? Подушва чимшира и се усмихва. Популярен, но излишен жест. Мишел надушва пламъчето на любовта. Или пък някоя свещ е загаснала. Нищо, почти е ден. Цял ден сигурно ще го търся. Бащата на Мария си взима палтото и тръгва да намери поп. Цяла нощ хапка не съм хапнала. Майка й разглежда какво е останало за ядене. Или си търси повод да мрънка. Иван никога не подарява цветя без повод. Има си таблица с приятелите, празниците и флоралните предпочитания. По колонки. Така е възпитан, така е прилично! Но за пръв път вижда някой да подарява клонки. Заприличва му на погребение. Гергана никога не е получавала цветя. Освен от студенти. Служебно някак. Чичо Дончо веднъж е донесъл букет вкъщи. Според това е разкрит и разведен.

Георги смята, че е губене на време. Или става, или не става – китките нямат общо. Мишел обича цветя и си е обзавел цяла градина. Зимна, вярно, но красива. Може ли да останем насаме? Милко си възвръща самочувствието и нормалния пулс. Няма как да изгонят останалите, затова те самите излизат навън. Ако да бяха се качили горе, щеше да им е по-удобно. Но нямаше да е удобно. Неочакваните чувства на Надежда може и да се дължат на бременността. Науката твърди, че е така. Искам да ти кажа, че... Надежда слага пръст върху устните му. Да целуне ли показалеца й, или не? Как се постъпва в такива случаи? За пръв път му е. Добре поне, че очите казват останалото. Тя го целува. Бавно и дълбоко, на места – силно. Не смее да затвори очи, да не би да се събуди Тя се отдръпва и го поглежда като за овации. Идва му да каже бис, но е изгубил ума и дума. Искам да си моя завинаги. Право куме, та в очи! Наистина си е загубил разума. Чакай да научиш останалото. Надежда иска да започне на чисто.

Седи дядото сред козите, милва ги и гледа назад. Когато се любиха за пръв и последен път, още нямаше чешма. Беше само един дървен чучур със старо изкорубено корито на края на селото. Гинка цялата гореше. Като узряла ябълка грееше. Косите й покриваха уханната трева. Очите й мъждееха в тъмнината. Сладкият й шепот едва насмогваше на ромонливата вода. Искаше я. Но не знаеше как. За проходяк им беше и на двамата. После нощта сама ги научи. Сякаш огън влезе в тях и ги изпепели. Чак когато небето взе да просветлява, се осъзнаха. Баща й, чорбаджията, като разбра, побесня. Цървули си имал, не му трябвал още един. Разправии, горчиви думи, клетви, закани. Как ли не го молиха, какво ли не обещаваха. Не и не. Гинка си изплака очите, горкинка. Скоро разбра, че е трудна. Но и тогава не му я дадоха. Дадоха й билки, размина се. Всичко се потули. Остана й само болката. За всеки случай, омъжиха я. Търговец от съседното село. Не беше лош човек, но тя никога не го заобича. От това ли, от какво, така и не можа да зачене повече. Остана бездетна. Козарят замина. Върна се след години. Беше припечелил. Построи си малка къща. Доведе си булка. Родиха им се синове. Но все поглеждаше през плета, дали Гинка не минава по пътя. Ден подир ден. После децата пораснаха. Като мина година от смъртта на баща й, Гинчето и търговецът си взеха момиченце. Отгледаха си го, изучиха го. Мома стана. Пратиха я в града. Един ден козарят викна майстори, даде им кесия стари пари и им заръча да

изградят нова чешма за чудо и приказ. Там, дето единствен път я беше имал. Направиха я. В цялата околия се заговори. Вълшебна сила имала. Сам той пъхна първото листче. Искаше Гинка. Скоро булката му се спомина. Търговецът си замина същата зима. Уплаши се козарят. Не така трябваше да е. И повече не посмя. Но все поглеждаше през плета. Колко кръпки наложи по изсушеното си сърце, но само нея запази непротрита. Така, та до ден днешен. А сега какво и накъде? Гинка я няма, чешмата – порутена, той – забравен. Светът и животът не стигат за истинската любов. Най-сетне ще си се съберат. Оттатък. Само за козите му е жал. Как без него саминки? Слага им още зърно. Нека си хапнат, че кой знае... Качва се полека на столчето, слага примката около главата си и увисва. Животните се бутат неспокойни. Скоро.

Димитър е напред. Въпрос на желание. Искам да те питам. Петър пристъпя бавно, за да е с Мария. Този път. Пак ли? Ръцете й са заети и измръзнали. Поисках развод. Съгласи се, това е напредък.

Не ти вярвам. Да се обадя ли, да чуеш? Може и да е вярно. Но ти изгубих доверие. Мария, намерих сили и вяра и животът започна да се подрежда. Не е ли прекрасно? Желая ти щастие. Сподели го с мен. Козите изскачат през дървената порта, повалят Димитър и го потъпкват. Една, объркана, два пъти. Язък за керемидите. Последната здрава полетява след обезумялото стадо. Побъркани животни! Ядът му се стопява в озадачение. Нямат ли си стопанин тия пощурели рогати? Какво са се... Любопитството замръзва в опасение. Старецът! Хуква към къщата. Няма го. Дъхът на Димитър излиза на къси облачета. Къде ли се е дянал? Мазето! Няколко дълги крачки. Вратата се удря в кирпича и се връща в гърба му. Боже мили! Не отново! Димитър се люшва и трябва да се подпре на стената. Тялото на козаря се олюлява под гредата. Дано не е късно. Хваща го през краката, повдига го и го полага на земята.

Никога не е правил сърдечен масаж. Изкуствено дишане. Плесници. Събуди се, несретнико!

Знаеш ли? Мария намества керемидите по-удобно. Това вече го обсъждахме. Жените не умеят да говорят със заети ръце. Свободен съм, разбираш ли? Да започна отначало. Това е възможност, която няма да пропилея. Няма да се съберем, Петре. Забрави. Животът има смисъл, само ако е споделен. Този път май няма да отстъпи. Както и да е писано, аз ще го променя за нас. Как така изведнъж стана решителен? Всъщност, защо ли те питам? Петър задава въпроса повече на себе си. Ти ще станеш моя жена, Мария. Колкото и да трябва да изтърпя. През каквото и да трябва да премина. За начало преминава през купчината керемиди, спъва се и пада по очи. Димитър изскача от мазето. Бързо! Насам. Дядото! Не! Мария изпуска товара си и хуква през тихия сняг. Петър се изправя и вдига лице. Дали това не беше за него? За тяхно щастие, жив е. Закашля се и отваря очи. Гинче! Мисли си, че вече е в рая.

Мария се усмихва и стиска ръката му. Какви ги вършиш, дядо? Изкара ни акъла. Значи все още си е на земята. Надига се, но ръцете на Димитър го натискат обратно. Лягай и не мърдай. Посъвземи се малко. Според него самоубийците са разглезени копеленца. Май е време да преосмисли принципите си. Петър отваря вратата и добавя светлина. Кандилкащото се въже, катурнатото столче, търкулнатият калпак. Изпруженият старец. Димитър сваля якето си и подглавя козаря. Качи се горе и намери някакво одеяло. Мария кима и излиза. Момчета. Едва говори. Намерите ли щастието, не му давайте да избяга. Петър повтаря шепнешком думите. Сякаш търси съдбоносни съвпадения. Как ти е името, дядо? Димитър се опитва да изчисли пораженията. Нафталин. Ма Найден ме знаят всички.

Какво като си бременна? Прокажена да беше, пак щях да те искам. Милко държи ръцете на Надежда с плам. И смятам да задържа бебето. И дума да няма. Ще го отгледаме заедно. Не съм цвете за мирисане.

Ще те гледам като цвете в саксия. Напивам се. И правя скандали. Няма да ти давам поводи. И понякога съм истинска гаднярка. Надежда го запознава с отличителните си състояния. Но през останалото време си слънчице! Милко не признава доводи. И освен това не съм естествено руса. Виж, това може да е проблем. Милко отмята кичур от лицето й. Ще се боядисваш. Натякват ми, че съм мързелива. Аз ще работя и за двама ни. Обичам да се излежавам. Обожавам те легнала! И не понасям да ми викат котьо, муцка, бейби, маце, миличко, душичке, пиле, златенце, дарлинг, сладурче, моме, бонбонче. А зайо може ли? Надежда май наистина е открила идеалния мъж. Води ме тогава. Вдига я на ръце и я понася по калдъръма към портата. Щастлив един. Имах предвид, да влезем да им съобщим. Завива наобратно и не отделя поглед от зениците й.

Глава 21

Гергана наднича в драсканиците на Иван. Скука. А ти с какво се занимаваш? Инженерът отваря уста, за да обясни професията си с дванадесет думи: фундамент, цокъл, натоварване, фуга, конзола, еркер, кофраж, клинкер, арматура, трегер, берма, барбакан. Но вместо това се сеща друго. Отглеждам кактуси. Факт: колекционерите на кактуси са предимно мъже. Истински? Живи? Това си го бива като заглавие: Инженер гледа фалшиви мъртви кактуси в собствения си дом. Да. Сеща се, че не ги е поливал от десетина дни. Колко интересно. Къде ги отглеждаш? На перваза на прозореца. Имам поне сто. В пясък? В пясък. А тор слагаш ли? Е, сега не. Напролет. Брей, мисли си Гергана. Почти колега. Минерална? Минерална.

Азот-фосфор-калий? С магнезий и желязо. Тия ще изредят цялата таблица. Винаги съм се чудил, говорите ли или четете? Георги се опитва да изкрънка цигара и от Мишел. Някои колеги четат. Аз предпочитам да говоря. И как ги запомняш тия температури? Георги се сеща, че метеорологът не пуши. Мен щеше да ме заболи главата. Да, и температура може да вдигне. Цифрите са си чиста математика. Ами, научаваш се. Не е сложно. Абе, не е! Сложи ме на твойто място, да видиш. Мишел би му дал и две цигари, само да го остави, но няма. Не пуши. И като не познаеш, какво? Глоби, уволнения? Ние не предсказваме, а прогнозираме. А, като футболните залози. Тук вече е в свои води. Малко по-различно е. Ако му говори през рамо, дали ще се сети да млъкне? Да, поне няма уговорени мачове. Цяло щастие, че телефонът звъни. Мишел поглежда екрана. Сестра му е. Разговорът е кратък, но успокоителен. Синът на Петър си е отишъл. С майка си. Калина ще излиза с майка им до аптеката. Не, не, за козметика някаква. Обичам те. Тъдява ли ще я погребете? Чичо Дончо се опитва да намери общ език с майката на Мария. Има-няма, в последните двайсет години. Искам да кажа,

в селото? Че къде? Цял живот все тук си е била. Мария много я обичаше. Професорът я гледа особено и звучи като упрек към самата нея. Като стане въпрос, все я цитираше. Мама знаеше мъдрости. Философии, както обича да ги нарича пред съпруга си. Е, отиде си и тя. Свястна жена беше. Майката на Мария мълчи надменно. Сигурно затова общуването им куца. Надежда и Милко влизат за ръка. Искаме да ви съобщим нещо.

Бащата на Мария се мотае като муха без глава. Кой ли идиот е нахвърлял керемиди на пътя? Главата му не го побира. Ще му спукат гумите. Кляка и започва да разчиства. Татко! Мария е чула колата и е излязла на портата. Едно време какви двигатели правеха! Някой разпилял тука боклуци. Събирам, че не мога да мина. Ще ми направят беля. Дядо Найден... И млъква. Бащата я поглежда. Че защо му е на стареца да прави глупости на тия години? Опитал се е да се обеси. Добре, че минахме. Това вече не е на добре. Къде е?

Долу, в мазето. Ела. Димитър и Петър не спират да слушат мъдростта на стареца. Само кимат. Добре ли е? Бащата на Мария прекъсва беседата. Че кой е добре на моите години, синко? Я ми помогнете да седна. Мария го завива с одеалото. Я направо да го водим у вас. Петър е потресен от любовната история на козаря. Да не му дойде друг акъл. Сложете го в колата, ще го закарам. А вие разчистете керемидите. Димитър също е облъчен от несподелената любов: И кажи на Мишел да докара джипа. Няма какво да ги мъкнем на ръце. Чакай, ще дойда и аз. Качват стареца на задната седалка. Мария гледа през прехвърчащия сняг и плаче. Подсмърча де, но знае ли човек? Ти знаела ли си? За него и баба ти. Петър се разсейва само за миг и вижда последните седемнайсет години.

Записа се да учи в университет. Там се искаше постоянство. Прекъсна на втората година. Но не си тръгна с празни ръце. Между лекциите и пиянските вечери срещна бъдещата си съпруга. Влюби се веднага. Симпатична, разговорлива, нашенска, оперена, дейна, открита. Даваше му онова, което нямаше. Започна работа и се взе в ръце. Предложи й на рождения й ден. Падна на колене и поднесе златен пръстен с диамант. Еди-колко си карата. И букет червени рози, за адет. Определиха дата за сватбата. Гледаха звездите, планетите, та да се падне щастлив ден. И нумеролози питаха. И метеоролози, да не би случайно да вали. Тогава всичко изглеждаше безоблачно.

Меден месец край морето. Всъщност, седмица. И нея изчисляваха. Залези, чайки, пълна луна, нежният плясък на вълните в пясъка. Не бързаха за никъде. Тиха музика, жълти свещи, розови листчета по леглото, жартиери, кристални чаши с шампанско. Някои нощи и по два пъти. Разходки под дърветата, закуски по обяд, прегръдки на кея, снимки пред корабите. Следобедите се влачеха лепкави и мързеливи. Заедно в банята. Дай ми сапуна. Вземи си го, де. Пусни ме! Не спирай! Вечерите се спускаха прохладни. Бели покривки, червени вина, възвишени разговори, влажни погледи. Нетърпеливи обратно към хотела. Бяха на върха на щастието. После всичко тръгна надолу. Тя забременя, той загуби работата си. Преболедува го и не си извади поука. Реши да започне собствен бизнес. Детето се случи ревливо. Ден и нощ. Месеци наред. Тя така и не отслабна. Но той продължи да харесва слаби жени. Бизнесът забуксува. Парите не достигаха. Но пиене винаги се намираше. Синът им растеше буен. Появиха се крясъци, прокраднаха се скандали. Петър се опитваше да се въздържа. После го удари през просото. Първият път, когато удари и нея, тя си събра багажа и се изнесе. Пепи беше на шест години. Молби, обещания, клетви и пълна промяна. Напразно. Умните хора се учат от грешките си. А съпругата му не беше глупава. Така и не се върна повторно. Приятелите му го подкрепяха. Но нищо друго. Само Мария стоеше до него. По-често от разстояние, вярно. Понякога и на съседната възглавница. Годините минаваха. Тя като че ли очакваше нещо повече. Петър отвори дума за развод с половин уста, но майката на сина му не даде и гък да каже. Различни жени минаха през живота му тогава. Коя за ден, коя за месец. И професиите така се сменяха. Коя за месец, коя за година. Мария никога не се отвърна. Вярваше му и го подкрепяше. И го обичаше. Но сам той така и не си повярва. Все му се струваше, че е изпуснал нещо.

Голямо и отдавна. Накрая реши, че няма смисъл. И ето го сега, като да е открил смисъла на живота. Седи и пуши, но думите не излизат. Каквото и да каже, ще е късно.

Знаех, да. Мария избърсва сълзите си. Тя ми е казвала. Само веднъж. Всъщност, бърше си носа. И за чешмата ли? Каква любов, каква мъка! Баба всеки ден ходеше да си налива. Казваше, че така по-лесно преглъща несправедливия живот. Много вода е изтекла оттогава. Но светът си е същият. И хората в него. Искаш и ние ли така да остареем? Петър не се вижда да плаща на майстори. Сами и изгубени? И да се обичаме на оня свят? Аз не съм спирала да те обичам. Мария приглажда разпилените си коси и вдига рамене. Не знам. Гордост, пуста гордост! Петър я хваща за рамото. С другата ръка сочи в посивялото небе. Там горе може и да няма нищо. Няма да позволя да пропилеем любовта си. Ще помисля. Не така, Мария. Цял живот мислим, и какво? Ето. Оглежда изпотрошените керемиди. Пепел. Постави се на мое място. Само за малко. Знам, така е. Как е?

Не е добре. Тогава? Сега. Какво сега? Кажи ми, че ще се оженим и ще прекараш остатъка от живота си с мен. Кажи го сега. Когато една жена мълчи, не е на добре. Искаш да пълзя по корем ли? Добре. Петър скача в снега и започва да се влачи и скимти като пребито куче. Искаш да ти целувам краката? Всъщност, целува й обувките. Всъщност, снега под тях. Стига! Искаш да ти свалям звезди? Лови снежинките във въздуха и й ги поднася. Да стоя на колене? Изправи се. Мария го хваща за ръцете и го вдига. Кажи нещо непреходно най-после! Петър преглъща снега по устните си и се напъва. Себераздаването е да дариш някому живота си обичайки, дори и да не си обичан. Брей, че го извъртя! Мария притваря очи, прималяла от чутото. Дали не е прибързала в преценките? Но имам едно условие. Поглежда го в очите. Кове желязото, докато е горещо.

Да? Петър изтупва панталоните си и чака. Няма да употребяваш дателен падеж, деепричастия, отглаголни съществителни и подчинени изречения. Аз употребявам подобни неща? Вече не. И какво? Да. Да? Имаш предвид... Да. Ти каза да! Да. Кажи го пак! Ще ги оставим да си дакат до насита.

Полицейската кола вече навлиза в града. Там снегът е примесен с пясък и сол. Борисов, да те питам един въпрос? Да? Старшината отделя поглед от пътя и се взира в лейтенанта. Не изглежда добре. Дали го подозира, че има още една монета в джоба? Като се замислиш, нямаш ли усещането, че ни сложиха в малкия си джоб? Кого имаш предвид? Борисов иска да уточни и за него ли става въпрос. Тия всичките, дето ни разиграват цяла нощ.

Не мисля. След нощна смяна е трудно, да. Как ли се оправят иначе в живота? Сигурно се справят. Изглеждат ми пълни идиоти. Не може всички да са като нас. Какво имаш предвид? Сега пък Борисов се чуди и за него ли става въпрос. Свят разен. И за всеки има място. Хитра лисица си ти, Борисов. От стара коза яре. Гърмян заек. Старо куче. Добре, че смяната ни свършва. И все пак се чувствам изигран. Зарежи ги. Тая игра край няма. Колата спира пред управлението. Старшината издърпва ключа и въздъхва: Който копае гроб, от гроб умира. Лейтенантът си нахлупва фуражката и кима. Само каквото е в доклада. Ясно? Останалото мълчи. Гроб съм.

Ние се сгодихме. Милко и Надежда цъфтят от радост. Чичо Дончо намества очилата си и завърта глава, за да се увери. Какво сте направили? Ще се женим.

Е, ха честито! Казва го с лека горчивина. Милко и Надежда се целуват. Гергана тоя филм го е гледала и друг път. Иван не знае как да реагира, затова изчаква останалите. Е на това му викам от нещо – нищо. Георги най-после изважда своя кутия с цигари. Не можахте ли да изчакате малко? Майката на Мария има резерви към чуждото щастие. Чудесна новина! Сара оправя раницата си надве-натри. Сигурни ли сте? Сто на сто! Милко грее като месечина. Още другия месец, само да минат празниците. Ново двайсет! Мишел също би искал да се омъжи. Годежният пръстен от Петър за Мария още стои самотен на покривката. Вратата се отваря и разваля магията. Дайте му нещо топло да пие. Бащата на Мария оставя козаря близо до огъня и се връща към вратата. И не го оставяйте сам. Само това остава! Майката на Мария е разтревожена от измъчения вид на стареца. Пострадал ли си нещо? Пострадах, пострадах, пък реших да се свърши. Ма не ми било писано. Още трябвало да се мъча. Навреме го намерихме. Димитър прави знак на Мишел да става. Хайде, че времето напредва. Метеорологът облича якето си и разперва ръце озадачено. В това време не му се излиза. На ръце има да носим два часа. Не ми се джапа в снега. Ще отидем с

джипа. Ще трябват около сто и двайсет. Иван си е решил задачите добре. Плюсминус.

Ще им съобщим ли? Петър не вярва на ушите си. Нека засега да не казваме нищо. Мария не смее да вее знамената предварително. А и любовта е интимно преживяване. Поне в началото.

Първият й брак беше фарс. Когато Петър се ожени, отначало не повярва. Кой, Петър? Сигурно е някакъв майтап. Смя се от сърце и до сълзи. Бяха се запознали в университета и от първия поглед беше почувствала, че той е подходящият. После плака цял месец. Разбитото й сърце така и не заздравя. Огромна празнина остана да тлее. На двайсет и пет започна да се усеща като стара мома. Колежките й гледаха по две деца, тя още предпочиташе ергенския живот. Пък и роднините наливаха масло. Хайде, няма ли и ти, време ти е... Особено майка й. Непрекъснато й натякваше. Биологични часовници, хормони, бръчки, такива работи. Внуци ми се гледат. Я виж съседите! Ще се омъжа за първия срещнат, белким ти угодя! Така и стана. Излезе от апартамента на майка си и се сблъска с мъж в сини дрехи. Техник някакъв. Същата вечер излязоха, на другата си легнаха. Първия месец се срещаха всеки ден, на втория се ожениха. Припряността генерира грешки.

Наистина, запуши им устата. Но празнината в сърцето й си остана. Не, че беше лошо. Но тя си го бе представяла другояче. Изпепеляващо, дълбоко, страстно, дълговечно, вечнозелено, неповторимо, спиращо дъха. Различно някак. Но беше различно. Въздишките й започнаха да стават повече от усмивките. И все по-дълбоки. Съпругът й беше домосед. Не пиеше, не висеше по кръчми, не се събираше с приятели, не ходеше по мачове, не се увличаше по лъскави коли и не зяпаше встрани. Но си го изкарваше на нея. Защо пак нямам огладена риза? Изстине ли, не става за ядене. На това измито ли му казваш? За какво ти е нова рокля? Цигарите са вредни. Какво си надула тая печка? Петното пак не се е изпрало. Първо слагаш лука, тогава месото. Да си ми пипала отвертките? Какво си се издокарала, отиваме само на гости. Тоя нож не може да реже. Майка ти не ме понася. Като ти се спи, лягай си. И така пет години. Разделиха се мирно и тихо. Беше облекчение и за двамата. Майка й й извади душата. Смя се от сърце. После плака цял месец. Но не за проваления брак. А за пропуснатото щастие. Пет години един-единствен мъж не излизаше от ума й. Петър. Не искаше повече да се връща при майка си. Заживя на чисто и отделно. Той вече живееше сам от години. Понякога се появяваше, после пак изчезваше. Нито я изостави съвсем, нито я поиска само за себе си. Идваше и си отиваше. Понякога за дълго. Сигурно имаше и други. Но поне от време на време беше и с нея. Дни, месеци, години. Не искаше да го притиска, докато не започна да се усеща потисната. Намеци, уверения, обещания, клетви, прошки. Предимно голи думи.

Огорченията й започнаха да стават повече от радостите. И все по-дълбоки. Но никога не спря да се надява, че един ден...

И сега нямаше да бърза. Искаше да се наслади докрай. Пък и не беше сигурна. Можеше пак да я изостави. Ей тъй, просто да изчезне. И на Надежда ли няма да кажеш? Някой ден ще й кажа и на нея. Но сега те искам само за себе си.

Надежда и Милко излъчват щастие. Държат се здраво. Гледат като облъчени. Мигат на парцали. Може би най-после ще си налегнеш парцалите. Лъч надежда озарява Гергана. Винаги съм живяла за приятелите си. Надежда продължава да си живее в облаците. Да, от дъжд на вятър. Искаш ли да ни кумуваш? Гръм от ясно небе! Аз? На вас? Гергана все още не може да разбере накъде духа вятърът. На Милко му е като в мъгла. Ще бъдеш кума-слънце! Лисица. Опитва се да й замаже очите.

Гергана всъщност не е никак девствена. При това неведнъж. Но е загубила интерес.

А интересът към нея започна още в прогимназията. Гърдите й се открояваха в целия клас. Беше с една глава повече от съученичките си. Във всички посоки. Гимнастиката не й беше най-голямата сила. Но в часовете по спорт правеше голямо впечатление. Какво ли не опитваха момчетата, за да я спечелят: скубане, спъване, поливане с вода, снежни топки, скъсани учебници. През ден се прибираше обляна в сълзи. Имаше прекрасно семейство и добре обзаведена стая в просторен и слънчев дом. Озадачени от променливите й настроения, родителите се посъветваха. Баща й прецени, че вече е на възраст, в която се задават въпроси. От онези. Донесе две книги. Едната с описания, другата повече с картинки. Поне тя тях помнеше. Наред с отговорите, изпита и силно любопитство. Баща й я изпита и остана доволен. Гергана реши да не чака любовта, а да е подготвена за нея. Буквално. Не се даде лесно. Едва след като навърши петнайсет. Първия път не се получи. Много се беше стегнала. Повече от очакването, отколкото от болката. Разбира се, очакваше повече. Втория път си беше направо гадно. Някъде на седмия-осмия опит успя да стане истинска жена. Попадна на гадняр, който не се трогваше от доводи. Почти я изнасили. Но желанието й да стигне докрай беше по-силно. Не можа да завърти постоянен приятел. Или случваше на простак, или просто бяха незадоволителни. Тъкмо започне да й става хубаво, то вземе, че свърши. А тя – не. Какво ли не пробва? Женски списания, техническа документация, научна литература. Не и не. Ако се беше намерил някой нормален, може би досега да се е омъжила. Размерът няма значение, една педя е достатъчна.

Ами, наздраве тогава! Баща й вдига празната си чаша. А, то свършило! И без това смятам да спра с алкохола. Надежда разлива безалкохолно по чашите. Заради бебето. Майката на Мария се кръсти. Понякога ходи и на църква. На Великден и на Коледа предимно. Днес е велик ден! Сара като че ли се радва най-искрено от всички. Пол аха да каже нещо, но се съгласява. Извинявай за глупостите, дето наговорих. Надежда рядко се извинява на сутринта. Очевидно е започнала да се променя. Аз първа започнах, извинявай. Сара пък държи винаги да е първа. Квит сме. Гергана отпива с нежелание. Не обича газирани напитки. Пълни са с въглероден диоксид. Имам нужда от свеж въздух. Става и излиза. Иван се е облакътил и дори не забелязва топлината в очите на Сара. Странна работа. Защо другите винаги успяват по-лесно? И в работата е така. Писнало му е все да го тъпчат. И аз ще се разтъпча малко. Всъщност, цяла нощ не е ходил до тоалетна. Козарят си сгъва краката, за да му направи път. Подушва въздуха. Дали пък, докато е висял, не е свършил някоя беля? Каналът се запуши и в стаята имаше изпражнения. Майката на Мария пояснява. Още преди да дойдеш.

Глава 22

Гергана виси зад бухналия чимшир. Иска да се скрие от всички. И успява. Иван застава до едрия храст, разкопчава си дънките и започва да рисува по снега в жълто. Тоест, пише любимата си дума. Магистратура. Гергана не че наднича, но просто няма как да не го забележи. Ще й избоде очите. Такова мъжко наличие не е виждала и в женските списания, и в научната литература. Забележително! Дванадесет думи, които й хрумват на мига: краставица, морков, тиквичка, банан, чушка, праз, папая, царевица, луфа, цукини, авокадо, патладжан. Очите й се присвиват и кихва. Забравила е да си вземе палтото. Малшанс. Иван спира по средата на т-то и се оглежда. Има ли някого? Ето ме. Аз съм. Гергана се подава иззад зелените клонки и се усмихва неловко. Не исках да те притеснявам. Хванали са го натясно. Нали тоалетната се развали. Загащва се несръчно. Аз ще се обърна, довърши си. Гергана отива към къщата. Ще те изчакам. Иван се тутка, но повикът на природата го ръчка. Последните три букви стават по-разкрачени. Сега вече се загащва с облекчение. Докато натъпче всичко, минава време.

Готово! Гергана поглежда с едното око. Почеркът е грозен и разкрачен, определено. Оппа, правописна грешка. Тук си сбъркал. Къде? Пише се магистратура, а не магистракура. Навежда се и му показва. Ами то, нали ти като кихна и малко отплесна. Оо, ако на това му казваш малко, мисли си тя. Е, хайде сега, за една буква няма какво да правим от мухата слон. Като се променя по една буква, наистина може да се направи: муха-мурапура-пора-кора-коса-кост-пост-поет-плет-плен-клен-клон-слон. Как ти е носът? Гледа от още по-близо. Ужасно. Почти не ме боли. Иван усеща нежелана близост. Какво пък се сети? Сетила се е, че има връзка между размера на носа и онова, другото. Сега и Иван кихва и болката се връща. Факт: телесната температура се понижава след обилно уриниране. Какво се разсополявихме! Я да влезем, преди да сме пипнали нещо. Ще й се.

Качвайте се. Мишел отваря задната врата. Петър и Мария се настаняват на седалката. По-скоро в обратен ред. Изведнъж е станал кавалер. Трябваше да постелем, да не изцапаме. Метеорологът поддържа колата си чиста.

Мария сграбчва облегалката и се надига, но Димитър се смее. Не се хващай за думата. В багажника имам предвид. Дълбокият грайфер има преимущества. След минута са пред двора на баба Гинка. Вие носете, аз ще ги подреждам. Мишел премита багажника с метличка. По пет, по пет, скоро керемидите са налице. Да вземем и чеиза. Мария не иска повече да се връща. Ще ти помогна. Петър наистина започва да заприличва на друг човек. Димитър изтупва ръце и сяда отпред. Искаш ли да дойдеш да живееш при мен? Мишел го поглежда продължително. Искаш да кажеш, за постоянно? Няма какво само да плащаш наем. Брей, че довод! Не знам дали си узрял за такава връзка. Не е очаквал подобно предложение. Дори обратното. Още снощи щях да ти предложа. Утрото е по-мъдро, а? Просто не остана време. А защо ме остави? Защо тръгна сам? Нали ги знаеш хората. Не са узрели за такава връзка. И ще живеем заедно? Мишел не вярва. Ден и нощ.

И ще се събуждам до теб? Всяка сутрин. И ще мога да подредя както аз искам? Отгоре до долу. И няма да ме пуснеш да си отида? Никога. И ще... Млъква, хваща лицето му в шепи и го целува нежно по устните.

Когато за пръв път разбра, че не е като другите, Мишел беше объркан. Не, че не го биваше в момчешките неща. Напротив. Футбол, юмручни боеве, замеряне с камъни, фунийки, топчета – беше пръв в игрите. Но голите жени му изглеждаха смешни. Меки. Обли. Дойни. Надничаше в списанията заедно с другите, но не го вълнуваха. Мускулестите тела му се струваха значително по-красиви. Стегнати, здрави, силни, сигурни. Може би защото израсна само с майка си. Искаше му се някой да го вдигне на ръце, да го държи и да го закриля. В улилище така и не посмя да сподели. Малкият град е нетърпим. И с майка си не можеше. Тя беше довлякла поредния неудачник и отново беше бременна. В последните класове се източи, започна да се бръсне и да се облича с вкус. Съученичките му въздишаха напразно. Настойчивите ухажвания още повече го отблъскваха. Но копнежът се засилваше. Реши да се махне. Кандидатства и го приеха. На първия си празник като студент изпи доста. Цяла вечер се лигавеха. Тръгна си с един от преподавателите и така и не стигна до общежитието.

Онзи беше настойчив. Не помнеше много. Освен, че не му хареса. Но любопитството остана. След втория път стана по-уверен. Беше и трезвен. Запозна се с интересни хора, доби самочувствие, взе и да се оглежда. Срещна го в бара, в който работеше вечер. Едър, самоуверен, привлекателен. Говореше бавно, с дълбок глас и с усмихнати очи. Искрите прехвърчаха усилено. Може и да беше от цигарения дим, но непрекъснато му намигаше. Какво пък! Едва стигнаха до тоалетната. Беше набързо, но спиращо дъха. На другата вечер отидоха у тях. Установиха трайни отношения. Мишел усети в сърцето си да се пробужда нещо неподозирано досега. С нетърпение броеше часовете и дните. На шейсет и втория ден любимият му не се появи. Нито на следващия, нито на по-следващия. Общ познат дойде на четвъртата вечер в бара. Мрачен. Пребили го. Улична свада, онези били петима. Починал в болницата. Мишел изпусна чашата и после не помнеше нищо. Няколко месеца живя като насън. Лятната ваканция прекара на морето. Отново като барман. Водовъртежът на неспирни купони и плажни оргии успя по малко да го върне към живота. Поне му даде начална скорост. Залегна зад учебниците. Годините изваяха от него красив мъж. Дипломира се с отличие и започна работа в телевизионна компания. Премина през всичко – използвачи, мръсници, депресари, антидепресанти, връзки и най-вече раздели. Успя да купи малък апартамент. Майка му и малката му сестра се

преместиха да живеят при него. Едната беше прекалено закостеняла, за да го разбере, а другата все още се интересуваше от кукли. След две години той самият се изнесе и заживя по-спокойно. С Димитър се срещнаха по работа. Да уточнят детайли по страницата на частния канал в мрежата. Мишел беше впечатлен от деликатния маниер на уеб-дизайнера, въздържаното му поведение и скромността на изразяване. По-скоро омагьосан. Внушаваше вяра, топлина, уют и вечност. И излъчваше самота. Попита го директно. Димитър само кимна. Може и да беше изтъкан от твърди принципи, но имаше присъствие. Мъж на място. Знаеше, а и умееше. Мишел усети закрила и зрялост. Никога не го напусна. Любовта му даде криле. Усмивката се върна на лицето му, работата му спореше, слънцето изгря и повече не залезе. Намери собственото си аз и се легитимира. Забелязаха го и скоро се появи на екран. Сякаш цял живот бе очаквал само тези думи.

Обичам те, Мишел. Димитър се отдръпва и избърсва запотеното стъкло. Искам да дойдеш още днес. Ще трябва да пренеса едно-друго. Няма смисъл. Ще изхвърлим всичко. Ще започнем на чисто. Отначало.

Мария е отворила сандъка, разглежда бродираните покривки и ги милва с длан. Когато беше малка баба й я учеше да боде иглата. Стига си се шляла с копелтиите, ами стягай чеиз. Като се зажениш, с празни ръце ли ще

отидеш? Че ако чакаш на майка ти... Сърцето я пробожда от мили спомени. И всичко това е ръчна изработка? Петър смята колко може да спечели, ако ги пусне в интернет. Ръчна, как! Мария продължава да ги разгъва. Едно време всичко така се е правило. Ей, тая картинка е излязла от приказките. Ковьор с лодка насред река, два лебеда плуват покрай влюбените. Това и аз съм го бродирала. Баба все ме гълчеше, че излизам от линиите. Хиляди часове грешен труд. Петър предпочита конфекцията. Модните линии също не го вълнуват. Мария не знае какво ще прави с целия сандък. И да го вземе, само ще събира прах. Но да ги остави, грехота е. Замята ленена забрадка и му се усмихва. Сладка си. Като реклама на краве мляко. Петър час по час поглежда през прозореца. Хайде, че ония чакат. Виж това. Отгръща покривка и я разстила върху миндера. Бях девети клас. Аз в девети клас какви неща правех! Да, надигаше чаши, обръщаше маси и катурваше по някоя девойка между чаршафите. Златни времена бяха! Погледни. Чист памук. Вдига още един слой спомени и от него с ориенталски звън се изсипват монети. Златни, едри, многобройни. О, господи! Леле, майко!

Бащата на Мария обикаля от къща на къща. Черква имало! Защо ли я послуша? Когато почина баща му, извикаха погребална агенция и изобщо не се занимаваха. Само изпълняваха нарежданията и плащаха наред.

Сега ще има пак да нарежда. Защо ли й се води по акъла? Къде е тръгнал? Ако се бяха обадили, досега да са забравили. Завива рязко и се връща към колата. И без поп да не се връщаш! Правилно, скъпа. Изобщо не смятам да се връщам. До града е около час. Докато си събере нещата – още малко. Колко са?! Автогарата е на пет минути. Решил го е за секунди.

Тия нещо кроят. Съседката има вроден усет за нечисти помисли. Стига вися на прозореца, бе, жена. Щерьо накланя кафеничето. Я направи още, че свърши. Само сноват. И всеки път с нова кола идват. Какво те е грижа? Нали не ти влизат у къщи! Съседката сипва вода и кафе и застава до печката. Дървата пукат уютно. И тая разпоретина няма ли да се ожени най-после, та да миряса? Не ти е работа. Гледай си кефа и да не ти пука. Какво да гледам? Ходи оправи тока, че ще си изпусна сериала. Бърка кафето с лъжица, за да уври добре. Щото само висиш да зяпаш. Остави ги на мира. Затваряй си устата. Знам им и кътните зъби аз. Душмани. Измекяри. Само пушилка вдигаш. Пишман станах. Такива били, онакива. Съседи като съседи.

Именно. Ние ще бързаме да стигнем до града. Сара закопчава якето си и помага на Пол с неговото. Стойте, ще ви закараме. Чичо Дончо отново напипва ключа от ладата. Е, изчакайте ги поне довиждане да си вземете. Гергана се е оживила след като е видяла онова. Защо се бавят? Иван натиска ключа за осветлението. Още няма ток. Да вземем да направим нещо за закуска? Георги няма никакво намерение. Да не съм ви бавачка? Майката на Мария седи срещу него. Какво ме гледате? Мога да намажа филии. Гергана става и се заклаща към кухнята. Ух, как ми се приядоха мекици! Надежда си облизва червилото и се притиска в Милко. Има розов вкус. Искаш ли да опържа? Автомонтьорът твърдо е решил да й угажда и в найдребното. От пърженото ми излизат аминокиселини. Георги не яде какво да е. Иска ми се да останем още, но времето ни притиска. И как ще стигнете в това време? Чичо Дончо поглежда през прозореца. Поне да спре да вали! На автостоп. Сара замята раницата си. Ако не потръгне, ще пробваме пеш. Недейте да тръгвате, ще се изгубите. Все ще се намери някой да спре. В тоя трафик? Георги никога не е пътувал на стоп. Късмет тогава! Сара хваща дръжката на вратата.

Такава дълга нощ не бях изкарвала от години. Благодаря ви и до скоро! Не дръж на тия неща. Надежда маха мило. Оставете някакъв адрес, телефон. Иван отново е останал с празни ръце. Може пак да се засечем. Ще разчитаме на късмета! Мерси. Пол се покланя с усилие и излиза. Огън момиче! Козарят допива чая си и поглажда брада. Налей ми още малко. Гергана донася чайника. Още е топъл. Тежките й стъпки отекват в тишината. Цялата къща сякаш се разлюлява. Снегът по покрива се хлъзга тихо и се стоварва върху главите на двамата румънци. Сара е попадала и в истинска лавина. Но тогава не беше наведена, за да си връзва обувките. Снежната маса я удря, губи опора и се хлъзга по лице напред. Калдъръмът си взима своето. Пол успява да падне рязко назад. Предимно върху главата си. Отново. Една керемида от последния ред тръгва след снега, но се спира и остава наполовина във въздуха.

Глава 23

Какво се замотаха? Мишел е изхабил половин литър бензин на празен ход. Да не ги притесняваме. Димитър още е на любовна вълна. Може да са се уединили. Метеорологът е раздвоен. Хич не му допада този Петър. Глупав един, пък хитрее. Тоя твой приятел е голямо лайно. Май е забравил, че в трудни моменти все на него се обажда. Недей да обиждаш. Не е лош човек. Само понякога, като му падне пердето. Заслужава да го спукам от бой. Заради сестра ми. Остави го. Нали виждаш, че и без това му е спукана работата. Насъбра му се много. Няма да му се размине. Хайде, ходи ги събирай и да тръгваме, че взе да ми омръзва. Димитър пуска кормилото, увива се в качулката и излиза във виелицата.

Никога не бях виждал толкова жълтици. Петър заравя ненаситни пръсти сред златните монети. Всъщност, виждал е. Но не е пипал. Значи наистина имало имане. Мария доближава прозореца. Мислех, че е легенда. Цяло съкровище. Баба ти не си е губила времето. Навремето са умеели да пестят.

Какво ще правим с цялото това злато? Петър вече има нови бизнес планове. Ще го оставим както си беше. Не е наше. Българска традиция: изкопаваш, преброяваш и закопаваш. Поколения наред. Нали баба ти го е завещала на теб? Значи е твое. А пък като се оженим, ще е и мое, мисли си. Предпочитам да нямам нищо общо. Чуждите пари вещаят само неприятности. А общото месо и кучетата не го ядат. Поговорка. Аз пък го тълкувам като сватбен подарък. Петър го казва със свито сърце. За отличен старт в живота. Не мога да ги взема. Като знам как са събирани, сърце не ми дава. Напълно са забравили чеиза. Бизнес плановете рухват. Сефте. И какво, така ли мислиш да ги оставиш? После ще ги мисля. Хайде! Димитър влиза с облак сняг. Забавихте се. Петър инстинктивно свива длан. И съвсем съзнателно я прибира в джоба си. Ела хвърли едно око. Мария му сочи сандъка. Димитър не се вълнува от антики. Все едно. Взимайте каквото ще взимате, и да тръгваме. Мария натъпква разпилените ръкоделия и затваря капака.

Двамата мъже вдигат ценния товар и го изнасят. Хайде бе, седянка ли си устроихте? Мишел може да вдигне сто и двайсет от лежанка. Багажникът е пълен с керемиди. Слагат сандъка на задната седалка. Сега няма място за всички в джипа. Аз ще дойда пеш, вървете. Петър отново прилича на кавалер. Но след като изважда мобилния си телефон, проличава, че не е. Мария поглежда през задното стъкло. Има лошо предчувствие. Дали не сбърка, че се съгласи? Обикновено като й обещае, офейква. Някак чувства, че го вижда за последно.

Ало, интересува ме колко може да струва една монета. Петър бърка в джоба си и я поглежда. Около три сантиметра. С някакъв цар. Не пише година. Ей, цар е на глупостите! Колко? Сигурен ли си? А, само питам. Не, не е в мен. Един приятел ме помоли. Благодаря. Затваря. И отново отваря длан. Никога не се знае от кой храст ще изскочи заек. Важно е да се уцели мига. Петър използва момента и слиза към дерето да се изпикае. Промушва се между храстите и се разкопчава. С монета в ръка е трудно. Жълтицата изпада, иззвънтява в камъните и потъва в ледения поток. Само това не! Нагазва дълбоко и започва да оглежда дъното. Ще трябва и да го опипа. От отсрещния двор изскача куче. Не изглежда много като да му се играе. Краката започват да болят. Ръцете почти не ги усеща.

Проклет пес, млъкни! Петър е бесен. Вдига камък и го хвърля към брега. Голяма грешка. Пльосва се в цял ръст. Водата се е размътила. Изправя се и продължава да рови още по-настойчиво. Започват да му се привиждат кръгове. Струва му се, че е минал цял час. Студът го прояжда. Ето я. Изважда монетата с треперещи ръце и я прибира във вътрешния си джоб. Покрито мляко котки не го лочат. Кучето не спира да лае. Малко по-далеч. Излиза на брега и пада върху снега. Вече трепери целият. Лявата китка направо го пронизва. Краката му все още са в потока. Надига се и се оглежда. Кучето го е захапало за ръката и тръска глава. Като да се мъчи да го извади от водата. Объркал е бреговете. Един от сигурните симптоми на хипотермия е загубата на ориентация. Но адреналинът помага. Сграбчва каквото му попадне и го стоварва върху четириногия звяр. Конкретно – ръждясал винкел. Ръмженето стихва, болката – не. Но кучето е загубило интерес и захапката отслабва. Подвива опашка и побягва. В интерес на истината, загубило е и способността да стъпва с единия си крак. Петър прекосява потока с последни сили и започва да лази на четири крака между храстите. Излиза на равното. От пръстите му капе кръв. Поне повече не му се ходи до тоалетна. Ухапването е било свирепо. С естествените последствия. Изправя се и започва да се клатушка.

Вкарай направо в двора. Димитър става да отвори портата. Влез назад. Джипът спира току пред купчината сняг. Сара се надига от снега. Сигурно е заради вредните емисии от ауспуха. Лицето й е яркочервено. Прясно някак. Не само заради светлината на стоповете. Всяко зло за добро, мисли си тя. Ако не друго, поне автостопът потръгна. Мария излиза, обръща се към къщата и се спъва в снега. Главата на Пол се е повтвърдила. Тази купчина откъде се взе? Сетне вижда раницата, качулката и издраните скули на Сара. В този ред. Какво е станало? Димитър помага на румънката да застане на крака. Къде е Пол? Изравят го и го изправят. Главата му е клюмнала тежко. Влизайте вътре. Мария отваря вратата. Понякога е нужно съвсем леко движение. Керемидата от последния ред се залюлява и пада. Точно върху тила на Пол. Поне няма да направи нова рана. Точно в момента му е все едно. Тая къща е омагьосана. Димитър вече обмисля варианти за водосвет. Все едно никога не са си тръгвали. А, чудесно. Вразумили сте се, значи. Чичо Дончо обича да излиза прав. Хубава работа, ама циганска. Стомахът на Георги вече къркори. Изведнъж неистово му се прияжда хляб с олио и червен пипер. Гергана схваща, че не са се върнали по желание.

Желанието на Иван се възражда. После осъзнава, че Сара е окървавена и желанието му преминава. Надежда се е съсредоточила върху раждането си и се интересува само от името на бъдещото си дете. Милко се е вкопчил в дланите й и се моли да не е сън. Козарят отново е потънал в миналото. Изглежда съвсем остарял и побелял. А на всички им се спи, две не виждат. Видяхте ли, като не ни послушахте! Майката на Мария винаги е мечтала за послушни деца. След като роди дъщеря си, спря да мечтае. Да си бяхте седяли тук. Димитър разбутва столовете. Сара предпочита да го сложат легнал. Направо го носи горе. Мария отново ще топли вода. Я да ходя аз да видя дали ще запали. Чичо Дончо намята балтона си и протяга гръб. А керемиди донесохте ли? Иван няма търпение да оправят покрива. Точно сто и двайсет. Мишел внася първите десет. И още една бонус. Ще ходя да подготвя. Слага си якето и прибира чертежите. Всъщност, намачква ги в джоба. Разминават се на стълбите с Димитър. Иван оглежда пробития покрив. На пръсти, сякаш ще събуди някого. Събуди се. Сара милва главата на любимия си в стаята с жълтия таван. Положили са го настрани, може би за да не цапа. Раната му се е опреснила. Дори не си е свалила раницата. Керемидите се трупат в основата на подпората. Мишел е спортен тип.

Дори Георги донася пет керемиди. За спорта. Мария се качва с топъл чайник и две хавлиени кърпи. Тези са последните. Димитър изтупва постелката от багажника и поглежда след Чичо Дончо. Абе, Петър не трябваше ли вече да е дошъл? Кучета го яли. Мишел му има зъб. Да го внесем. Димитър посочва автентичния сандък. Трябва да почисти и задната седалка. Леко, че е тежък. Майката на Мария поглежда часовника си. Сигурно още не е намерил поп. Дали да му се обади? Надежда е почти сигурна, че ще има момиче. Женската й интуиция винаги бърка. Петър е стигнал до останките от чешмата. Пристъпва едва-едва. Познато му е, сякаш е идвал и преди. Трепери толкова силно, че не може да фокусира поглед. Вижда размазани къщи и голи клони, но не може да си спомни накъде е тръгнал. Снежинките замръзват по мокрите му дрехи. Якето му е омазано с кръв. Но е червено и не личи. В главата му се върти единствена мисъл. Като шайба на стар електромер. Мария. Все още в цялото село няма ток. Подпира се на дървен стълб. От кръста надолу не чувства нищо. Вдървен е и краката сами го теглят. Трябва да върви надолу. И е по-лесно. По жиците, по жиците все ще стигне. Идва му да тегли една на всичко. Но от устата му не излиза звук. Из главата му се въртят ангелски мелодии. Изобщо не осъзнава, че е телефонът. Чува приглушени гласове. Жизнерадостни. Съвсем като ромон на поточе. Тръгва покрай дерето и незабелязано излиза от селото.

Аз ще се кача отгоре, а вие ще ми подавате керемидите. Иван е на гребена

на вълната. Ще почакате да закърпя сачака. Стихия. Да не паднеш? Димитър чува тая дума за пръв път. Сигурно е хлъзгаво. Нали има въже. И да падна, няма да се ударя. Значи, не ви трябвам повече. Георги донякъде се прави на ударен. Повече или по-малко, кракът си го боли. Иван се покатерва по подпората и излиза на открито. Разкопчава колана си и го прокарва през въжето. Димитър се качва на стола и започва да се пресяга с пълни ръце. Керемидите се подреждат на правилни купчинки върху чистия от сняг покрив. По право, аз да ходя да прибера козите. Старецът си е възвърнал обичайното ежедневие. Не разбирам, как можа да се случи? Мария топи кърпата във вода и почиства лицето на Сара. По-леко! Няма нищо случайно. Петър и преди е постъпвал така. Тъкмо им тръгне по вода, вземе, че изчезне. Ни вест, ни кост. После ни лук ял, ни лук мирисал. Цялата му работа такава. Вече започва да й мирише на гнило. Абе, момче, нали разбираш от тия работи? Чичо Дончо не е успял и този път. Ела да погледнеш. Сигурно е паднал акумулаторът. Милко с нежелание се надига и пуска ръката на Надежда. Тя му хвърля белтъци.

Глава 24

Щерьо, да знаеш, че тая работа не е чиста. Съседката се отдръпва от прозореца. Да, бушоните са си наред. Съпругът й се чеше по врата озадачено. За комшиите ти казвам. Размотават се нагоре-надолу. Ей, като си навиеш нещо! Сигурно и те нямат ток. Под напрежение са. Цяла сутрин влизат, излизат. Ей ги на, пак. Казвам ти. Щерьо доближава предпазливо и се скрива до пердето. А, тоя го знам. Виладжийчето. Добро момче. Съпругата поглежда и поклаща глава. Не е на добро. Нещо крият. Е, и ти, все така. Аз не виждам нищо необичайно. Я, вместо да умуваш, ходи огледай. Хвърли едно око. В тоя студ никъде не отивам. Щерьо се навежда към огледалото. Виж ме на какво приличам. Хайде, обличай се и отивай. Съпругата му го сресва с пръсти и му хвърля пуловер. Не мога да им се натреса на хората. Можеш, и още как. Ще видиш, че работата е дебела. И какво ще кажа – здравейте, как сте? Питай ги дали имат ток, искай захар, измисли нещо, колкото да влезеш.

Ама си и ти една! Еша си нямаш. Щерьо навлича дебелия си кожух и излиза. Милко се е навел под капака, а професорът изпълнява нарежданията като студент. Я завърти. Пусни. Дай пак. По-леко. Не е от акумулатора. Монтьорът бърше ръце и хапе устни. Бензин има ли? Има, вчера напълних догоре. Ще погледна свещите. Ключ имаш ли? Има някакви в багажника. Чакай да отключа. Здравей, градски. Щерьо е предварително усмихнат по съседски. Има ли ток? Милко го поглежда и отново заравя пръсти сред омаслените кабели. Абе, ток има. Ама чакай да видим свещите. Значи все пак е от бушоните. Комшията отново се чеше по врата. Едва ли. Ето. Чичо Дончо подава инструмента и наднича, все едно разбира. Но от токове си няма понятие. Нито силни, нито слаби, нито дамски. Резервна свещ имаш ли? За всеки случай. Имаме, цяла кутия. Щерьо се опитва да се включи. Професорът само кимва. Не са много сговорчиви. Може пък жената да се окаже права. Сефте. Милко завива и последната и се изправя. Я включи пак.

Напразно. Хм. Да не би пък някоя лула да е? Професорът има пълна витрина вкъщи. Но не пуши и си ги пази като сувенири. И кабелите са наред. Странно. Милко се опипва да намери цигара, но се сеща, че още лятото ги е отказал и започва да се вкисва. Аз за захар дойдох да питам имате ли. Щерьо има мисия и не се дава. Върви вътре. Чичо Дончо все още е учтив. Монтьорът е замислен. Не мога да разбера какво е. Ела утре в сервиза, ще я оправим. Не вярвам да е сериозно. А как ще стигна до града? Оправяй се. Но Милко не го казва. Вместо това затваря капака и поглежда към джипа в двора. Колегата ще те издърпа. Ей къде е. На професора му идва да дръпне едно особено слово, но не му е в стила.

Бащата на Мария спира пред семейното жилище. Изкачва на бегом стъпалата до четвъртия етаж и влиза направо с обувките. И направо в спалнята. Гащи, чорапи, пижама, ризи, панталони, потници, сакото, вратовръзки. От другите помещения събира обувки, шапка, кутия за бръснене, международен паспорт, акт за раждане, нотариален акт, диплома. От едно по-специално място изважда буркан с банкноти. Европейски. Размисля за секунда. Поне буркана ще й остави. Но парите прибира в джобовете на палтото. Оглежда за последно дали не е забравил нещо важно.

Аха. Венчалната халка. В последните години е качил килограми и задачата е непосилна. После ще я мисли. Затръшва вратата и дори не се обръща.

Иван все пак е успял да чукне нещо. Двайсетина пирона държат поправения сачак към носещата греда. Дупката в покрива е закърпена. Започва да подрежда керемидите. Коланът го пристяга и стомахът му къркори. Главата му е като разтворено меню: пъстърва на керемида, шаран на керемида. Пък и тоя сняг наоколо. Сирене на керемида. Гладът е лош съветник. Телешко варено. Хайде по-бързо, казва си инженерът, че да има време да сложа нещо в устата. Бъркани яйца. Няма търпение. Изглежда, че е объркал сметките. Дванадесет керемиди остават неупотребени. Всичко е изчислил. Забравил е само как ще слезе. До ръба на покрива – лесно, по въжето – до бора, по стъблото – до долу. Виждал го е по телевизията. Дано коланът издържи. Телешка кожа. Стига до края на керемидите, поколебава се за миг и се отпуска на въжето. Пожарникарят се е престарал. Възелът е нависоко. Вечнозеленото си е вечнозелено. Стъблото се огъва рязко към къщата и Иван пропада няколко метра. После се връща. Главата на инженера се удря в стрехата, тялото му се преобръща и

панталоните се изхлузват. По право, инженерът се изхлузва от панталоните. По принцип не е кой знае какво, но сега се разбира, че не носи бельо. Пльосва се в снега пред чимшира, точно върху напиканото. Магистратура с правописна грешка. Така се виждат само последните букви. Ура.

А по живо, по здраво! Щерьо показва щедра усмивка. Жив, умрял, трябва да докладва на съпругата. Мачка шапката с пръсти и се прокашля. Жената ме прати да ми отсипете малко захар. Нямаме. Майката на Мария не може да ги понася. И сол нямаме. И пипер. А ток имате ли поне? Не спира да се оглежда за нещо нередно. Че у нас... Никой не му отговаря. Ако не друго, поне гости имат. Седят си кротко, дума не обелват. Масата празна, сигурно ще си отиват вече. То отива към обяд. Като нямате, здраве да е. Слага си шапката и тръгва. Кажи на жена ти да върне бурканите, дето й дадох лятото да си слага зимнина. А, ще кажа. Щерьо се покланя. Пък вземете някой ден се отбийте. Съседи сме, дето има една дума. Тази дума си я избий от главата. Майката на Мария, гражданката, е възмутена. Вие сте си едни прости селяни. Дванадесет думи, свързани със съседите в града: идиоти, скандали, тормоз, крясъци, шум, среднощ, ремонти, чалга, тропот, оплакване, полиция, отмъщение.

Няма да стане така. Сара е успяла да върне приятеля си в съзнание. Лекар трябва да го види. Доктори! Нито Пол с неговата гинекология, нито Гергана с нейната дисертация могат да са от полза. Да му се не види! Мария искаше само да събере приятели на маса. Май наистина тегне проклятие. Пол простенва нещо на румънски и стяга юмруци около челото си. Пита дали имате лекарство за глава. Имам аналгин. Секунда. Докато си намери чантата, минават няколко минути. Ха, празна е. Опаковката де. Няма нито едно хапче. Мария често държи подобни неща. Димитър почуква любезно и подава профила си в пролуката на вратата. Мария, ще идем да потърсим Петър. Отдавна трябваше да се е върнал. На триста и петдесет километра оттам идем и потърсим обичайно са в единствено число. Но в случая и Мишел ще отиде, което е необичайно. Обадете му се. Не вдига. Може случайно да не е чул. Сара е чувала за хора, намерени след години в преспите напълно запазени. А може и да е предпочел отново да избяга, мисли си Мария. Има основания. Няма да губим време. Тръгваме. Ще дойдеш ли?

Не, че не иска. Но тук някак е по-полезна. А покривът? Лесна работа. Готово е, Иван трябва да е долу. Вървете, аз ще помогна едно-друго и ще сляза. Как е положението? Посочва с брада към Пол. Горе-долу. Ще полежи още малко.

Димитър не казва лоша дума за родителите си. В общи линии, защото никога не говори за тях. Баща му беше военен. До костите на мозъка. Полковник, откакто се помнеше. В последните години ходеше цивилен. Но само отвън. Майка му се занимаваше с опаковане и разопаковане на покъщнина. На всеки две-три години. Постоянно се местеха. Най-трайните приятелства са от детството. Димитър нямаше детство. Само опити да се впише. Тъкмо да успее, отново заминаваха. Предимно по средата на нищото. Така и не намери своята среда. Израсна отчужден и затворен. Но нищо, поне се научи на дисциплина. И да наблюдава мълчаливо и обективно. За дванайсетия рожден ден получи фотоапарат. От кутия за обувки си направи склад за спомени. Снимаше и слагаше в кутията. Ден след ден, година след година. Баща му не го обичаше. Не обичаше й съпругата си. Всъщност, предимно мразеше. Всички разглезени копеленца: чужденците, гейовете, циганите, съседите, комунистите, демократите, хипитата, подчинените, началниците, но най-вече господ. За всичко, което бе причинил.

Димитър така и не намери причината за озлоблението му. Но спонтанно започна да върви в обратната посока. Не го правеше на инат. Баща му не се интересуваше от оценките му. Димитър завърши с медал. Искаше да направи от него истински мъж. Димитър не пожела. Настояваше да учи за офицер. Димитър постъпи в духовната академия. Заповядваше му да се откаже. Димитър се дипломира. Изгони го от къщи. Димитър и без това от години не се беше прибирал. Не искаше да го вижда и на снимка. Димитър започна работа във фотоателие. Изобщо забрави, че някога е имал син. Димитър отиде на погребението. Един от хубавите спомени. Но най-добрите му кадри бяха на красиви голи тела. Мъжки. Снимаше на поразия. Просто професия. Но когато срещна Мишел, беше поразен. Изобщо не се и замисли.

Дядото е прибрал козите в мазето. Струпали се пред портата и го чакат, горкинки. За къде съм аз без вас? Говори им като на деца. Гледа ги като писани яйца. Гали козините им и сам се смее на глупостта си. Какво ме беше прихванало, не знам. Хваща една през главата и я притиска към гърдите си. На дядо душичките! Започва да я пощи и не спира да си мърмори: Душевадецът ме пощади. Не ми било писано да се явявам пред Свети Петър още.

Петър се е отдалечил. Снегът го заобикаля отвсякъде.

Вече му е все едно. Дори му е приятно. Приятелите все ще го намерят. Може да седне да ги почака. Легнал ще е по-добре. Изморил се е. Не усеща студ. Нито ръцете, нито краката. Нито тревоги. Колко било хубаво! Мария е изчезнала. Сега вижда само лицето на Пепи. Усмихва се, което е добре. Тук съм, тате, тук съм. Страшно няма. Ще полегна малко да поспя. Много вървях. Не му е провървяло.

Иван влиза на подскоци и по без гащи. Увил си е ризата около кръста и под разкопчаното яке прозират косматите му гърди. Иначе му няма нищо. Подсмърча, трепери, сълзи и кашля. Ти пък какво си се заразхождал такъв? Майката на Мария вече е бясна на съпруга си. Паднаха ми панталоните. Всъщност, аз изпаднах. Това само човек с висше образование може да го направи. Георги яде филия с масло. С какви пропаднали типове общува дъщеря ми, мисли си майката. Дано съседите не са го видели. И тоя мухльо, къде се бави? Добре ще го нареди, само да й дойде! Иван чува гласове свише. Димитър и Мишел шумно слизат по стълбите. После го виждат и млъкват. Хайде бе! Нареди ли ги? После виждат, че е по голи крака. Защо си се облякъл така? Всъщност, съблякъл се е.

Панталоните ми останаха горе на въжето. Заедно с колана. За едното нищо щях да се утрепя. Приличаш на рок-звезда. Мишел се подсмихва и а-ха да се оближе. Трепач! Иван тръска глава. Видял е звезди посред бял ден. Хич не му е смешно. Милко изтръсква обувки и влиза след професора. Оправихте ли я? Гергана се пресяга за палтото. Не. Баща й забърсва запотеното си очило. Другото няма смисъл. Надежда отново засиява. Останалото не я засяга. Ще го дръпнеш ли? Милко хваща Мишел за лакътя. До града е половин час. Да, нали му обещах. Вярно, макар и с половин уста. Ще видим Петър какво се бави. И после да тръгваме. Става. Георги натъпква последния залък и става. Да се разтъпча, че се схванах.

И защо пак нас хванаха за канарчета? По пътя към селото се носи нов пожарен камион. Всъщност, същият. Но сега са само двама – командирът и новобранецът. Младият огнеборец държи волана. Гледай си пътя и не се опитвай да мислиш! Не можеше ли да пратят някой друг? Все ние да вършим мръсната работа. В частност, той лично. В нашата работа чисто няма. Свиквай.

А ония полицаи защо не са взели тялото? Те са я намерили първи. Нали им чете доклада. Какво още питаш? Е, да. Ама на нас ни четоха конско. Голям праз. Трай, коньо, за зелена трева. Снегът вали ситно-ситно и новобранецът вижда малко като през сито. Карай по-бавно, да не отнесем някого. В тая навалица...

Десетина души. Щерьо оставя кожуха на закачалката. Седят си така и нищо. Ама на съседката много й знае устата. Люта една такава. Пак ли се прави на откачена? Тоя път за какво? Гледа само как да ме напъди. Щото крие нещо, затова. Е, какво да крие? Пак крои някоя дяволия. Но накрая ще си омешаме капите. Кучка! Какво си се овълчила, бе, жена? Щерьо грее длани на печката. Стига кряка. Мразя да ме правят на магаре. И то говеда като нея. Остави я. Нали знаеш, хитрата сврака... О, скроила съм й шапка аз. С един куршум два заека. Успокой се. Всяка коза за свой крак. Щерьо милва главата на съпругата си. Но котка по гръб пада ли?

Стига си лапал мухите, ами да хващаме бика за рогата.

Георги излиза да се облекчи. Още накуцва с десния крак. Завива покрай къщата и застава до чимшира. Брей, някой го преварил. Три букви. Левак! Решава да довърши. Облечен е леко и почеркът му е крив. И правописът му куца. Урангутан. Малко му люти. Ох, направо боли. Тая Надежда сигурно е радиоактивна! Защо ли не използва презерватив? Усмихва се кисело и се огащва. Писюри! Гащници! Една дума не могат да напишат като хората. Само материал хабят.

Мишел и Димитър обикалят селото, но от Петър все така няма и следа. Снеговалежът е заличил дирите му. Проверяват и в къщата на баба Гинка. Сякаш се е изпарил. Имам лошо предчувствие. От устата на Димитър излизат облачета. Мишел добре си спомня, че днес трябваше да е слънчево и тихо. Нали е новолуние. Вятър работа! Отново е подвел зрителите. Според мен просто е духнал. В това време? Димитър си ухва в дланите. Едва ли ще стигне далеч. Мишел вдига рамене безразлично. Никак не му е близък. Макар, че и преди е постъпвал така. Димитър го познава отдавна. Развейпрах. Снегът продължава да навява. Дърво и камък не може да се различи.

Да уведомим спасителната служба. Метеорологът има лични контакти. Е, нали ги видя! И тия като ония. Ще дойдат утре по никое време. Ако изобщо. Тогава да го зарязваме и да тръгваме. Стига си дрънкал! Мощният пожарен камион профучава покрай табелата на селото, намалява при съсипаната чешма и спира до двамата мъже. Мъже, та дрънкат! Пак ли вие? Все едно кой е задал въпроса. Тъкмо навреме идвате. В интерес на истината, Димитър е мъжът в семейството. Що, да не се е съживила? Командирът предпочита хумора и кафето черни. Един от нашите приятели изчезна. Ние с изчезнали не се занимаваме, приятел. Обади се в полицията найдобре. Не му се иска и тая черна работа да вършат. Мишел се сеща за полицаите и бърза да забрави. Сериозно. Няма го от близо час. Пожарникарят се усмихва и им показва юмрук. Стискам ви палци, момчета! На добър час! Обади се! Димитър гледа след камиона и подава телефона си на Мишел. Синоптикът набира три цифри и се опитва да бъде християнин. Господ да му е на помощ!

Пол е седнал и говори несвързано. И доста насечено. Сара отказва да превежда. Ясно. Да го свалим долу, до огъня. Мария още държи чайника. Да се стопли. Сара вече съжалява, че се е държала хладно с приятеля си. Обича го, та й се реве. Иска да се реваншира. Направо като дойдат, ще тръгваме. Аз тогава ще слизам. Иска да каже, сега. Едва-що вратата е затворена, Сара побутва Пол, възсяда го и започва да го целува. Обикновено в подобни ситуации жената се оплаква от внезапно главоболие.

Мария оставя чайника на мивката. Я сложи още по кафе. Георги стои с гръб към камината. Не е на хубаво. И едно безкофеиново. Надежда вече мисли за здравето на бебето. Чичо Дончо едва се държи да не задреме. Но си отваря очите, за да държи дъщеря си под око. Гергана държи игла и конец. Опитва се да зашие ластика на стар и протрит анцуг. Направо върху задника на Иван. На бащата на Мария е, което подсеща майката. Вземи да му звъннеш. Аз ли? Твой баща е. Не е мой. Нали ти го изпрати.

Заради баба ти. Но тя е и твоя майка. Но Мария се сеща навреме и не го казва. Замълчава и се прокашля. Какво сте се умълчали, комшийке? Съседката се появява на вратата със завидна усмивка. Какво ми се влачите цяла сутрин? Връщам ти бурканите, нали си ги искаш. Потрябвали са ми. Твои са си. Пък и да поговорим. За майка ти. Видели са я под навеса, мисли си майката на Мария и изтръпва от ужас. Казах му да я завие добре! Какво за майка ми? Я ела навън по-добре. Ето, сега ще ги разнесе из цяло село. Застават пред вратата. Щерьо само диша. От много време се каня. Каня също е и вид граблива птица. Да, все сами се каните, бясна е майката на Мария. Но мълчи и гледа да скрива гледката към навеса. Навремето майката ти не е можела да има деца. Ох, пак ли се почва? Знам, че съм осиновена. Пукни се. Ама не знаеш другото. Ти си ми сестра.

Какво? Твоите говорили с мама и татко и се разбрали. Да им родят дете, пък те да го отгледат. Какво? В замяна обещали да дарят къщата. Оная, горе, над чешмата. И завещание изготвили. Какво? Такова, на хартия. Като се споминат и двамата един ден, да остане за мен. Откъде си разбрала? От татко. Болно му беше, че му нямаш уважението. Не може да е вярно. Щерьо само кима. Съпругата му се опулва. Я ме погледни. Майката на Мария отдавна е забелязала, че си приличат като две капки вода. Две сълзи се търкулват по страните й. Не е истина! Истина е. Питай я, ако не вярваш. Леля Гинка. Новините са повече от неприятни. Та си викам, да вземем да оправим тая работа докато е жива. Че утре ще речеш... Последната капка прелива чашата. Майката на Мария прекосява калдъръма и отгръща одеялото. Ето я леля ти Гинка. Каквото ти даде, твое си е.

Врътва се, обляна в сълзи и затръшва вратата под носа на сестра си. По-силно от съседи могат да се мразят само роднини. Мъжете винаги са някак тежки, солидни, нашенски. Жените по традиция – недооценени. Шест настръхнали думи за роднини: етърва, балдъза, зълва, снаха, свекърва, тъща. И още шест, съвсем по друг начин: девер, баджанак, шурей, зет, свекър, тъст. Пожарният камион спира току зад ладата. Новобранецът скача и влиза в двора. Сблъсква се с Щерьо и съпругата му, която върви заднишком и се кръсти, като не спира да проклина. Командирът стои със скръстени ръце и пуши. Уставният огнеборец стреснато заобикаля съседите и влиза в къщата. Дойдохме да вземем трупа. А така, без заобикалки. Какво? Мария е обгърнала раменете на майка си. Изпратиха ни да получим тялото на починалата и да го транспортираме до болницата. Не! Плачещата жена изправя лице. Само през трупа ми. Много й се струпа, няма две мнения. Такъв е законът. Това е положението. Отвън е, под навеса. Мария смята, че баба й заслужава уважение. Където я оставихте. И не се връщай повече! Надежда си мисли, че е крайно време да спре да я преследва. Остави ме на мира! Огнеборецът не обръща внимание на воплите. Тялото е поставено на задната седалка в камиона. А въжето? Командирът изхвърля фаса върху снега.

Новобранецът побутва бабата и се усмихва. Не вярвам да падне. Ще карам внимателно. Ходи го прибери, ако са свършили. Да не се връщаме после пак, че... Аха. Покатерва се по стъблото на бора и отвръзва възела. Панталоните се изхлузват и падат в снега. Сега се виждат само първите четири букви. Уран. Само че примката около комина си стои. Да му се не види!

Иван е израснал в семейство на обикновени работници. Пролетариат. Играеше си, общуваше умерено и на пет можеше сам да ходи до тоалетна. Не очакваха повече от него. Родителите му се интересуваха дали ходи на училище и да си изяде вечерята докрай. И двамата бяха завършили вечерно. Когато разбраха, че синът им е отличникът на випуска, се спогледаха. Бяха го изпуснали. Иван обаче не се интересуваше от нищо друго. Математика, физика, химия. В този ред. Пресмяташе задачи и пишеше курсови работи. В това време състудентките му пишеха любовни писма и брояха до двадесет и осем със стиснати палци. Но никоя не можеше да му стъпи на малкия пръст. Нито да му легне на сърцето. На практика се дипломира девствен. Спечели стипендия и изкара магистратура. Караха го да остане да преподава или поне да асистира, но предпочете практиката. Инженерната наука изисква отдаденост.

Да, де, но и хормоните си искаха своето. Не знаеше как. За любовта нямаше нито учебници, нито формули. Ако някоя жена му хванеше окото, езикът му се схващаше и не можеше да обели дума. В случаите на самообладание говореше основно за професията си. Разбра, че така не става и се примири. Друг един вид самообладание никога не го изостави. В това време познатите му се женеха, раждаха, развеждаха и женеха повторно. Работеше неуморно. Строителството изживяваше качествени деформации. Чертаеше усилено. Висеше по обектите. Разнасяше документи. Получаваше сносна заплата. Оформяше се като служител-мечта. На трийсетия рожден ден приятелите му направиха изненада. Стриптийзьорка. Когато ги оставиха сами, си глътна езика. Просто се вцепени и не можа да направи нищо. Обзеха го отегчение, меланхолия, страдание, самота, неувереност, скромност, срам и чест. Но не спря да се надява. Противоречивите му критерии постепенно изваяха образа на мечтаната жена. Оставаше само да я намери. Красотата е в очите на наблюдателя.

Гергана се отдръпва и се любува на творението си. Готов си. Без да знае защо, го тупва леко отзад. Иван поруменява. Свикнал е да го потупват предимно по рамото. Новобранецът не може да измисли как да свали въжето от комина. Мишел и Димитър отварят портата тъкмо навреме. Някой да се качи да отвърже въжето. Брей, звучи като началник. Моля!

Двамата се споглеждат. Никой от тях не иска да се прави на майстор. Защо не вземеш да го оставиш? Димитър има идея. Ще ти дам друго. Моля? В багажника имам същото въже, даже е по-дълго. Момент така. Трябва да се посъветвам. Ясно е, че решенията не ги взима той. Отива до камиона и се връща. Става. Донесете го. Чакайте! Майката на Мария излиза и ситни по калдъръма. Идвам с вас. А татко? Дъщеря й застава на прага. Какво баща ти? Няма ли да го изчакаш? Чакам го от трийсет и пет години. Достатъчно. Димитър се усмихва на новобранеца. Ние с доставки не се занимаваме. Като минете покрай колата, вземете си го сами. Скърцането със зъби уврежда качеството им. Пожарникарят се отдалечава. Къде е Петър? Мария ги пропуска покрай себе си. Няма го. Димитър отвръща поглед и вдига рамене. Никъде го няма. Таман нещата потръгнат, вземе, че изчезне. Мария го е преживявала

неведнъж. Никога няма да го разбере. Обажда се на баща си. Отговаря й жена с приятен плътен глас. Запис.

Надежда едва завърши гимназия. И то благодарение на учителя по физическо. Играеше му по свирката. Родителите й работеха в чужбина и се прибираха само за празниците. Поотделно. Баба й можеше да готви и да пере. Останалото Надежда научи на улицата. В последните класове придоби полезни уроци за живота. Нищо общо с учебния материал. Но после й беше по-лесно. Глупави мъже колкото щеш. Тежък грим, оскъдни дрехи и съблазнителни усмивки. Вратите се отваряха с лекота. Можеше да запише да следва, но самата мисъл я отвращаваше. Вместо това следваше инстинктите си. Изцяло сбъркани и погрешни. Забъркваше се с побойници, сводници, наркодилъри, автоджамбази, контрабандисти, измамници. Бизнес-елитът на цяло едно поколение. Няколко пъти загазваше яко. Цяло чудо, че се сдържа и не кривна от пътя. След като навърши двайсет и една, помъдря, смени курса и започна на чисто. Частен колеж. Звучеше престижно. Избра си курса с най-дълго име. Бизнес администрация. Не й хареса. Беше скарана с науката. Не обичаше да заляга над учебници. Вместо това си легна с тоя-оня, криво-ляво, изкара го. Започна работа направо на другия ден. В банката й пазеха място. Идваше навреме, бюрото й беше подредено, заплатата получаваше по ведомост. Времето сякаш летеше. За десет години се издигна до кредитен инспектор. Тегли заем, купи си жилище. Седна си на задника.

Личният живот беше друга история. Един-единствен мъж успя да се задържи повече от три месеца. Но пък й обзаведе апартамента. Това отнема време. Друг й сложи дограма. Трети я вкара в болница. Четвърти... Брой нямаха. Детските й мечти за голямо и уютно семейство си бяха останали в детството. Да живее сама й се струваше съвсем естествено. Но нямаше нищо против синтетиката. Силикон. Голямата й мечта.

Глава 25

Бащата на Мария не си е изключил телефона. Продал го е на бърза ръка на автогарата. В брой и на ръка. За джобни. Взел е окончателна посока. Трийсет и пет години е търпял. Омръзнало му е да стои с ръце в джобовете. Изважда ръката си и поглежда заклещената халка. С клещи може и да стане. Водачът на автобуса включва на скорост и возилото се понася към столицата. На Испания. Ще си пробва късмета. Няма как да е по-зле.

Сара е задъхана. Какво ли не опита, не става и не става. Няма какво да настоява. Очевидно го боли повече, отколкото му се иска. Гали го настойчиво по косата и се взира в тъмните му зеници. Разбират се без думи. От много време са заедно. Въздухът тежи от миризма на изгоряла шума. Но и това не е помогнало. Сара завива още две цигари и ги слага настрана. Пол се надига, изправя се и се облича. Сара взима двете раници и го хваща под лакът. Слизат бавно и тясно. Ще тръгваме ли? Професорът се оживява. Утре има лекции. Гергана също. Тя седи до Иван и му говори тихо. Инженерът проявява разбиране. Абе, една снимка да си бяхме направили. Надежда се гримира като за фотосесия. Става все по-позитивна.

Чудесна идея. Чичо Дончо навремето е проявявал диапозитиви. Аз ще ви снимам. Всички ще се снимаме. Гергана повишава глас. Е, какво да се омешвам с младите и аз! Гергана само се усмихва. А къде ти беше акълът, преди да се захванеш с Надежда? Ето! Димитър подава телефона си на професора. Скъпият му фотоапарат си е вкъщи. Чичо Дончо го поема с недоверие: Хайде, подредете се. На практика, разместват се. Първи ред, седнали: Пол, с разрошена коса и разширени зеници. Мълчалив е, дори като се снима. Иван, облякъл си е ризата наопаки. Инженер. Якето е сложено на коленете, за да крие анцуга. Гергана, около двадесет процента от кадъра. Замислена е, вероятно за билкова плантация. Популярна българска билка: Потентила еректа. Очиболец. Георги, с протегнат крак и стегнато тяло. Неподправено нашенско момче. Популярна българска подправка: Ориганум вулгаре. Риган. Надежда, склонила закачливо глава върху рамото на новата й любов. Не й личи, че е бременна. Милко, от немай къде. Гледа празно. Останалите са му почти непознати.

Втори ред, прави: Сара, дългокрака, замаяна и отвеяна. Еколожка. Мария, единствената усмихната. Въпреки всичко. Мястото до нея е празно. Димитър, леко брадясал, напълно сериозен и сигурен. Не харесва чернобяла фотография. Мишел, със синина около окото и все така красив. Ама сте гледка! Професорът се смее през напуканото стъкло на очилата. Панталоните ми! Иван няма да си тръгне по анцуг. Добре де, ела да ги свалим. Мишел и друг път е свалял мъжки панталони. И без това въжето ни трябва. Димитър остава да помогне с багажа. Ама как вали, а? Метеорологът иначе не обича празни приказки. Снегът се сипе като в приказките. Иван озадачено гледа проточилото се като змия въже. Е тук бяха. Пресипнал е от вълнение. Подскача като да надникне на покрива. Виж някъде да не са паднали. Мишел преценява, че ако кара бавно, и три метра въже ще стигнат. Вади ножчето и отрязва колкото се може понависоко. Каквото и да е шила Гергана, оставила си е ръцете. От подскоците анцугът се свлича и Мишел зяпва. Увлича се по такива неща. Дванадесет думи, които му хрумват на мига: курабия, кураж, курбан, куриер, куриоз, курназ, курник, курорт, курсант, курсив, куртка, куршум. Иван поглежда засрамено и се обръща с гръб.

Мишел и по такива неща си пада. Обърни се, моля те. Инженерът е притеснен. Извинявай. Метеорологът започва разсеяно да намотава въжето на лакът. Гледа настрани, за да не се изкушава. През снега се подава краят на крачол. Иван едва-що се е обул, Мишел го тупа по гърба. Ето ги. Беше ги затрупало. Така е запречил пътеката, че преобличането ще се състои направо там. За да се разсее, мисли за работата: гръмоотвод, термометър, ветропоказател, чадър, живачен стълб, полюс, ураган, циклон, налягане, влажност, полукълбо. Ще подържиш ли малко? Иска ли питане! Дай! Поема протегнатия анцуг, докато Иван се справи с панталоните. Въздиша и тръгва разочарован към къщата. Че на Димитър какво му е? Какво да се прави, такъв е животът.

Съседката лежи като болна и гледа като пребита. Щерьо слага дърва в печката. Отгоре къкри голям бакърен съд. С мръвки. По тия села е така. Ще я дам под съд! Душичката й ще извадя. Ще й мине черна котка път! По гърба на Щерьо полазват мравки. Тая песен цял живот я слуша.

Стига си бълвала змии и гущери. Изтърваната риба е винаги голяма. Цял живот на мравката път правя, това ли заслужих? Милата тя, божа кравичка! Забрави я. Ще си сложиш таралеж в гащите. Като ще е гарга, да е рошава. Съседката оправя измачканата си коса. Кукувица ти е изпила ума. Щерьо губи търпение. Ей, котка по гръб не пада! Съседката не отстъпва: На вълка затова му е дебел вратът, защото сам си върши работата. Така е. Съпругът й кротко губи и надежда. Кокошката и в жито да я сложиш, пак ще рие. Само гледай да не стане де отиде врана... Заешко сърце носиш, Щерьо. Поне не влизам сам на вълка в устата.

Глава 26

Как ще пътуваме? Георги обича да се вози отпред. Пък и с тоя крак му се полага. Иван, Мария и Гергана при теб. Димитър не смее да претоварва автомобила. Аз ще взема Георги и румънците. Мишел е съгласен, но може да брои. А Надежда и монтьора? Ние сме с моята кола. Милко я обича, вижда се. Имаш кола? В гаража е. Ламаринен, наистина. Сам го е правил. Добре тогава. Давайте първо багажа. Боклука – накрая. Ако се събере. Краят на събирането е ознаменуван от няколко торби бутилки, станиол, хартии и найлони. Сара отвръща поглед. Еколожка! Вее знамената само на хартия. Ако може, рециклирана. А Петър? Иван не би оставил приятел в беда. Да си се оправя. Мария дори не въздъхва. Тръгваме. Какво са забравили? Белезници под леглото в стаята със зеления таван. Чифт вълнени чорапи – един в пруста и един в стаята със зеления таван.

Малко ослюнчени. Използван презерватив – в стаята с оранжевия таван. От Милко. И флакон от газов спрей под възглавницата. Годежен пръстен на пода. На Петър. А е трябвало да е на Мария. Пълна дамаджана с домашна ракия. Плетена. Употребени бинт и лепенки – в стаята с оранжевия таван. Не по предназначение. Оловен куршум. Сплескан. На Иван. Допълнително, още около девет килограма олово за леене на куршуми. Две гилзи от деветмилиметров пистолет. Букет чимширени клонки. Дванадесет керемиди в правилна купчинка на покрива. Въжена примка около комина. Къщата е обезлюдяла. Мишел вече гледа само напред. В жабката лежат две цигари, подарък от Сара. Мария се пита дали не е забравила вратата отключена. Или лампата светната. Или чешмата отворена. Още не знае какво ще прави със златните монети. И с Петър, мерзавеца. Гергана е вдъхновена. Въпреки, че се вози в джип, изглежда като хванала последния влак. Иван е заел по-малката половина от задната седалка. Дъхът му запотява страничното стъкло. В белия автомобил се води тежък разговор за приятелство и крадени коли.

Димитър настоява да е чист пред закона. Георги следи вяло чистачките и обещава. Няма да го замесва повече в неприятности. За компенсация ще го снабди с фалшива инвалидна карта за паркиране. Сара е възхитена от буковите насаждения с примеси от смърч. Природен парк. Пол е потънал в разсъждения. По право, просто блее. Чичо Дончо се вози сам. Така е по правилник. Ако не друго, поне ще спести три литра бензин. Наближават града. Часовникът наближава два следобед. Милко и Надежда са във вилата. Консумират годежа. Понеделник е чак утре. Но полицаите са на най-неочаквани места. Малко преди табелата млад униформен служител протяга палка. Мишел спира и сваля стъклото. Не съм пил, имам пожарогасител, аптечка и триъгълник, гражданската ми отговорност е в жабката. Фаровете ми работят, не съм превишил скоростта и въжето е достатъчно дълго. Ето ви документите. Имам дори торбичка с пясък. Пари нямам. Полицаят го гледа изумително. Прокашля се и се почесва под фуражката. Махнете си снега от покрива. За това ви спрях. Опасно е и за вас, и за другите участници в движението. Винаги са една крачка напред.

Част от доклада на лейтенант Борисов, разпространен по факс. Ще спестим безсмислиците:

Дежурството беше осуетено от инцидент. Инцидентът се проведе без наше участие. Жена на видима възраст е намерена пред дома си в безпомощно състояние. Лицето е починало от удар в лицето. Причинителят на пострадалата не се установи. Присъстващите декларираха отсъствие на насилие. Проверката не събра улики и обстоятелства. Разследването беше предотвратено. Подозренията бяха свалени на място. Служебният автомобил претърпя увреждане, но не по негова вина. Снеговалежът затрудни сложната обстановка. Близките на лицето отрекоха предложеното съдействие. Транспортирането на тялото е прекратено.

Високопроходим джип влиза в селото. Специалистите по високо напрежение. Идват да проверят скъсаните проводници. Провикват се. Говорят провлачено. Провинция. Козарят ги провожда. Провисналите жици са натежали от сняг. Козите се блъскат. Подскачат и играят в снега като малки деца. Милинките. Хайде да се прибираме, че е студено. Дядото си блъска главата. Дали да не се обади на синовете? Ако помнят къде живее... По-добре да им спести разкарването. Какво да им обърква живота само. Ще дойдат, ще хванат да се оплакват, а как да им помогне? Едната пенсия, дето спестява. С животинките си е по-добре. Да изкараме зимата, пък хванем ли се за зелено...

Година и половина по-късно

Гергана е открила удовлетворението. И не в една точка, а по цялата си повърхнина. Колкото и да е сложна. Влюбена е, от което е напълняла. Дванадесет думи, които се въртят в главата й: кантарион, пелени, пелин, биберон, бергамот, безсъние, валериана, креватче, омайниче, плацента, плаун, кърма. Ох, ще повърна. Пак ли ти прилоша? Иван тича с легена. Току-що го е измил. Легни си. Ох, помина ми. Слава богу, размина му се още висене в банята. Да ти покажа проекта за люлка? Снощи го чертах. Не. И без това й се вие главата. Проектът за билкова плантация повече я вълнува. Вълните си личат и на повърхността. Но и Иван е влюбен. Гергана му е отворила очите. Такива неща не е виждал и в мъжките списания. Истинска тигрица. Игрива, лакома, хищна. Пък и на косъм го докарва. Копринен, вярно. Тази стая ще я боядисаме в оранжево. Живеят в Холандия. Тя отново преподава. Тук се впечатляват от докторската й титла. Той пак стои до късно и става рано. Все още се учи да говори правилно. Но стават и грешки. От най-приятните. Остават й само пет месеца. Ох, дали ще издържа?

Иван хваща ръката й и я целува по носа. Прияждат му се мекици. Носталгия. Обичам те!

Мишел е внесъл цвят в дома на Димитър. И плод, под формата на лимони. И фикуси, и папрати, че и мъхове. Истинска зимна градина. Нищо, че е май. Кожените мебели са станали още по-кожени. Естествен памук трудно се намира. Стените са боядисани в различни нюанси. Картините са се умножили. Спалнята е изцяло в черно. Димитър е освежил гардероба си. Продал е белия автомобил и сега имат само джип. Дълбокият грайфер си има преимущества. Купил е съдомиялна, за да щади дланите на Мишел. Макар че рядко се задържат вкъщи. Знаят няколко прекрасни заведения, където могат да се обичат без задръжки. Метеорологът седи пред телевизора и гледа прогнозата за времето. Не без доза ирония. Времето му като водещ е отминало. Сега е продуцент на цялата емисия. В бравата се пъха ключ и сърцето му подскача. Димитър оставя палтото, хвърля обувките, целува го и сяда на дивана. Слага на масичката бутилка вино. Имат годишнина. Виж какво ти купих. Подава малък хартиен пакет. Гривна? Мишел е объркан. Всъщност, две. Черни и кожени. С метален обков и здрава халка по средата. Димитър натиква тирбушона в корковата тапа и я изважда рязко.

Сложи ми ги. Закопчава ги стегнато. Искаш ли да не излизаме? Очите на Мишел горят. Може и да е плакал. От щастие. Смятах да те попитам същото. Намачква хартията и я натъпква в джоба си. Поставя две чаши и налива. Чакай! И аз имам подарък. Димитър се оглежда. Под масата е. Мишел сочи с двете ръце към плота. Какво е това? Димитър развързва панделката и отгръща мекия плат. Нещо черно, дебело и дълго. О! Обектив. Обичам те.

Георги си тръгва от среща сам. Подстриган късо и сресан в черно. Значи е било бизнес-среща. Отворил е нова страница в живота си. Сега цигарите вървят по-добре от колите. До края на седмицата има и наеми да събира... Върви му, не може да се отрече. Ще си вземе такси. С тоя крак не може да върви дълго. А и обикновено го возят. Дали да не си поръча нещо по телефона? Не му се ходи по клубове.

Бърка си по джобовете и открива визитката. Цялата е в златно и червено. Изпод нея изпада друга. На Димитър е. Я?! Това сако не го е обличал от миналата пролет. Смачква я и я хвърля на улицата. После изважда телефона и набира златния номер. Ескорт услуги, добър вечер. Приятен женски глас. Разговорът е кратък и конкретен. Ако Лили е заета, пратете Сиси. Маха с ръка и спира такси. Припряността генерира грешки. Полицейска кола е. Вътре мирише на лук. Полицаи, голям праз! За двайсетачка ще го закарат където поиска. Сефте.

Лейтенант Борисов пресича казиното, подминава масата за рулетка и поглежда топчето. По навик. Не играе. Всъщност, вече не е и полицай. Охрана е. Хрантутник. Ако следваме истината, уволнен е за злоупотреби. Борисов! Шепотът на бившия офицер гали ухото на младия му колега. А? Онзи също се е зазяпал. Проблем на ротативките. Ела да останем насаме. Влизат в служебното помещение. Онзи възрастният. Прекалил е с пиенето и освен това хич не му върви.

А? Колегата е още зелен. Почти момче. Върви да го разкараш. Защо аз? Цяла вечер само се разкарваш нагоре-надолу. Вземи свърши някоя работа. Младежът се оглежда наляво-надясно: Стига си ми се правил на шеф. Знаеш правилника. Борисов го поглежда злобно. Устато, копеленцето. Но няма какво да му каже. Приближава възпитано към клиента и се навежда фамилиарно над рамото му: Съветвам ви да не пиете повече. Възрастният мъж се обръща и охранителят се сепва. Този му е познат отнякъде! Колко ще пия, решавам аз. Апропо, къде ще си харча парите, също. Става, намества си очилата, намята си шлифера и си нахлупва каскета. Същински професор. Оревоар. И не обиждайте! Борисов звучи заканително. Чичо Дончо махва с ръка и излиза в тъмното. Започнало е да пръска.

Трандафира пръска шампанско по цялата стая. Мирча се усмихва и се опитва да не се намокри. Взел си е и последния изпит с отличие. Наесен започва специализация.

Но не това е поводът. Проектът на Сара за възстановяване и рекултивация е спечелил финансиране. Със страшна сила. Като се приспаднат административните разходи за проучване, управление, одит, семинари и консултантски услуги, ще останат пари и за фиданки. Няма как да не е щастлива. Сипва в хартиена чаша и му я поднася. Пластмасата е отживелица. Наздраве! Живи и здрави! Казва го тържествено и на чист български. Комшии отвсякъде! В добрия смисъл. Мерси. Започват да си говорят оживено на румънски. Нищо не им се разбира. Но по някое време пламъчето в очите на Трандафира говори красноречиво. Погледът й означава едно и също на всички езици. Искаш ли да си поиграем на чичо доктор? В случая, гинеколог. Макар и бъдещ. Дланите му изпреварват думите. Бъдещето е в ръцете на младите.

Милко лежи до нощната лампа и чете роман. От някой си Ерих Мария Ремарк. Романтичен е, нищо че е автомонтьор. Обича красивите истории с добър край. Не е ли грозновато така? Надежда се разглежда внимателно, приклекнала пред огледалото в спалнята. На мен ми харесва. Дори не отделя поглед от книгата. Зачел се е. Погледни, бе, сега дясната не ми ли е по-голяма? Съпругата му настоява.

Е, нали преди лявата ти беше по-голяма? Милко въздъхва и си отбелязва страницата. Няма угодия. Ма пък твърда иначе. Надежда прокарва длан по гърдата си и намига доволна на отражението. Дали няма да останат белези? Дай да пипна. Кога казваш, че ще спестиш достатъчно и за другата? Навежда се над лампата. За другия ти рожден ден. Монтьорът протяга ръка. Леко, не натискай. Докторът каза да ме докосваш нежно първите няколко седмици. Надежда се отдръпва. Докато заздравеят шевовете. Значи не мога да ти се порадвам дори? Ръката му се отпуска и се пъхва под завивките. Хайде, обличай се тогава, гаси и да спим. Не се сърди, мишленце. Може, но само по другата. Е, каква ми е ползата? Еее... От другата стая се чува рев. Ти си наред. Няма значение кой го е казал. Отварят вратата едновременно. Малкият им син цепи мрака. Но е светлината на дните им.

Мария разглежда закачалките в гардероба. Дрехите по тях не стават за нищо. Трябва да си купи нещо ново за освещаването. И по принцип. В дамската й чанта отново има тънка книга. Но не чуждестранна поезия. Собствената й стихосбирка. Първата. Втората още е в печатницата.

Най-после се е отървала от родителите си. Баща й се сеща да се обажда рядко. Звучи някак далечен. Майка й я държи отговорна и не й говори. И без това нищо не може да й каже. Чува силен рев. Сигурно Найденчо пак се е събудил. Сладуран мамин! Живеят през една врата с Надежда и Милко. Съседи са. И въпреки това продължават да се обичат. Няколко пъти се случи да го гледа, докато те са навън. Скоро ще навърши годинка. Как се търкалят месеците! Полумесец и полугодие бият в различни посоки. Петър така и не се обади повече. Като се стопи снегът, ловджии намериха якето му. Нищо друго. Ни вест, ни кост. Сигурно и той е хванал за чужбина някъде. Егоист. Празноглавец. Празноумец. Празнодумец. Омръзнало й е да чака. Вече се замисля дали да не си осинови дете. Да продължи традицията. Чувала е, че в Румъния системата е по-отворена. Отново поглежда роклите. Трудно й е да избере. Трябва да е нещо затворено. Не може да се изтипоса на освещаването на църквата като някаква уруспия. Надига се на пръсти и поглежда на горния рафт. Там има само бельо. И скъп спомен от баба й, увит във вестник. Едра златна монета. Останалите отидоха по майстори. Все пак има време. Утре е петък. Ще се помотае по магазините след работа. Има и нова работа. Авлига, бигор, въртоп, горун, дрънкулка, елек, ждрело, запъртък, ищах, кривак, луковица... такива истории.

Щерьо, намали го тоя телевизор, бе.

Чакай да свърши полувремето. Пет минути. Ей, не се нагледа на мачове ти! Аз казвам ли ти нещо за сериалите? Лягай, че утре рано ще хващам автобуса. Не ти ли омръзна тая работа? Само пари харчиш. Няма да й се дам! На една простакеса. Какво, като живее в града? Голяма работа! Наточила си се нещо. Което го подсеща на почивката да отиде до мазето. Което си е мое, си е мое. Ама делото се влачи цяла година! Кой знае още колко? И за какво? За една съборетина. Не й ща парите. Само да възтържествува правдата. Брей, че модерни думи знаеш! Адвокатчето ли ти пълни главата? Съдията си поглежда часовника и свири. Ще сляза до мазето. Щерьо се облизва и си обува галошите с пъшкане. Ей, не ти стигна пиенето цял живот на тебе! Заспивай и трай. Намали телевизора! Като ти пречи, намали си го сама. Съпругата му бълва рога и копита, но няма как да я чуе. Престанал е да я слуша.

Дядо Нафталин остъргва копитата на последната коза. Душинките, цяло стадо са станали. Ръцете го понаболяват. Два дена чимшири засажда. Сеитба и разсад се правят на празна луна. Ама стана църква за чудо и приказ! Иззидана, изписана, изпипана. Нова една, ама като от старо време. С чешма отпред, беседка отстрани и икона на Свети Георги. Гинка щеше да е щастлива. Ама и внучка й голяма работа! Цяла година не се спря. Дъски, греди, камъни, вар, пясък, желязо, майстори... И всичко от джоба си. Хубаво се сети да я построи, жива и здрава да е! Какво друго му остава на човек, освен да благодари, да се радва и да се моли?

Това е хиляда двадесет и вторият въпрос дотук. Последни дванадесет думи, казал ги е някой си Ерих Фром: Любовта е единственият смислен и задоволителен отговор на въпроса за човешкото съществуване.

Следговор

Всички герои в книгата са измислени. Имената обаче са истински. Събитията са недействителни. Но селото е по действителен случай. Полицейските чинове са остарели. Съвременната полиция е друга работа. И пожарният камион е остарял. Но няма пари за нов. Има само лимити. Думи, които не намериха място в книгата: кмет, мъжкар, пич. Думи, задраскани от редактора: болшинство, удачно, достижение. Белият автомобил е японски. Произведен в Холандия. Глобалното затопляне е само хипотеза. Научна, вярно, но от по-популярните.

За вдъхновението, благодарности: Фани Ичева, търпеливата

Мария Аврамова, изключителната Ярмила Даскалова, великата Валерия Тодорова, загадъчната Антония Димитрова, чистата Надежда Сапунджиева, единствената Елена Лазаркова, моята Лилия Донкова, прелестната Пламен Величков, божият Тодор Трифонов, естественият Павел Павлов, нашенският Вихрен Михайлов, обоснованият Милен Симеонов, неуморният Цветослав Толев, неподправеният Мартин Кафеджиян, оригиналният Владислав Атанасов, мъдрият Александър Станоев, добродетелният Борислав Борисов, просто така Nescafe Bulgartabac Lavazza Milde

Mitsubishi Sony Ericsson Omv Zagorka Champions league Encyclopaedia Britannica Windows XP За останалото, само неблагодарности.