цоглавец /български хумористични разкази/ 4v3i1k

ЦОГЛАВЕЦ

избрани хумористични разкази

Любомир Николов

Published by Lyubomir Nikolov at Smashwords

Съдържание:

Кинетична кукла Отвличането на Фридрих Скрупули Сватба Йенс се застрахова Град с приповдигнати хора Линейка Afterparty Кучето Цоглавец Привидната солидност на гнева Змията Ласло Риболов на сьомга Фламингоядците Бабулев Хоумър влиза в Рим

Алтруистката Разкази на бавния затворник Сохо Кулинарен вагабонт Кон за посмешище Охлаждане на времето Хинтерланд Добрият живот Пломби от другия свят

За автора:

Във всеки от нас спи гений. И с всеки изминат ден заспива все по-дълбоко!

Кинетична кукла

Един приятел бе на път да се разведе, но оперираха жена му, сложиха и друг бъбрек и тя стана друга. Монолитната и убеденост се пропука. Човещината, която винаги бе съществувала в нея, но се бе скрила зад порядките, взе, че се появи. Тя, представяте ли си, отново станала мила, започнала да го целува по ескалаторите, в асансьора, в онези празни моменти, когато телата им пътували нанякъде. Целувала го без видима причина и това било потресаващо. Било една нечувана промяна в зряла възраст, когато човек не се променя за добро. Един бъбрек, каза моя приятел, а все едно са назначили нов изпълнителен директор в това тяло и сега то не мисли за ред, за подмяна на мръсното старо с искрящо бяло ново, а стъпва босо по галещия пясък на спокойствието. Моят приятел, ще го наречем Боби, потърсил жената донор, толкова бил впечатлен от нейния бъбрек и трансцеденталното и спокойствие, та искал да я види на всяка цена, но донорът се оказал мъж, бил мъртъв и Боби не успял да се запознае с него. Приел, че случилото се с жена му Палома е истинска благословия. Сприятелил се и с хирурга Левитов, който извършил операцията.

Леонид Левитов си играел, на ръба на закона, с хората и техните тела в името на едно близко утре, когато трансплантациите ще са рутинни и масови, тогава, когато никой няма да умира напразно, а тялото му, старателно декомпозирано на отделни органи ще бъде рециклирано и заредено част по част в нови организми. Тогава личната история на човека, обяснил Леонид на Боби, няма да приключва със смъртта му, а неговите скрити намерения, биохимична история, навици и страсти, ще продължават да съществуват. Приемникът на органи ще трябва да приеме и други възгледи. Ха, какво чудо ще е туй!, радвал се по свои причини Левитов. Личността на човекът, приел трансплантирания чужд орган ще стане композитна, казал. Ще се развие една нова наука – да я наречем физика на кондензираното в органи съзнание. Или ще е наука за парциалната, органоцентрирана човешка квинтесенция. С такива идеи Левитов вдъхновявал моя приятел и Боби започнал да приютява идеи, извън руслото на здравия разум.

Боби, след многото часове прекарани с доктора, напълно месмеризиран от него, възприел тази му възгледи. Той започнал да гледа на жена си и на нейните вълнения като на микстура от мимолетни мнения. Започнал да приписва всеки неин прииждащ страх на някой орган. Всеки апетит също. Всяка радост дори, каза ми, извирала не от мозъка и, а от биохимия. Мозъкът бил само един наблюдател и пазител на идеята за идентичност. Лошото е, оплака се, че в жена ми, точно поради особеностите на женската биохимия възникват едновременни и враждуващи мнения – жлъчката и мисли едно, а бъбрекът друго. Тя е като индиец, който може да твърди изключващи се неща, без да намира никакво противоречие в това. Сутрин, докато пие зеления си чай е приповдигната и трансцедентално бодра и вижда бъдеще в нашия брак, а водката вечер я кара да пее меланхолични песни и да и е все тая, което е обидно. Някакви ензими я нагнетяват с безразличие към мен и аз ставам периферен герой. В един и същи ден в отрязъци от време тя е щастлива, безразлична, злобно-депресивна, кокетнопразноглава, или просто никаква – черна дупка, гълтаща радостта на другите. Аз имам поне пет версии на Палома, каза Боби.

Потънал в емоционалното си тресавище, Боби отишъл да се оплаква на Левитов. Поговорили, помислили и решили да направят аналог на Палома. Една кинетична скулптура със сменящи се глави. Всяка глава въртяна от виенското колело на биохимични ерупции, поставена върху непроменящо се тяло, щяла да говори различни работи. Но, не било като игра. Искали, да са научно и донякъде етично коректни.

Записвали дни наред мозъчната дейност на Палома и нейните изменчиви твърдения. Задавали и философски и политически въпроси и отбелязвали отговорите. След време задавали същите въпроси и пак записвали чисто новите отговори, които нямали корелация с предишните. Логиката на Палома приличала на сбор от хвърлени зарове. Левитов успял с някаква машина да дешифрира езика на органите и и да го преработи в сносни

изречения. Поканили най-изкусния майстор на кукли и с неговата сръчност и съответното програмно осигуряване, сглобили говорещата Палома. Поставили я в един шопинг център и хората можели да разговарят с нея. Тя не се проявила като много умна, но била забавна, а в някои случаи и добър пророк за битови дела.

Станало така, че когато Боби се карал с живата Палома, тичал после при механичната кукла за съвет. Връщал се в къщи, действал според съвета на куклата и бързо се сдобрявали с бутафорната си жена. Единствения неясен въпрос за Боби бил, как у тази кинетична куклата се е появила прекогниция и мъдрост.

Отвличането на Фридрих

Един приятел, който е почти богат, в смисъл, че си купи бентли със заеми, ми се обади за съвет. Моите съвети са абсолютно безплатни и напълно безполезни и затова ги раздавам с готовност. Така упражнявам говорния си апарат, жестомимиката на сериозен и прозорлив човек, какъвто не съм и придобивам слава, която за мен не струва пукната пара.

Та, синът на този богаташ, кръстен Фридрих, по настояване на баща си, бил пълна контра на родителите си и всичко правел наопаки. Като всеки син след осемнадесет. Напуснал дома, спял където намери и с която намери. Престанал да изкарва пари, скачал в кофите, бил станал клошар и се гордеел с това. Казвал, че не само е най-бедният скитник, но и искал да си остане такъв, за разлика от някои бедняци, които мечтаели в някой удобен момент да се замогнат. Твърдял, между другото, че ако дойдат извънземните ще отвлекат точно него – най-бедния, а не някой милионер. Теб например, казал презрително на баща си, никога няма да те отвлекат. Ти си роб на парите. Те не взимат роби, които вече са роби на други. Притрябвало ми е, рекъл баща му, знаеш ли на колко мои работници трябва да изкарвам заплатата.

Синът му наистина го ядосвал. Той не искал да е пример за сина си, но не искал и синът му да е пример за посмешище. Сред приятелите на сина му никой не си давал труда да го нарича Фридрих и той най-естествено станал Фердо. Когато от глад и недоспиване очите му изпъкнали, станал Фродо. Все повече гладувал и все повече бълнувал за извънземните. В разговорите засипвал всички с факти от един секретен доклад, който бил намерил в кофите пред министерството на отбраната. Направил си костюм от алуминиево фолио, за да не се излага, когато онези го поканят на среща. Фридрих намерил и подкрепа. Запознал се с едно момиче, една Зинаида, която ходела като патрава и погледът й святкал.

Тя също обикаляла кофите. По негов модел и внушение Зинаида си направила подобен костюм от плисирано алуминиево фолио и капачки от буркани и така двамата ходели по улиците. Били като консервни кутии без етикет. Когато минавали край трафопост, Зинаида получавала оргазъм от индуцираните токове.

Факт е, каза ми бащата, че те изпитват неща, които ние никога няма да изпитаме, но това тяхното заприличва на ритуална смърт. Прав беше да иска съвет.

Преди време, разказах му, се бях подиграл в едно писание на един датчанин Йенс, който си бе направил застраховка срещу отвличане от извънземни. По онова време си мислех, че човек си прави застраховка, за да си получи парите, ако събитието се случи. Глупости, това никога не става, защото в договора има дребен шрифт. Истината е, че човек си прави застраховка, за да не се побърка от мислене. Ако ти пречат извънземните, то, се застраховай от тях, ако те е страх от коли, си направи застраховка живот и т.н. Вероятно всеки страх може да бъде застрахован. Застрахованият страх ще стане един скучен страх, ще заприлича на мрънкащ дядка или досадна лелка, която поздравяваш, но избягваш.

Такива неща му разправях на моя приятел. Както казах, моите съвети са безплатни. Те са и несериозни. Моят приятел обаче ги приел за чиста монета. Видял се с Фердо в една градска градинка. Седнал на една пейка с вонящия си син и той му връчил застрахователната полица. Там пишело, че ако Фердо бъде отвлечен от инопланетяните (застрахователите сметнали термина извънземни за смислово претоварен), застрахователната премия ще бъде един милион лева. Кръгла сума, която моят приятел уговорил сравнително лесно, защото застрахователите се почувствали в свои води. Фердо бил поласкан. Той искал като го отвлекат, семейството му не само да се гордее с него, но и да бъде възнаградено, че е отгледало такъв син. Фердо благодарил на баща си и се оттеглил при своите и при Зинаида. Зинаида зяпнала от учудване при вида на сумата. Поискала тя да бъде

получател на тия пари, ако Фердо изчезне. В качеството си на конкубина, заявила убедено. Имам право на тия пари, повтаряла тя от сутрин до вечер, а Фердо я съжалявал, защото не разбирала, че тук не става дума за пари, а за едното честолюбие. Зинаида така го притиснала по този въпрос, че този път Фридрих помолил баща си за среща и го помолил да смени клаузата в полза на Зинаида. Баща му свършил това с удоволствие. Отдавна синът му не го бил молил за нещо.

Може да се приеме, каза моя приятел, че от тук започна рехабилитацията на сина ми. Зинаида без да иска, започнала да си прави планове какво ще направи с тия пари, ако дългоочакваното се случи. Набелязвала си обувки и чанти, които ще си купи, после сметнала, че ще има и за кола и жилище. Събитието обаче не се случвало и тя осъмвала всяка сутрин до Фердо, който бил още на тая Земя. Зинаида обаче искала обувки веднага и накарала Фердо да започне първата си работа. Той се изкъпал и раздавал флаери една седмица, а тя си купила с парите обувки втора ръка. Това й харесало и започнала от време на време да урежда момчето си на разни временни заетости. Фердо се хващал на работа, за да й угоди и защото тя единствена го разбирала. Така обаче се получила една история, която се подигравала с досегашната история. Със Зинаида започнали да си говорят за пари, а наистина ги нямали. Заживели в една протуберансна симбиоза с известни караници, с центробежни глаголи, а често и с подмолни обиди. Фридрих почувствал, че от богоизбран и блажен нисш, се превръща в най-обикновен плебей. Езикът му станал плебейски, жената до него му заприличвала все повече на проста плебейка и долен простолюд. Гладът вече го мъчел истински, точно така както гладът измъчва простите хора. Прозрял, че никой няма да бие път от друга планета, за да отвлече точно пък него.

Ядосал се, напил се зверски, казал на скъпата си Зинаида: „Аз те обожавах, а ти си била септична яма!” и се прибрал в къщи при баща си.

Скрупули

Тази история е за едно момиче, което обичаше нощта. Тя обичаше и деня, но през деня спеше. Предпочиташе нощите, особено ако успееше да изкара добри пари. В топла лятна нощ се изкарваха добри пари. Имаше отстъпчиви клиенти, но имаше и други. Веднъж например си хареса един дангалак и го преследва дълго. Предложи му всякакви ласки. Онзи вървеше, забил нос в обувките си. Бе от онези свенливите, които после се оказваха неочаквано мили. Свали драстично цената, намекна му че го харесва, ама истински, не само защото може да й е клиент. Бе готова да го мине и гратис само при един жест или окуражителна дума от негова страна. Но не. Човекът вървеше обграден от балона си на свян и чистосърдечен страх. По едно време се обърна рязко към нея, погледна я укорително и й каза – остави ме, имам скрупули. Какво пък, добре е човек да си признае, фръцна се тя и го остави. Не искаше да хваща непознати болести. Този затова я бе отбягвал, помисли си, защото е болен. Такъв скромен, наивен, да го схрускаш направо, а с такава болест. Поне си призна, каза си Олга, като го изпрати с поглед. А други не си признават. Колежките на Олга се затъркаляха от смях, като чуха за тоя със скрупулите. Изпуснала клиент, защото имал скрупули, представяте ли си! Ми то всички в началото имат скрупули. Нали са семейни повечето. Внимавай, каза й шефът, да не се издъниш друг път с тая твоя простотия, че да не ме хване и мене някой скрупул и да те уволня. Каза й това и я плесна с един тълковен речник по задника. Взимай го в чантата си и ако се чудиш нещо какво значи – чети, заповяда й. Искам образовани работнички. Времената са други и всички са многознайковци. Шефът на Олга си падаше малко интелектуалец - бе напуснал философския факултет в трети курс. Една нощ, след около месец, на същата улица Олга срещна пак този със скрупулите. Огледа го добре, повървя след него със смесени чувства, видя, че е леко пиян, и се окуражи. Приближи и го попита най-безцеремонно: - Ей ти, със скрупулите, как си тая нощ? - А-а, нищо – промърмори онзи и продължи.

- Как нищо бе?! – Олга се ядоса и прегради пътя му. - Ами-и, аз да си ходя, че е късно – каза й свенливо мъжът. Точно това му харесваше Олга, тая мекушавост, но му каза обратното: - Я се стегни бе! Защо отказваш услуги? Дори не знаеш цената. - Какви са услугите ти? - попита я примирено онзи. - Ще видиш – каза му Олга с искри в очите, – но трябва да се отпуснеш. Трябва да си безскрупулен с мен. - Добре – каза мъжът. – Да поседнем обаче, че нещо ми се вие свят. Посочи й една пейка и двамата седнаха. В два през нощта наоколо нямаше никой. - Насвяткал ли си се? – попита го Олга и обви ръка около кръста му. - Мааалко – отвърна човекът протяжно. - Много си смотан, знаеш ли? – почна го Олга, защото го почувства близък. - Това е само вечер, иначе през деня съм голяма работа. - Как така? – Олга се притисна до него и подпря главата му на рамото си. – Как тъй си парцал нощем, а през деня си голяма работа? - Ей така, аз карам петицата. Една от петиците де, те са много – каза човекът с известна гордост. - Какви ги говориш? – Олга се поизправи, готова да си тръгне. - Мотриса. Трамвай, чат ли си. - А-а, ясно. – Олга се успокои, защото тая нощ хич не й се слушаха налудничави приказки. - През деня съм голяма работа, трябва да ме видиш само. А нощем съм уморен. Мек съм като душица след смяна. През деня е ясно – релсите са прави. Ако някоя кола ми е на релсите, спирам на сантиметри от бронята и

или пък направо я побутвам. Предимство на релсите не давам на никого. Там съм цар. Мога, знаеш ли, като врътна реостата, да вдигна шейсет километра в час между "Македония" и Руски паметник. Знаеш ли какво е? – попита със смях. - Не знаеш! Трамваят хвърчи, ще изскочи от релсите и пътниците започват да се споглеждат. - Не знам. И сега какво ще правим? – Олга му хвърли най-изкусителния си поглед. – Да започваме ли? - Сега ще спим – каза и човекът убедено и полегна на пейката, намествайки главата си в скута й. – Ако ме държиш така и не мърдаш, ще дремна два часа, че утре в четири ставам. Утре съм първа смяна. - Добре – каза му Олга най-неочаквано и за себе си. – Поспи си, щом искаш.

Сватба

Родопите са една мноого голяма планина с едни мноого малки селца. Толкова малки, че току виж някое селце се изтърколи надолу по урвата и цоп в реката и няма вече селце. В тия селца има джамии, чиито минарета са като пирон забит наобратно и около тоя пирон е закачено селото, за да не пада в реката. Село Сърница обаче е голямо село, ширнало се в единия край на язовир Доспат в равното и наклона не го бърка. Там къщите са на по три етажа, защото хората гледат гъби и за да ги сушат ли, за да си държат стоката ли, или Уазките, не съм съвсем ориентиран да ви кажа, но са им големи къщите. Ние бяхме в това село да събираме текстове; песни, поговорки, какъвто говорен антиквариат намерим.Не знам дали събрахме и една торба с текстове, обаче се нагледахме на такива работи, че ни свършиха мегапикселите. За да е по-ясно, това ставаше преди времето на мегапикселите и затова си давам зор да го опиша. Бяхме там на етнографска експедиция и бяхме неутрални, в смисъл нито картофи изкупувахме, нито гъби, нито пък ни трябваха булки. Помакините ходеха до една със сини престилки и селото приличаше малко на колеж. За да не стане обаче някакъв друг колеж, с ножове имам пред вид, не ги закачахме помакините. Някакъв младеж, който не беше от нашите хора, а от Казанлък, си беше харесал едно момиче от селото. Дори официално щеше да дойде да си я вземе за жена и всички приказваха за това. Местните младежи не бяха много на кеф от тая работа. Трудно издържахме последните дни в това очакване на сватбата и ние, а най-вече селяните и когато настъпи този ден всички зарязахме обичайното безделие и внимавахме какво става. Булката до обяд се мота със синята си престилка и си вършеше разни работи по двора, това там му викат скромност, ама на мен ми се струва темерутщина и бездушие – това купон, веселба, чупки в кръста, чалга, гърмежи, ба – нема текива работи. Като една кокошцица човъркаше из двора, а соколът всеки момент щеше да дойде и да я грабне. Младоженецът се появи с група роднини, качени в автобус Чавдар, а той самият бе в Запорожец, но не от старите сапунерки, а по-новите дето са като малък “HUMMER”, не ги знаете, знам. Младоженката не се хвърли на врата на мъжа си, ами се скри в къщата;

сдържани хора са помаците, не като нас лалаждии. Мъжете от двата рода пиха по ракия, не знам дали са прехвърляли някакви активи, облигации и така нататък, но уговориха сватовството и тогава започна истинското шоу. От балкона на втория етаж айтъм по айтъм бе показан и описан целия чеиз на булката. Юрган, червен, вълнен един брой, да не им е студено на младоженците; то е лято, ма тъй е думата, хи –хи. Нощничка бяла с везмо, уникатна. Истинско родопско pret–a–porte, мода за четири сезона плюс бельо. Десет броя кюлоти, ръчно плетени. Цедило – за бебето догодина. Дървено чесало и синьо око против уроки от Истанбул. Двете жени горе на балона показваха нещата, но не надве-натри, а тъй, че всички да ги видят от двете страни, малко като при търг на Сотби, защото трябваше да се оценят. Две жени долу поемаха, сгъваха чеиза и един мъж пренасяше в Чавдара даровете. Бая чеиз мина през балкона. То и аз като тръгвам на къмпинг колко вещи си хвърлям в колата, но колко е къмпинга - месец, до 40 дни, аз най-много 40 дни съм изкарвал на Веселие, но тия двамата щяха да живеят заедно цял живот и булката бе помислила за всичко. Сигурно из селото циркулираше списък “задължителни 400 вещи, когато решиш да се жениш” Това от наша гледна точка, обаче, ако лично си си бол очите за да везеш дрехи, то си е гордост и е за показване, аз само разказвам. Накрая бяха такива подробности, че очаквах да обявят от балкона: единят крак на булката, едната гръд, но не, те са сдържани хора – щяха да кажат: половин пазва и така нататък, но булката накрая слезе цяла и сватбата си почна нормално. Една съществена разлика е, че жените и мъжете седнаха отделно, ние седнахме на двора, жените бяха някъде в къщата и мъжете нямаха никакви грижи, храната и пиенето изникваха на масите от някъде, предполагам, че жените ги приготвяха. Младежите, колкото повече си пийваха, толкова по-чоглаво им ставаше, че им взимат булката в друго село. Не че я бяха поглеждали, то по цял ден ръчкаха Балканчетатаи Уазките, такива мъжки работи, но ей така математически оставаха с една мома по-малко. От техните моми, между два хребета на планината скътани като овчици в кошарка, дето се вика, като ти се жени иди и избирай, идва някакъв си дето кой го знае какъв е, сигурно само царевица знае да сади и какаляшки да бели, идва и им взима момичето, бело като месечина. Тая работа без откуп няма да стане. Откуп му е майката. Носеха на пиене, ама на яд хич. Ние уж бяхме неутрални, но като си на маса не може да си неутрален. Ние от София не си даваме момите, дето са много, а вие тука дето има няма двайсет моми имате, пък и колко са читавите, не знаем, не може току тъй да ги давате.

На другата сутрин към обяд, преградихме пътя с една каруца. Процесията Запорожец и Чавдар спря и бащата на младоженеца дойде да види какво става. -Такова, ъъъ, ... тъй де, взимате ни момата, пък тя най-хубавата. Искаме откуп – каза най-оперения от нашата група. Тъстът отиде до автобуса и донесе две туби. Развеселен все още. -Ето момчета да се почерпите, такова. -За черпене ще се почерпим, такова, ама това си е черпене, то на всяка сватба има черпене, ядене и пиене. Откуп искаме; за момата, де -1000 лева! - Как тъй?! - рече стариял - Ей тъй! – рекохме му вкупом. Бащата на младоженеца отиде обратно до автобуса. От там се чу глъчка – май че сватбарите го удариха на чест и обсъждаха пряк сблъсък. Така към петнайсет минути, ние пък надигнахме тубата с виното; хубаво вино бе дал човека.Един сватбарин отиде до Запорожеца и с младоженеца отпрашиха обратно до селото. Върнаха с полицая – местно момче и наш човек отвсякъде. Той изслуша двете страни, нас с подчертано внимание и им каза: - Господа сватбари, това си е народна традиция и ние полицията не се бъркаме в народното творчество. Пък и то вижте ги колко са, и по сто лева няма да им се съберат на калпак. Ей до Смолян да идат да си намерят жена и толкоз! - По осемдесет и пет лева – обади се един от нас. - Айде да се спазят народните традиции и всички по домовете – полицаят забучи палци в увисналия си колан и за малко да избухне в смях. Сватбарите бързаха, можеше да наскачат от автобуса и да стане афтър сватба меле, но старият извади парите и плати.Махнахме каруцата и сватбарите потеглиха. Вечерта полицаят пи най-много от всички и викаше: “Кой бе, ние ли няма

да вземем откуп! Традицията е по тия места от хиляда години”

Йенс се застрахова

Йенс бе високо, бяло момче с перфектна репутация. Баща му и майка му имаха още по-добра репутация, а да не говорим за дядо му. Нещата бяха стигнали до там, че никой в техния род никога не бе мислил за репутацията си. Тя бе станала като кислорода, присъстваше навсякъде и в изобилие. Тук обаче в Слънчев бряг, след безчислени поколения с добра репутация, Йенспоследната издънка на хипер достойни хора, щеше да издъни своята лична репутация, а по дипломатически канали и семейната. В Съни Бийч нито една репутация не бе в състояние да предпази човека. Репутациите тук бяха в много близък, мултикултурен физически допир. Нито една репутация не можеше да протегне ръка, без да напипа през нечия гръд, туптящото сърце на друга репутация с омекнали крака. Истината е че датските богове, стискаха здраво очи за да не видят какво ще стане. Техният любимец Йенс щеше да стъпи на криво. Бяха като запалянковците, които си затварят очите, когато изписват резултати от мачовете. Датчаните започнаха да се събират в Гуаба. Бьорн и Йенс влязоха като двама не добре сложени гладиатора. Йенс отпиваше по коктейл с всяка мацка, която го заговореше и скоро се опияни, усещайки как душата му се издига спирално нагоре. Влезе във фонтана от пяна бълван от една тръба в басейна и се усети като попова лъжичка в прозрачен мехур. Започна да се бута с другите и да им пука мехурите. После с подхлъзна, падна, залепи се дъното и се почувства като плосък скат. Почнаха да го настъпват, но той бе упорит скат и не искаше да се надига от дъното. Когато най-сетне се изправи, отиде на дансинга и започна да подскача без да спира. Усещаше се като ресьор между пясъка и цялата надвиснала отгоре вселена. Очакваше да се случи нещо неочаквано. В един момент след дълго и безпаметно скачане, някой го дръпна и го изведе извън дансинга. Продавачът на застраховки Леонид Амбарцумян от Бургас му предложи най-новият продукт на фирмата. Това бе застраховка срещу отвличане от извънземни. Една чудесна застраховка с малка вноска и огромна премия при настъпване на застрахователно събитие. Защо аз, попита го Йенс. Защото, отвърна невъзмутимо Леонид, аз ако бях извънземен щях да отвлека първо теб. Ти наполовина вече си напуснал Земята. Това се стори адски логично на Йенс, той му благодари от все сърце за предложението, прегледа за три секунди документите, подписа и плати петдесет евро застраховка. Леонид му даде копие от полицата и телефон с визитка, за да звънне. Ти или роднините ти ще получите сто

хиляди евро, ако настъпи събитието, уточни Леонид, прегърна го и се отдалечи. На парти като това, можеше да продаде поне десетина застраховки. Това бяха напълно законни, регистрирани застрахователни продукти и Леонид приемаше това като работа, подобна на всяка друга в застрахователната сфера. Застраховките са новите индулгенции, казваше баща му. Някой момичета му предлагаха той самият да ги отвлече, но Леонид бе от достойно арменско семейство и не се занимаваше с пияни скандинавки. Йенс размисли над думите на Леонид, съгласи се, че е най-подходящият човек който може да бъде отвлечен и загледа мечтателно небето. Светлината на прожекторите и музиката на партито му пречеха, затова излезе да се разходи по плажа. Когато стигна до пълния мрак, легна на един шезлонг и призовава похитителите да идват най-сетне. В това си състояние с радост би се запознал с тях. Почна де пее някаква песен, за да го открият по лесно. След малко един тъмен силует се приближи до него и с глас много подобен на женски и на език много подобен на земния английски го попита дали иска услуга. Добре са се дегизирали, помисли си Йенс и дори когато едно тяло с миризма, много подобна на клошар, го притисна, той пак бе готов да бъде отвлечен. Като начало го разсъблякоха и извършиха услугата. Когато свършиха тя си поиска парите, но Йенс нямаше и и каза да прави каквото иска с него. Добре тогава, отвърна пришълката, щом не искаш с добро, ще е с лошо и със сутеньора си го качиха в една кола. Йенс провери дали документа за застраховката е в него, потупа джоба си доволен и се остави на феята да го води. В бунгалото, където го заключиха го накараха да се обади на някой за парите и тогава той звънна на Бьорг. На смях му обясни, братче, тия си мислят,че трябва да им дам петдесет евро и ще ме пуснат, но аз предпочитам да не ме пускат и да получа сто хиляди от застраховката, затова си трай. Няма проблем отвърна весело Бьорг, който беше още на купона. Първата нощ Йенс спа непробудно в бунгалото, на другия ден имаше страшен махмурлук и ходеше насам-натам из кутийката три на три метра, с което пречеше на сутеньора да спи и отнасяше ругатни. На втората нощ, феята бе оставила вратата отключена, но Йенс не искаше да бяха. В тази

същата нощ турагентката разбра от Бьорг, че Йенс е отвлечен и уведоми посолството и полицията. На третия имаше снимка в Екстра Бладет със снимка на Йенс. На четвъртия ден го откриха, скъсал нервите на похитителите, пиещ Ред Бул с ракия, учещ някои специфични изрази, като например как е обръщението към футболните съдии, а феята от време на време повтаряше, добре бе, дай десет лева и те пускаме. Аз, отвръщаше и Йенс съм застрахован от отвличане. Ако не бях, щях да ти дам пари.

Град с приповдигнати хора

В един град хората се вълнували за щяло и нещяло и се разтрепервали при всяка новост. Най-обикновени неща като самолети, изписващи сърца в небето, музика в диминуендо при разделите, красотата на залеза и фототапети с кравата Милка ги разчувствали до сълзи. Сърцата им биели ускорено пред телевизора, гледайки дори най-стария филм. Радвали се, възклицавали и се плашели до смърт по цял ден. Вечер пиели ефервесцентни таблетки с шумящи вина, за да потънат в сън и да си починат поне нощем от изтощителните вълнения. В разговорите и мислите си използвали непремерени и бомбастични изрази, междуметия и превъзходни степени. В дома на Теодор и Тамара, сред пухкави дивани, смели картини на дадисти и купища модни списания, властвал приповдигнатия дух. -О, какъв изключително прекрасен ден, безценна моя – подметнал Теодор на съпругата си Тамара. -Без съмнение, ще е един от най-вълнуващите в живота ни – отвърнала Тамара и затананикала една песен докато приготвяла щрудел в кухнята, а Теодор се задълбал във вестника, пълен с новини около нестихващи катаклизми. -Днес колко ме обичаш?-попитала Тамара. -О, много, много-от земята до небето – отвърнал Теодор без да вдига глава от вестника. -Преди казваше най-най-най-най много, а сега – започнала да подсмърча Тамара – сега казваш, само много. Това е едно нищо! – разплакала се, гушнала книгата с домашния си любимец и се качила да поплаче в стаята си. Това било тъжно, разбира се, но не необичайно, защото жените в града плачели много пъти на ден, изживявали дните си в трепетно-променливо

настроение и изобщо не оставяли мъжете си да скучаят. Хората от града имали домашни любимци, които живеели в книгите. Това било възможно поради откритието на господин Алберт Цвайщайн. Алберт подарил на живеещите в книгите четвъртото измерение, което и в неговите теории съществувало само на книга и така всички същества и предмети в книгите заживяли един четириизмерен и доста сносен живот между страниците. Илюстрациите в книгите показвали само две измерения от живота им, а те се ширели, мушкали, гушели и мишкували в още две измерения. Домашния любимец на Теодор и Тамара бил джудже с лоша дикция и пъргав ум, което живеело в една дебела книга. Там джуджето имало много хумава къфурка, нафърлянка със запаси и дрешки втора ръка и с много сдуханко силенце чедър, което отлежавало в един шках от цетири месеца и хуваво мидишело ох-ох! из целите вътрешни размери на книгата. Джуджето Халифчо искало малко грижи – от време на време искало кристалчета сол, водичка, екстра върджин зехтин за готвене – ей-тъй, дветри какчици с каткомер да му какнат, а също понякога искал да му пускат музитка-лекитко и по малко. Било любопитно и будно джудже, сутрин ставало в пет, правело гимнастика, вдигало тежести /то пък едни тежести, ама хайде от нас да мине/, занимавало се после с градинарство, земеделие, малко бизнес и мениджмънт, когато му се налагало да говори по миниатюрното си телефонче, а вечер четяло от събраните съчинения на Цвайщайн.Халифчо понякога изчезвал в двете невидими измерения, и колкото и да го викала Тамара, не се появявал. Тамара била сигурна, че си има някъде гадже, в някоя друга книга или кой знае къде – и тя сигурно дребна като него. Любопитството, а може би и една тайна ревност, я карали да отваря често книгата и да търси Халифчо из илюстрациите, но в добре познатите стаи нямало и следа от домашния и любимец, в леглото му завивките си оставали непокътнати и в дневната пред горящата камина столът на Халифчо бил празен. Веднъж, в отчаяние, Тамара разтръскала книгата. Ядосана, я сложила в пералнята и пуснала центрофугата на сухо. Искала Халифчо да се почувства като в падащ самолет и да започне да вика за помощ. Искала до го види замаян и изплашен, но щастлив, че е в къщи. Ами, не може така, мислела си – не може домашният ти любимец да живее по-интересен живот и да приключенства в повече измерения от теб, нали! Къде дават така? Една сутрин Тамара го открила на тридесет и четвърта страница – свирел щастливо на едно малко акордеонче и клател весело новите си ботушки. От

време на време спирал и пийвал от димящия глинтвайн, любимата му напитка от греяно винценце с канелчица, кадамфилче, и капчица подтокалов сок. Тамара почукала на прозорчето. -Къде се губиш мъник? Халифчо не отговорил и носът на Тамара почти се допрял до прозорчето. Халифчо най-мразел да вижданосовете на хората, тази огромни пдахосмукадки, на сантиметри от къщичката си и загубил ума и дума. -Колко пъти да ви казвам, мила госпожо – не и останал длъжен Халифчо-че като съм малък не значи, че трябва да разговаряте така дебилно с мен! -Мъжът ми и той не иска да разговаря с мен – избухала Тамара в сълзи. -Тамара, моля те, не плачи. Стига с това хлипане, рев, ронене на сълзи и на течности през носа. Обиколил съм толкова страни и никъде по света хората не плачат и не се вълнуват толкова много. -Ти си донякъде безчувствено джудже – продължила да хлипа Тамара – безсърдечен, късоглед, изчезващ из книгите мъник. Ти не си никакъв домашен любимец, а хулиган и развейпрах. -Добре, ще ти обясня с едно сдравнение-хамелеонът има език два пъти подълъг от тялото. Вие пък имате чувства – много повече от необходимите за един човек. С вълненията само на един човек от вашия град цяла Австрия би живяла доста добде цяла година. Хи-хи, хи-хи! – Халифчо се развеселил, станал, решил да си сипе още глинтвайн и изпратил въздушна целувка на Тамара, взел дистанционното и включил телевизора. Местният канал излъчвал пак приповдигнати хора. Появявали се изчервени от вълнение, казвали безсмислени и гръмки думи, запознавали се с безкрайни ръкостискания и прегръдки; били дни на небивали вълнения, изчервяване, поклони и приповдигнатост, така скъпи на тези хора. В града дори пиенето на чай било “незабравимо събитие”, запознанството с нов човек “изключителна среща”, а в деловите писма имало повече епитети отколкото здравият, да кажем северно-европейски разум, може да понесе. Специалните събития, като сватби, рождени дни и по-големите празници

изисквали толкова специални и нечувани думи, че гражданите ги заболявали главите докато ги измислят. Халифчо гледал разсеяно телевизионния канал, сръбвал си блажено от глинтвайн-ът, и си мислел, добре, че съм малък като залък и тия работи не ме засягат. Големите думи са за големите хора, те не засягат малките. Като настъпи катаклизъм кой оцелява – мишките и хлебарките, а също и кой, задал си риторичен въпрос – ами също и домашните любимци живеещи в книгите. Книгите са чудесно убежище. Ако се разболееш например, то трябва в подходящата книга да попаднеш на подходящата страница с нужната рецепта. Като приготвиш рецептатаи оздравяваш. Книгите са топли, шумоизолиращи, а често и тъпоизолиращи, защото човек не пренарежда собствените си мисли, а чете чужди – на някой, който е бил умен в даден ден и е написал нещо да не го забрави после. Халифчо обичал книгите и защото можел да се запознае с най-ужасните създания без да ги пипа – тъкмо работа за любопитно, но гнусливо джудже. Веднъж Халифчо си пъхнал главата в устата на алигатор, ама нарисуван. Като искаш да знаеш всичко, трябва да си готов на всичко. Ако говориш високо, трябва да знаеш какво казваш, мислел си, и се чудел защо в тоя град говорели приповдигнато, а не виждали по-далеч от носа си. Халифчо се запалил по астрономията. Цяла седмица гледал небето, а Тамара го търсела из всички страници на книгата с лупа в ръка. Натъкнала се на ужасни подробности. Пастата за зъби на Халифчо и сапунът му стояли недокоснати. Дрехите му били разхвърляни навсякъде и нямало никакъв ред. Това, което наистина я ядосало били неизпити чашки с винце, трошички от чедър и рулца от хамон и зелени маслинки с бадем в чашки от кафе, които Халифчо оставял разточително до леглото си, до люлеещия се стол, до хамака и изобщо на места, които и говорели за хроничен, болезнен и опасен за личността мързел. Най-сетне под огромната лупа видяла мъничкото телескопче и Халифчо взрян нагоре. Миглите на Тамара се сторили на Халифчо като бамбукова гора. -Халифчо, защо си разхвърлял чорапчетата си из всички стаи? -Тамара, не мога да говоря сега. Моля те, мръдни се, че ми пдечиш да виждам през телескопа и твоята маса изкривява пространството.

-Искаш да кажеш, че съм дебела!? -Не, за друго говоря. -И аз говоря за друго. Ще гледаш през това чудо само като си оправиш къщата! -Но сега не мога. -Друг път!-Тамара сложила безцеремонно показалец върху лещата на телескопа, а през лупата гледала втренчено Халифчо. Халифчо изместил поглед от телескопа и огромното око на Тамара зад лупата му се сторило голямо като Юпитер. -Тамара, защо имаш такива големи очи? Хи-хи – закискал се Халифчо. -За да виждам мъничета като теб какво правят. -Имаш големи очи, а виждаш само дребни работи – заключил Халифчо. -Така ли? Сега ще видиш ти! – Тамара посегнала с лупата да прасне Халифчо, да го хербаризира с един удар, но Теодор хванал ръката и. След това внимателно извел жена си от стаята, врътнал ключенцето отвътре и се приближил до телескопа да гледат с Халифчо звездите. Гледали така много нощи и открили, че господин Цвайщайн не бил прав за всичко, но кой знае, за времето си може да е бил прав – физичните закони са като навици на природата и ха не е рекла природата, ха не ги е сменила. Например ляво да стане дясно и северният магнитен полюс да стане южен. Така обяснил Халифчо на невярващия Теодор, а Теодор си сложил часовник на лявата ръка и много години сутрин гледал дали часовникът му е още на лявата ръка или тя вече е станала дясна.

Линейка Ако знаете къде пиша това писмо няма един ред да прочeтете от това надолу, защото ще си кажете, абе тоя е девиантен тип, той ли на нас ще дава акъл?! Е, аз акъл на никой не давам – дори съм доста уравновесен, балансирано луд и разумен човек. Но ще карам поред. Седим преди време в най-голямата жега с Борето и си пием мохитото важно и полека, аз съм на сянка, той първоначално също, но после слънцето се измести, нахапа го и слънчаса ли, що ли, но започна да ми се хвали с колата си. Разправя ми каква кола си купил преди няколко дни. -Абе Боре, кво ти става бе, ние преди десет години се хвалехме с колите си. Сега си е ясно... -Ама тая е страшна. -Добре де знам, че не си беден, дори не мога някакъв подходящ антоним да цитирам. Ти просто казано си обратното на беден. Ерго и колата ти трябва да я бива. -Казвам ти, тая кола е колкото две вили на морето преди кризата, а шофьорът ми е републикански. -По кво? -Аре сега, има ли изобщо некакво значение. Щом е републикански е бръз. -Бърз. -Кара като .... -Като сноб. -Да бе, луд е!

-И не те ли е страх. -Не. Вътре има към двайсе въздушни възглавници и една пухена съм си сложил на кръста, а като бързаме си слагам една боксьорска гума в зъбите. Мен само от зъболекари ме е страх, нали знаеш. -Знам. Млъквам, не ми се говори за зъболекари-за тая вселена от 32 планети, борчета, циментчета, лилави лампички и други пипкави работи и за найглавния въпрос – защо ни е тая наука, като още ни праща на зъболекар. Още по-малко ми се говори за колата му. Разговорът увисва. Вече виждам как ще ми се разсърди. -Добре де, като имаш такава страшна кола, аре на бас че ще стигна пръв до летището. -Ха?! – не може да повярва на ушите си. -Да, ще съм пръв...-казвам убедено. -Да видим. Терминал две ли – да сме наясно – пита Борето? -Две. -Почваме ли? -Да! Двамата грабваме телефоните. Борко заповяда на шофьора си моментално да пристига. Аз водя някакъв странен разговор с медицински термини. След три минути колата на Борко пристига, той победоносно става и леко закачливо мята зад гърба си: -Да ти взема ли едно коняче като стигна. Махам му да върви. След минута една линейка спира пред заведението, доктора ми маха приятелски от прозорчето. Качвам се без бързане, влизам, поздравявам

приятелки екипа, знаем се все пак, полягам на кушетката – дават ми едно списание да не скучая по пътя, пускат сирената и с пълна газ се понасят в лявата лента. Погледа ми отскача от време на време от списанието и търси сребристата кола на Борко някъде в плътните редици на задръстването. Пристигам доста преди него, плащам на екипа така, че да имат за бензин за половин година, сядам в кафето на два коняка и докато пристигне вече съм изпил и неговия. През остатъка на деня Борко прави отчаяни усилия да разбере как съм пристигнал. Убеден е, че имам вертолет. Чрез всякакви прозрачни маневри и отгатвания се опитва да разбере поне част от истината. Подхваща темата многократно и както на него му се струва от различни ъгли. „Поне ми кажи дали е по суша или по въздух?”-пита отчаян. Нямам абсолютно никакво намерение да му кажа. Това го депресира. Хич не обича да е депресиран. В следващите месеци правим още няколко гонки из София и неизменно го бия. Набелязваме цел. Всеки се оправя сам и всеки път съм преди него. Той сменя за шофьори няколко републикански. Викам му-що не си вземеш световен – може да е по-бърз. Борето беснее. Екипа на линейката е във възторг. Поддържат щателно колата, слагат нови гуми, правят лек тунинг, сипват от най-високия октан и шофьорът не пие когато се очаква гонка. Днес пак се обаждам на шофьора на линейката. Казвам му какъв е плана. Онзи мънка по телефона. Работата била сложна, защото доктора бил болен и този новия бил ...абе кофти, неразбран човек, така ми казва. Настоявам да идва и да не се притеснява. Когато пристига линейката шофьора излиза, докарва ми леглото на колела и ме кара да легна. Тая допълнителна услуга не ми трябва, но той настоява. Вътре в линейката доктора ме гледа изпитателно. -Инсулт значи? -Тоя път, за разнообразие...казвам многозначително. -Довършете мисълта си – настоява доктора. -Ами, ту е инсулт, ту суициден опит, ту тромб и посиняване от недостиг на кръв.

-Тоест имате доста съпътстващи заболявания ? – казва загрижено. -Абе вие сте нов, карайте там, като пристигнем ще се оправим – поглеждам настойчиво шофьора, той пали колата и тръгва. – Аре, че наистина закъсняваме! – повишавам тон. -Ще ви оправим, не се притеснявайте, но сте много превъзбуден – доктора приготвя една спринцовка. С такива случаи трябва да сме внимателни. -Виж кво, не си и помисляй – казвам настойчиво на доктора – Изобщо не ми посягай. Доктора, все едно че не говоря на него с ловък жест се опитва да забие иглата в рамото ми. Извивам му ръката и хоп, без да искам тая спринцовка му я бодвам на него. После вече стана интересно-доктора преди да заспи натиснал паник бутона. По джи-пи-еса секюритито намерило линейката. И сега от три часа съм в следствения арест. Пиша показания. Чудя се какво да измисля. Първо пиша истинската история, пък после ще си я редактирам. Адвоката ми не идва, защото Борето подмолно го е взел да работи при него.

Afterparty -Добър вечер, носите ли оръжие? -Мисълта е най-смъртоносното оръжие...търсете – отговарям. Бодигардът се почесва зад врата, после прокарва длан нагоре по темето, все едно че си вади мислите механично. Другото биче ми глади дрехите с детектора за метал. Лекият гъдел от микровълните ме зарежда, чувствам се като на летище. Влязъл в заведението вече съм готов за пътуване. Вътре ми кимват – не се сещам Who is Who - към полунощ жените си приличат. Жените няма да са проблем. Тази мисъл ми се върти в главата-не някоя по-сложна, но това е от музиката, чиито ритъм тотално се разминава с вътрешния ми. Децибелите масажират корема ми и мисълта за разговори ми се струва абсурдна. Дългото говорене наум шлифова думите и ако има коя да ги чуе, ще забрави предишния си скучен живот, изтъкан от бутикови подаръци и двусрични намеци. Такова беше заведението. Момичетата балансираха на високите си токове следвайки опитомителите си като на невидими верижки. Мислех да скъсам някоя верижка и да отвлека доброволната пленница. Не мога да работя с ръце –внезапни дръпвания настрани, прегръдки през кръста, надвесвания или погледи в упор, така че на дамата да и призлее и отпаднала да се предаде, не са ми в арсенала. Не-това е чужд стил; аз обичам приказките, игри с думи, каламбури, увъртане; не че някой ще те разбере, но ти придават такова одухотворено изражение, че-ето го това е мъжът в който мога да падна. Музиката се катери към крайните позволени диапазони, огромните като гардероби колони миксират въздуха, косата ми подскача хаотично и пронизителният звук не може да прогони учудването ми какво правя сам, сред тези щастливи хора. Очакването е да дойде звездата на вечерта, певицата примадона и всички окончателно да се разковат. Не разбирам това очакване и за да небъркам всеобщата приповдигнатост се оттеглям.Първо единият крак към посока изхода, после другият след внимателен четиридесет и петградусов завой и така, след приятелско кимване към момчетата в черно на изхода си тръгвам. Полунощ е. Нощта е млада и не бързам за никъде. Ходейки на широк зиг-

заг за малко да се спъна в изпружените двуметрови крака на едно мокро момиче. Бе подпряло глава на стената на Клуба и щеше да настине там до двойна бронхопневмония. Наведох се и подпухналите и устни се раздвижиха:-Вдигни ме, моля те! Извинявай, малко съм замаяна. -Сама ли си тук? – отвръщам, спечелен от това преждевременно извинение. -Вече не знам, обаче не мога да стана, дарлинг. Вдигнах я от земята. Спрях такси и срещу десетачка шофьорът ми помогна да я натоварим и после на задната седалка получих една възхитителна целувка. Целувката, която спасителя получава от давеща се германка – признателна и щедра, леко майчинска и успокояваща, без обещания за близост. В къщи я сложих да спи, завих я, а аз си легнах на дивана-кануто с което трябваше да прекося лепкавите води на предвидимия махмурлук. Главата ми просвирваше сама цялата чута вече музика. Събудих се със смътното усещане, че жените може и да са проблем... Видях, че е станала преди мен, ходеше като прозрачен, необлечен таласъм, а аз не бях на фокус. Сутрините с непознат са деликатно нещо, не като вечерите. Приготвих кафе, седнахме на масата, един срещу друг, отпивахмемълчаливоот тоя черен софтуеър, надявайки се да се рестартираме правилно. Посъбрах сили и отидох да се обръсна. Ех, ако можех да си обръсна и торбичките под очичките. С малко Визин и след кафето можеше и да заприличам на човека от снощи – конквистадор на свободна практика. Върнах се. Дамата трябваше да направи своя избор и по помръкналото и изражение разбрах, че е избрала да се върне към предишния си живот. -Е, аз ще звънна на моичкия да ме прибере... -Твоичкият е по-мил сутрин, така ли? -Надявам се....често е нервен. Внимавай, може да е груб... – добавя неуместно. -За какво да внимавам? Не съм във вашия филм.

След петнадесет минути една неприлично дебела кола паркира в двора.Човекът бе делови: -Възползва ли се от нея? -Пардон?-тая дума не бях я употребявал от години. -Не ми се прави на важен. Не се взимат чужди жени. -Жените не се хвърлят по улиците. -Ако не слушкат ги хвърляме. Дръпна я за лакътя и излязоха. Наблюдавах ги от терасата на втория етаж, дори бях готов да махна за сбогом. Онзи я набута в колата и се върна назад. Агресивен. -Само още веднъж да ми се мернеш пред очите! – направи заплашителен знак все едно, че къса врата на пиле, сигурно като малък го е правил. Имал е травми човекът. Когато се обърна с гръб, грабнах една саксия, последните ми спирачки стигнаха да взема пластмасовата, вместо глинената и я хвърлих върху покрива наколата. Онзи, като разбра какво става, се засили като глиган обратно към къщата. Познавам се в такива моменти и ако той знаеше, колко съм ядосан, нямаше да влиза вътре. Слязох обратно до първия етаж. Застанах под витата стълба, която той изкачи и зачаках. Чувах го да трополи горе, да отваря вратите на гардероба, да претърсва банята – все едно, чеимаше работа с прелюбодеец в неговият собствен дом. Започна да слиза по стълбата и като стигна до средата го дръпнах за крака. Той се строполи на пода като торба. Той си беше торба. Вързах му ръцете и краката с въже. Придърпах му един стол да седне. Гледаше невярващо, бе по-скоро учуден, отколкото ядосан. Още се правеше на голям мъж присвил очи. -Вързах те за твое добро. Какво си мислиш че правиш! Мълчи. Сърди се. Телефонът му, паднал на пода започва да звъни. -Вдигни го – ми казва.

-Вдигни си го ти. Продължава да звъни. Търси го “ludatata vania”. Така пише на дисплея. Звъни упорито. Става ми интересно и отговарям на обаждането. -Ало, Боби, ти ли си? – пита женски глас. -Не. Боби е малко възпрепятстван да говори. -Ваня го търси... -Лудата Ваня, ли? Боби прави някакви знаци хикс във въздуха – иска да затворя. -Как лудата!? -Ами така пише в мобилния на Боби. Повикване от лудата Ваня. -Ще му счупя главата, къде е сега – пита дрезгавият глас. -Искате да го видите ли? -Да. Той къде е? Къде да дойда? Казвам и адреса. Боби яростно прави знаци да не го правя. Влиза моята гостенка от снощи. Омръзнало и е да стои в колата на двора. Идва да види, какво е станало вътре. Слизането от колата я е уморило. Неохотно плува срещу течението на живота си. -Развържи ме! – заповядва и Боби. -Ти си грубян. Няма! – отвръща му. -Сипи си още кафе, ако искаш-предлагами. Носи три чаши. Боби не иска кафе. Донасям една бутилка уиски. Запас за специални случаи. Сипвам и за Боби. Поднасям му до устата, той сумти и пие на пресекулки. Отпуска се. Момичето разбира, че няма страшно. Боби не я плаши вече.

-Ти си отивай, ние ще се оправим по мъжки – казва Боби на момичето. -А, чух че ще идва някаква Ваня, ще я изчакам. -Отивай си ти казвам – настоява Боби -Няма. -Ще съжаляваш. -От снощи вече съжалявам, че те познавам. Ваня пристига с едно такси. Тя може и да не е луда, но фризьорът и определено е луд. -Боби защо е вързан? -Така е по-добре за него, не го пипай – казвам и. -Развържи ме – унило моли Боби. -После. Да те питам първо някой неща...Къде пише Лудата Ваня? Грабва телефона на Боби и започва да се разхожда по менютата. Вдига поглед.-Ти коя си? – стрелка момичето. -Мариела. -От неговия табор ли си. -Вече не съм, писна ми. -И тебе ли те захвърли? Тоя не може да се раздели нормално с момиче. Мене ме изостави при един язовир в Родопите. Говорела съм и съм му плашела рибите – спря загледана в екранчето и се облещи. – Лудата Ваня ?! – вярно така пише. Светкавично се завъртя и завъртя на Боби един шамар. После продължи да си играе с телефона. -Тук пише “Мариела Лепката” Мариела се приближи с несигурна крачка, обаче, неочаквано за това

лежерно придвижване му заши здрав шамар. -Стига толкова, ей, той е мой пленник– не е ваш!-приближих си стола към Боби да го пазя. -Виж!– продължи Ваня загледана в телефона на Боби – silikonovata Nia, Meri kufteto .....нещо не се чете тая латиница, Irina drogata. Pepa zirafa. Леле, майко! Сипвам на Боби още една чаша. Пийвам и аз. Питието действа и вече се гледаме съучастнически. -Май, че жените са ти проблем – питам Боби и виждам как се е превърнал в желе. Леко разчувствано желе. -Малко са ми проблем, вярно – Боби кима с глава утвърдително, готов да си изплаче мъката.

Кучето Изпих кафето, изчаках адреналина да погъделичка вените ми и тръгнах към парка. Днес трябваше да убия кучето, което ме ухапа. Малко се проточи тая работа. И приятелите ми знаят. Като се обаждаха и питаха какво правиш им казвах преди – отивам да убия кучето. Сега се обаждат и питат -не го ли уби това куче, вече. Ами не съм ! Донесете ми го, ако можете. Много си отмъстителен, казват. Не съм, ако бях щях да изтрепя доста кучета. Само това има вина. Да го съдя ли искате. Вече познавам хората, които са редовно в парка. Разпитал съм ги всички за кучето. Някои го знаят, някои не. Тия, които го знаят имат белези. Имат белези и от това куче, но далеч не всички са от това куче – тия хора привличат хапещи кучета. Миришат им особено с тяхната примиреност. О, този белег ми е от миналата година от един мноого сладък шнауцер. А този е от вашето куче. Не е мое, искам да го утрепя. О, защо така, не бива. Днес отивам в парка, въоръжен с голи ръце. Собственичката на кучето идва сама и ми казва: -Чух, че искате да убиете кучето ми. -Да, вярно е. -По-добре убийте мен. -Вие не сте ме ухапали. Навивам крачола и и показвам белега. -Много секси белег. -Знам, че говорите така, за да отървете кожата на кучето. -То не е виновно. Наистина. Аз бях лоша майка. -На кого бяхте лоша майка? -На кучето.

-Не може да сте майка на кучето. Вие сте кучкарка. -Вижте колко грозно звучи. Като човек с образование ви моля да пощадите кучето. -От къде знаете, че съм с образование. -Всички имат образование. Не е комплимент. Белегът обаче ви стои секси. Изобщо изглеждате добре, освен, ако не искахте живота на Перо. -Няма да стане така, млада госпожице. Перо го пишете умрял. Може да си търсите друго кученце с по-малка уста. -Перо не е виновен, защото бях лоша майка. Пиех усилено и редовно и кучето прозря, че само като ухапе някой му обръщам внимание. -Добре, че не гледате крокодил. Вашето прозорливо куче е напълно пропаднало. Може да изберете само начина на смъртта му. -От старост. -Аз мислех да го застрелям. Но все пак може да избирате. -А доживотна присъда, може ли...наистина е пропаднало куче. -За това наистина не съм мислил. -Може да го държим в кафез у нас или у вас. Ключът ще бъде у вас. -Не знам...не искам да се разпореждам с един свършен живот. Представяте ли си как вечер закачам ключовете от кафеза на хладилника. Гнусно е да си тъмничар. -Това е по-малкия грях. И аз си закачам ключовете на един магнит на хладилника. Дори си заключвах хладилника, защото вътре имаше джин и тоник. И лайм. Имах и водка с доматен сос. -Вижте, жал ми е за вас вашата безотговорна привързаност. -Перо го взех от жал и после го заобичах. Но бях лоша майка.

-Къде е сега злобното ви куче. -Снощи го сгази автобус. Говоря ви ги тия работи, ей така, за да го оправдая postmortem, ако може.

Цоглавец Като войник служех в едно секретно поделение. Няма да кажа кое. Не ме питайте. Секретно е. Ротното куче имаше проказа. Всички имахме алергии и се чешехме по цял ден. Поделението беше на един хълм с лош вятър. За да сложат ракетите бяха разровили старо гробище. Нищо не бе наред. Трима войника бяха дъвкали татул. Вече не бяха същите. Началството ги бе оставило да се разхождат увити в чаршафи дни наред. Всички виждахме привидения. Помня първия път, когато ме изпратиха караул, старите войници се кискаха как ще изкарам цяла вечер с оня “цоглавец”. Какъв е, питам ефрейтора. Ами цоглавец – едър, такъв един, говори като прадядо ти и нищо няма да му разбереш. Все едно че е дошъл направо от първото българско царство. Застъпих на поста, където пазехме ракетния погреб. Отидох с едно почитание към стария войник и намирам Илиан, така се казваше, прилепил ухо към погреба, слухти като огромен палаш, бакенбардите му стърчат и ми прави знак да мълча. Помълчах, той слухтя известно време, въртя очи във всички посоки и после каза: -Не се чуват веке ич. -Кои не се чуват? -Вампирете. -Че, има ли тук вампири – питам го и страхопочитанието ми се сменя на подозрителност. -Секъде има вампире. Ама тука са коджа, щото земъта е дълбана. -Защо е дълбана? – питам. Вярно е, че не му разбирам всичко. -Земъта е разтурена, кога са ровили за ракетите. Вампирете си сакат дупката. Нема да се кортулисат лесно.

-А, ясно. А ти защо така приказваш? -Секогаш така съм приказвал. Бех сирак, та ме отгледа дедъ ми. Он е офчар и я се с него съм ходил. Много е убаво да си офчар-меташ един япанджак, сфириш на офците на кефал и одиш – казва и погледа му се рее по отсрещните хълмове. Сигур сака да е офца. -Ти вампир виждал ли си? – питам го. -У село имаше един вампир. Вечер кога се стоката разтура, он срещне коньето и яане конь. И препуща, а нищо не се вижда на коньо. Един кон го спънааме и пуцааме по вапиро деке падна отпред. Нищо се не виде само крвища останаа. -Виждал ли си ги тия нашите вампири? -Не сам. Сал сам ги чул. Ако ги видим ке пуцам. Такива ги разправяше Илиан, гледа те отгоре, гласът му идва като от пещера, по-стар с двеста години, а говори врели-некипели. Редовно се паднах с него наряд. Пазехме свръхмодерната ракета, а той се ослушваше за вампирите. Мислех си, че сме страшна бойна единица. -Илиане, що ти викат цоглавец? -От сам едар. Я не сам баш цоглавец. Цоглавците са артък хора дето ги напраил Господ. Господ първо направил миниците, ама не му аресале, после направил цоглавците. Биле големи, стигали небото. Посред челото имали едно око, кат яйце на кокошка. Ама не видели добре какво става долу на земъта и се суревали га минат през капинак и измреле. Цогловците капинака ги изтрипал. После Господ напраил средните ора – кат нас. Седим си по цели нощи с Илиан, мълчим и се чешем. Алергията ни мъчи. Нещо тропа из хангара. Като погледнем е празно, няма никой, ама се тропа. По едно време пристигна тоя дето беше дъвкал татул. Увит в белия чаршаф, ни парола казва, ни нищо. Стой, викаме Никодиме, а той не спира. Пускаме го да дойде при нас. Ами, ние ако се трепем помежду си, кой ще трепе вампирите. Не е добре момчето.

-Стреляйте, стреляйте в крака, че да се отърва и да ида в болница – казва с трепереща устна. Като болните от морфея има виолетови екземи по долната устна. -Защо така? – питаме. -Вампирите вървят по мене и викат: скочи от камъка да се утрепеш. Скачай. Скачай! Така ми викат– казва Никодим и се завива с чаршафа, че трепери. -На мене нищо не ми викат, ама онзи ден ме спънаха-сещам се, защото си беше вярно. -Не е арна тая работа-заключва Илиан. Седим тримата и се чешем. Може да не е алергия, може пък да е от нерви. -Мене ми хортуват, вампирете, да ида, да отвора артелната и да ям. Га бех малак много ядех. Готвиле са ми гъшчица цала, и я па нема-нема и я лапнем набързо-казваИлиан блажено. – Много ядех и дедъ ми сакаше да ме даде зет некъде. Сгодеваха ме седем пати, да се махна от кащи и да не ям повеке, ма шест пати бегах от годежа, а на седмия се сгодих, оти аресах булчето. -Как е булчето, а? – питам го. -Арно е булчето, арно. Еднаж сам уморен и викам: “Ела ми сипи чорбица, да кусна некоя лъжичка”. А она вика: “Сипи си ти, че кравата иде.” И я като наведух тенджурата напреко и и се откина дръшката, расипа се чорбъта и ми изгори едната нога. “Олеле!” – викам. Она, като чу дотърча тутак. Па като виде расипана чорба и строшената тенджура, докачи машите, па по глава, по врат и ме истласка на улицата. И я си поплаках. И минава еден аркадаш и пита: “Оти ревеш?” И я му разправих. А он вика: “Арно е булчето, оти ти дава да плачеш. Моята кога ме бие не дава ми да кръкнъ, се вика: “Млъчи! Млъчи! И удря с машете дето завърне.” Цяла вечер за неговото булче си говорим, а Никодим мълчи потънал в депресия.

След няколко дни Никодим скочи от камъка и си счупи крака. Командирът при тоя инцидент го изпрати дисцип, защото нарочно искал да си строши крака. Не разбра тоя началник, че Никодим живота си искаше да строши, защото така муговореха вампирите. -Повеке така се не дяни, ке ги избием вампирете – каза Илиан и мълча дни наред. После, после вече не е за разправяне. Илиан повикал една бабичка от неговото село да му каже как се мамят вампирите. Тя му дошла на свиждане, седнали както си му е реда и бабата му дала една бохчичка вътре с две торбета – едната с бахур и кървавица от неговото булче, другата с една смес, на която никой вампир не може да устои. Сместа се разбърква с малко биволско млекце, както ми разправяше после Илиан и се оставя кога е пълен месеца в една дупка. Кога се съберат вампирите в дупката се мета едно запалено кандило с тамян и се вика три пъти “Господ да ви убие!”. И това взе та свърши работа. Не се разбра дали вампирите умряха от тамяна или щото гръмна ракетата, ама изчезнаха и се на видяха. Илиан с оня бъркоч подмамил вампирите в погреба, че нали там най-много обичаха да се събират и като се събрали хвърлил запаленото кандило. Кандилото тляло, тляло и запалило шумките, а те подпалили ракетата. Като тресна оняжелезен погреб се разтрепера целия хълм. И се нагря земята. Кой беше бос си изгори краката, а кой беше с кубинките му се стопиха гумите. На някои им пламнаха косите, но умрели нямаше. Командира на поделението, щото беше баджанак с министъра му телеграфира, че конверсията в нашето поделение я започнахме успешно и е унищожена първата ракета и министъра му каза “Браво!”. И после и на министъра му казаха “Браво!”.Илиан при това положение не можеха да го накажат, а го произведоха ефрейтор. Ей така тръгна конверсията, един цоглавец я отпочна, но не мога да кажа в кое поделение. Секретно е.

Привидната солидност на гнева

Имаше един концерт, на който съм се смял повече отколкото на магарешката кашлица на брат ми. Буйната кръв на участниците успя да превърне това музикално събитие в непредсказуема бутафория. Бе на един фолклорен фестивал. С неприкрита гордост на сцената се качи цигански оркестър, състоящ се юноши с наболи мустаци и както се видя и непоправими индивидуалисти. Музиката им с цялото си кресчендо и страст успя веднага да разкърши зрителите. Във всички ни има циганска кръв, която е летлива субстанция и се пали само от няколко такта. Знаеш ли читателю, какво отличава циганския оркестър от другите оркестри? В циганския оркестър всеки иска да е напред. Това не е музика, родена от колектив, а от ярки индивидуалисти, които никога не са били на тийм билдинг. Много често се случва, особено в редиците на тромпетистите и кларнетистите, някой да тръгне половин такт напред, за да бъде чут и първо неговата мелодия да влезе в ушите на хората. Поради тази причина, в циганския оркестър винаги има много здрава ударна секция. Тя удържа с железния си ритъм всеки индивидуалист и нарушител. В този точно оркестър, диригентът се бе натоварил освен с размахването на палката и с една друга длъжност. Той бе контрольор. Когато чуеше някой нарушител на музикалната хармония, той заставаше точно пред него, сочеше го с диригентската палка и го гледаше страшно. Публиката разбираше, кой се е издънил и нарушителят, ще не ще, влизаше в ритъм. Перкусията от там нататък удържаше положенито. Перкусията в циганския оркестър, забравих да кажа, произвежда освен основния ритъм, също и едни честоти, отговарящи за тазобедрените движения и неочакваните чупки в раменете. Това е една магия, която се чувства от всички с индоевропейска кръв. Само арийската кръв няма уши за тоя ритъм. Духовият концерт вървеше добре, но все пак, дори за неспециалистите бе ясно, че едно от момчетата, това със тромпета на първия, ред бе нарушител. Няколко пъти поред, в най-сюблимния момент, в мъртвата тишина, когато диригента бавно вдигаше палката, а всички поемаха дъх, това момче с тромпета засвирваше своята мелодия един такт по-рано. Диригента

заставаше пред него, първите пъти само го сочеше, а после и го потупваше през ушите с палката, в опит да го вразуми. Но не успя! Преди началото на следващата музикална пиеса, диригентът се насочи към тромпетиста и се опита да му вземе музикалния инструмент. Момчето обаче се дръпна и скочи от сцената в първите редове на публиката. Това развесели хората. Когато обаче момчето, вече в редиците на публиката, засвири пак преди всички, това вече доведе публиката до истински възторг. При всяко следващо парче тромпетът тръгваше по-рано и после с пълна сила се надсвирваше с целия оркестър. Не бе концерт, а състезание, кой е по-бърз. По едно време, нещо разпра най-задните редици на тълпата като с нож. Нещото, бе майката на момчето-тромпетист. Тя прекоси публиката, грабна сина си за ухото, качи го обратно на сцената и го постави на мястото, което си бе негово и му се пазеше. Оркестърът пак засвири и момчето някак успя да влезе в ритъм. При всяко ново парче диригентът заставаше заплашително пред него, но виновникът имаше респект не от него, а от майка си и свиреше безупречно. По всичко личеше, че концертът щеше приключи благополучно, но музикалното въодушевление си има свои закони. При поредния случай, когато диригентът се насочи към, този път невинния тромретист, баща на момчето скочи на сцената и хвана диригента за ухото. Под оглушителния смях на публиката го свали долу, а оркестърът в порив на самодисциплина пое дружно дъх и засвири. Такава бе, читателю, привидната солидност на гнева, която при тоя концерт на няколко пъти си смени посоката.

Змията Всичките пияници и по смелите жени искаха да пипнат бялата змия албинос, увита около още по-бялата мацка Бианка. Двете стояха пред хотел Глобус и се гърчеха всяка в своя си ритъм. Имаха си публика – още едно забавление в паноптикума от грешни хора и това нямаше да е толкова интересно- щеше да е още една от атракциите на крайбрежната алея, ако не бе станал един инцидент. Инцидента имаше и предистория. Бианка отначало мразеше змията, но после с течение на времето я заобича, заедно с общия им фотографски бизнес. Първите дни Бианка стискаше змията, душеше я, щипеше я и чакаше с нетърпение момента в който змията щеше да ухапе някого, но не – змията бе навикнала на човешката арогантност и всякакви грубости . Змията дори с радост се увиваше около топлите, вибриращи и пухкави тела на англичанките, също и около мускулестите тела на германките, които я галеха и и говореха мили думи. Бианка скучаше, но това бе приятна скука, разнообразявана през нощите от новия и приятел Дончо, който бе и собственикът на менажерията. Менажерията включваше двете потонки Димитричка и Дафинка, маймунката капуцин Ганчо и хамелионите Цветан и Цанко. Дончо бе в предишния си емигрантски живот звероукротител на сънените питони в един пътуващ цирк. Бианка бе доволна, че не работи с капуцина Ганчо, защото той беше гадно същество. В него имаше много човешки качества, също и неподозирана злост и бързина. Дончо от време на време се правеше на мъж и възпитаваше маймуната. Ганчо обаче не го слушаше и скубеше чужденките, чиито тела тръпнеха от първичен страх. Ганчо успяваше с едно одраскване да изкара всеки олинклузивен турист от скучната му нирвана. Бианка искаше и змията Димитричка да хвърля хората в ужас, а не само да пълзи сънена по тях. Искаше да я насъска към преялите туристи, чиито бавни разходки бяха само за да убият времето между две яденета. - Ти с какво храниш змията ? - Бианка попита Дочно. - С бели мишки - отвърна и важно той.

- Сериозно де - Бианка започна да се умилква. - Кажи ми честно. - Добре де, с млекце и хляб – предаде се Дончо - къде ще им търся мишки. Същия ден Бианка отиде в един зоомагазин и купи четири бели мишки, два хамстери и дори една чинчила. Сложи ги в един стъклен аквариум вътре в клетката на питонката и тя, която иначе бе доста меланхолична и незаинтересована, започна да се хвърля към стъклото, настърви се и започна да си разтяга челюсти. Бианка бръкна в аквариума и и хвърли една мишка. Змията я глътна като бучка захар и започна да я смуче някъде из протяжния си търбух. Бианка гледаше ужасена и после и хвърли още една мишка. Бездушната сласт, с която Димитричка глътна и втората мишка доведе Бианка до възторг. Змиите си заслужаваха славата, заключи тя. Бианка раздразни змията - полюля последната бяла мишка пред раздвоения и език измами я, ще я хвърли, но я прибра, захлупи аквариума и остави Димитричка да си бие главата в стъклото. Следващите дни през работно време питонката бе видимо нервна върху тялото на Бианка и от време на време налиташе и на хората, които искаха да я погалят. Нещата се развиваха добре, помисли си Бианка. Бианка започна да разхожда Димитричка покрай гриловете, където се въртяха пилета, минаваше пред ресторантите предлагащи скара, кръстосваше със змията през рамо пред чеверметата радващи туристите. С Дончо направиха сума ти снимки на хора сложили питона върху себе си сочещи печените прасенца. Такива снимки са пълен кич, обясняваше и Дончо, студенокръвни и топлокръвни задно. От миризмите на месо питонката Димитричка озверя. Една вечер буквално освирепя от миризмите на кръв и плът и със скок стръвно захапа детето, което я закачаше. Писъците на русначето стреснаха капуцина Ганчо и той се хвърли и захапа змията. Тогава Димитричка остави детето, захапа Ганчо и двамата тупнаха на земята. След кратката борба Димитричка глътна Ганчо. Глътна го като едното нищо, нищо чи беше колега. Една истерична минувачка изрита импулсивно змията върху огнището, където печаха чевермето. Димитричка падна точно върху най-силната жар, скоро тялото и се поду и тя се пръсна от жегата. Най-близките маси бяха обсипани с части от тялото на змията, несмляните мишки и капуцина Ганчо.

В полицията после разбра, че Дончо няма разрешително да върти менажерия и да се препитава с псевдциркови изкуства, а Бианка е малолетна и не на място в това начинание. .

Ласло

Ласло, тъжно момче, с черни кръгове около очите, редовен пияница и нередовен студент, имаше характеропатия. Докторът бе обяснил на майка му, че ако хората с изграден характер, подпират характера си на четири или повече опорни точки, то при Ласло характера се крепял на три и понякога лъцвал. Като маса в заведение, която ти разлива гулаша. Доктора обичаше гулаш, палинка и жени с пластични операции. Обичаше да обяснява, че на тия трите костенурки и пластичните операции се крепи здравата душевност. Майката на Ласло бе направила всичко възможно да го задоми. Бе държала на нощното му шкафче илюстрованата научна студия „Антропогенни ресурси на унгарската фуста”. Запознавала го бе с момичета, но те бягаха от Ласло. Накрая жената бе събрала пари за да то изпрати в Слънчев бряг. Там, надявала се тя, никой нямало да обръща внимание на странностите му. Та, хората в Слънчев бряг си имат къде по-важни работи. В тамошната олелия, всред луди, екстазни, скачащи с бънджи и без, пиещи със сламки от големи колби, като в приказката за щъркела и лисицата, ходещи прегърнати и загубени като Хензел и Гретел, характеропатията на Ласло можела да мине като артистичност и така да си намери момиче. Майка му знаела, че всяка характеропатия се лекува със секс или екзорцизъм, което е едно и също /затова при секс може да се чуят страшни вопли/. Но, не стана както очакваше майка му. Ласло Немечек продължи да е сам, потопен сред хиляди. Ол инклузива на включваше компания. Ласло чоплеше ту носа си, ту душата си. Всеки път, когато се почувстваше самотен, излизаше от хотел Глобус, пресичаше алеята покрай италианския ресторант отсреща и отиваше на плажа. Там търсеше с очи нещо, но не жените на хората или гърдите им, нито пък краката на дъщерите им, а гледаше за играещи в пясъка деца. Наблюдаваше с интерес децата, които правят замъци от пясък. Оглеждаше замъците от всички страни и ако му харесваха поощряваше децата, а ако не, сритваше пясъчните кули пред сащисаните деца. Поради този си навик, често ядеше бой от бащите или от рускините. Не му беше приятно, но поне не се чувстваше самотен. Децата, които редовно правеха замъци пищяха, още като го видеха. Оставяха

постове и се въоръжаваха, за да стрелят по Ласло. Ласло стана любимата им мишена. Дори по алеите го целеха с каквото намерят. Това, разбира се го изнервяше. Освен пясъчната архитектура, Ласло обичаше спорта. Ама истински. Ходеше облечен във футболен екип на Ферецаварош. Според него логото на всеки спортен вестник трябваше да е, че спорта трябва да се спортува, а не да се чете. Следвайки това лого всеки спортен вестник трябваше да се саморазпусне. Това би било достойно, мислеше Ласло - другото бе хабене на хартия. Винаги бе се чудел, как разни дебелаци прекарват часове загледани в спортен вестник, а не го оставят, за да потичат малко. Четенето не е спорт - това бе ясно като бял ден. Затова Ласло, като видеше, че някой чете спортен вестник, го издебваше, взимаше го от ръцете му и онзи започваше да го гони. Когато запъхтения шишко не можеше повече да тича и спираше изтощен, Ласло му връщаше вестника и му казваше - ето това е спорта. В тоя случаи не ядеше бой, защото дебелакът едва дишаше. Имаше и няколко припаднали от неимоверните усилия да го гонят и тогава Ласло пръв им правеше изкуствено дишане уста в уста. Като се свестяваха, ги питаше какъв е резултата, без да уточнява отборите и те отвръщаха. Ласло гледаше на света, все едно, че бе дрогиран без да е употребил нищо. Това бе предимството на характеропатията. Една сутрин Ласло мина по пътеката към плажа където Деметра – несебърска бабичка с гръцки корени, продаваше книги. Вече бе отминал, когато с периферното си зрение видя, че книгите са подредени в нещо като замък. Това го предизвиква да се върне и да ги бутне. Три книги останаха в нещо като кула и Ласло понечи да бутне и тях. Тогава Деметра го халоса с бастуна. Ласло не беше удрян с бастун и това много го ядоса. Разкрещя се на бабата. Дойдоха хора и го озаптиха, а Деметра звънна на капитан Бенев. Малко след това полицейската кола с Бенев пристигна и закараха Ласло в участъка. Ласло вече бе познайник на Бенев и той го посрещна с думите пак ли ти бе... маджарино. Магиар, повтори гордо Ласло. Защо си пак в нарушение, скара му се Бенев, гледайки преводача. Преводача се скара на Ласло. Ласло се замисли. Защото ние унгарците, отвърна Ласло, имаме високо ай кю и ниско и кю. Ниско и кю, капитан Бенев погледна недоверчиво преводача. Преводача погледна Ласло. Ние унгарците имаме висок коефициент на интелигентност, но имаме проблеми с емоционалността. Нашата

емоционална интелигентност куца. О, я не обобщавай, скастри го Бенев. Ние унгарците, продължи невъзмутимо Ласло, се разбираме най-добре помежду си или наум със себе си. Но, междукултурното общуване, съществуването в интернационално обкръжение ни обърква. По лицето на преводача избиха капчици пот. Това е, щото мислите Балатон за море, успокои го Бенев. А ти си дребен хулиган, стрелна го този път ядосано, и мислиш, че с многократно престъпване на закона, ще станеш едър хулиган. Никога няма да станеш, от мен да го знаеш, заяде се Бенев. Лъжеш се мой човек, че количеството ще се превърне в качество. Знам ги тия като тебе, те никога не стават голяма работа. Ясно ли ти е, откажи се. Смени тактиката. Аз уча за архитект, отвърна, не на място Ласло и замъци не се строят така. Преводачът избърса потта от челото си и каза край, тръгвам си. Капитан Бенев не бе запознат с междудържавната спогодба за екстрадиране на унгарци, вдигна рамене, размаха пръст заплашително на Ласло и го пусна.

Риболов на сьомга

Последните години на шефът ми леко се чална и нито със сила, нито със съвет можеше да се оправи. То беше от артистичната му натура. Шефът можеше с часове да гледа падаща вода, горящ огън и още едно нещо, което в началото го омагьосваше, а с годините му стана найлюбимото – най-много от всичко той обичаше да гледа как мечките ядат сьомга. Любим му бе момента, когато рибите следвайки непреодолимия си инстинкт, скачаха нагоре по водопадите срещу течението и там ги чакаше раззиналият паст мечок. Шефът се идентифицираше винаги с мечока. Той бе с непопоравимо хищнически характер. Гледали сте сигурно по Нешънъл Джеографик онзи забележителен филм за миграцията на сьомгите. С шефът го гледахме постоянно. Той бе го въртял 85 пъти като обикновен филм и после го бе гледал тридесет и два пъти на 3D. Гледаше го и насаме, защото се вживяваше в ролята на мечката – той ръмжеше докато гледаше, отваряше широко уста и щракаше със зъби захапвайки въображаемата риба. Шефът пред телевизора и мечокът във филма едновременно размахваха ръце да докопат някоя от тлъстите сьомги, поглъщаха ги една след друга и продължаваха. Подобно на мечокът, шефът ми не изпитваше никакво угризение от това угощение, а напротив, възхищаваше се на деловитото освирепяване на звяра. Шефът правеше същото и в своя бизнес. Чувстваше този мечок толкова близък, все едно му бе братовчед и ако бе човек, със сигурност би го направил съдружник. Такива хора му трябваха на моя началник. Природно безскупулни. Шефът умееше да взема от живота това което му се полага, че и повече. Смяташе, че му се полага много, но колко бе много, той не знаеше. Там не си слагаше лимити. Знаеше, че за да оцелее трябва да е с постоянно гладен. Гълташе чужди бизнеси и някоя и друга малка, но апетитна фирма. Тези хапки бяха неговата сьомга. Проблемът възникна, когато началникът реши, че трябва да отиде в Аляска и там, на същия поток от филма, подобно на мечока да лови сьомга с уста. След като отдавна огънят в камината и водата в плискащите се фонтани из

къщата престанаха да го интересуват, той остана съпричастен единствено към туй мечешко забавление и реши, че трябва да отиде и да опита на живо лов на сьомги с уста. Бе тренирал усилено и бе сигурен, че ще се справи. Когато наближи сезона на миграцията, намери някаква агенция в Аляска и двамата заминахме. Онези там се дърпаха, защото мястото било защитена територия, но шефът си имаше методи и с един банков превод ги убеди. Свалиха ни с вертолета точно до потока, на онзи малък, но тъй фотогеничен водопад и сьомгите, дали защото видяха зрители или от чист нагон, започнаха като щури да скачат срещу течението. Шефът сложи един гумен костюм, нагази в средата на потока и раззина паст. Аз стоях с пушка отстрани, да не вземе да се появи истинския мечок и да стане някакъв спор за ловна територия. Шефът бе абсолютно убеден, че само със зъби ще може да хваща сьомгите, но нещо не се получи. Щракаше със зъби във въздуха, но не успяваше да ги захапе. Опитваше със страшно упорство. Силно бе учуден и псуваше безспир. Толкова ядосан не бях го виждал. Започна да си помага с ръце, но рибите се изплъзваха. Ония от агенцията го съжалиха и с едно кепче му хванаха няколко по-едри сьомги. Шефът ядно ги изхвърли. Аз съм хищник, каза им той, и сам се оправям. Ония вдигнаха рамене. Те български не разбираха. След като се върнахме от Аляска, шефът бе много подтиснат. Отиде дори на психиатър, онзи да го успокои, защото, както ми каза, от онова преживяване му останала травма. Не съм никакъв хищник аз, продължи тъжно – на мен всичко ми идва поднесено на тепсия. Аз, в дивата природа няма и един ден да изкарам. Така твърдеше. Докторът се опитал да му помогне. Обяснил му, че мечките имат други муцуни, те имат лицев прогнатизъм, казал му и с тая издадена напред паст, рибата може да бъде захапана. Човекът бил създаден да се храни с лъжица. Тъй му казал психиатърът, докато се хранели в един рибен ресторант, но тук шефът ми му се изсмял. Станал, отишъл до аквариума с риби, натопил си главата вътре и захапал със зъби една есетра. Стиснал я здраво и тържествуващо я занесъл на масата. Келнерът се приближил деликатно и попитал, искате ли да я приготвим някак. Шефът казал, не, аз така ще я изям и дори не ми трябват прибори. И го направил. Шефът, каквото реши го прави. Сега мисля, вече е излекуван. Сега не се съмнява, че е хищник.

Фламингоядците

Както други нелогични истории и тая започнала с бутилка лош алкохол. Тримата приятели изпили бутилката, трите им разума се слели в един, който работел зле и произвеждал революционни мисли. Тъй като били много гладни, единият предложил да отидат до зоопарка и да откраднат едно фламинго. Какво фламинго, учудили се другите. Розово, казал им геният. Общият разум веднага приел идеята и те уж на смях, уж за забавление отишли в зоопарка, прескочили ниската ограда, пропълзяли до езерото и сред шум и пера грабнали едно розово фламинго. Хванали го за изящния врат. Непростимо. Пилето полузадушено обърнало очи. Напъхали го в една кожена чанта, съвсем непригодна за носене на фламинго. Тялото навряли, но дългата шия не влизала и те я навили все едно е маркуч. По едно време, по пътя фламингото провряло глава, погледнало ги първо с едното, после с другото око и попитало: Защо мен?! Не му обърнали внимание. Напъхали обратно главата му в чантата. Фламингото след малко пак изпружило телескопичната си шия и ги предупредило: Скъпо ще платите за това! Фламингото било право. Тримата го сготвили набързо. Сварили го толкова, колкото да могат да го оскубят. Изяли го, напълно пияни и на сутринта се събудили със страшни болки в корема. Виели като вълци. Извикали линейка и ги откарали в болницата. Там, пред втренчения поглед на доктора и с режещи болки в стомаха си признали какво са яли. Фламинго ли, попитал докторът невярващ и къде на смях, къде от страхопочитание към тоя рядък случай свикал консилиум. Колегите му и те вдигали рамене. Кой яде такива птици тук? Разбрало се, според един пациент в болницата, който бил живял в Африка, че фламинго не се приготвя така. Фламингото се готвело в глинено гърне, което да попие отровата. Готвело се бавно. Дори така не ставало за ядене. Най-добре било да не се прибягва до такава храна, казал африканският пациент. Това обаче не е медицинска история, тя е житейска и не спряла до тук. Тя се разклонила. В болницата тръгнали следващи истории.

Съпругата на Теофил, единия от тримата пристигнала първа. Докторът и разказал всичко и накрая, кой знае защо пуснал коментар: - Мъжът ви можеше и да умре. Не съм си представял, че може да има подобна глупост. - Моят е пълен идиот – казала жената убедено - Истински. - А вие сте хубава жена – продължил лекуващия с неуместните си коментари. Те обаче са неуместни за нас, гледащите отстрани, а за жената били съвсем на място. - Това ми е телефонния номер - отвърнала тя и му подала визитка – обади ми се - и тръгнала плачейки. Навън веднага и пресъхнали сълзите - те не били съвсем истински. Жената търсела закрила. Съпругата на втория от крадците, или да кажем бохемите, връхлетяла след час при същия лекуващ лекар и го заплашила със съд, защото мъжът и бил алергичен към всякакво пилешко. Защо тогава яде фламинго, попитал мрачно доктора. За друго говоря, тропнала с крак тя – вие го лекувате все едно е отровен, а той е алергичен. Я седнете малко и се успокойте, предложил доктора. Няма, ревнала жената, взела слушалките на лекаря, вързала ги на двоен моряшки възел и ги хвърлила зад паравана за преобличане. Няма, повторила и на излизане треснала вратата. След това се появил следователят. И той влязъл в кабинета на лекаря без да почука. Касаело се, казал, за кражба на защитени видове. И убийство, подсказал докторът. Как убийство, подскочил следователят. Докторът разяснил. А, това е друго, успокоил се униформеният; след като човек открадне нещо, то е ясно, че с откраднатото може да прави каквото си иска. Кражбата тука е важна, казал убедено. Нима е все едно, дали ще намерите откраднатото живо или мъртво, вметнал докторът. Ти сега не ми обяснявай, скастрил го следователят, ами дай да ги видим тия престъпници. Докторът го завел при единия. - Защо крадеш бе, сине майчин?! – ревнал без всякакви прелюдии служителат на реда, като влязъл в стаята на Теофил. Пациентът трудно се събудил от съня, тъй дълбок и отморителен след пълното промиване на стомаха. Мигал уплашен, докато разбере какво

става. - Теофиле, ти ли си бе баджанак ?! – сменил тона следователя. - Така кажи бе! После казал на доктора да ги остави насаме. Докторът, поуморен от това дежурство отишъл до машината за кафе. Тъкмо взел чашката, когато за същата ръка държаща кафето, го дръпнала една жена. Кафето се разляло, но това не било страшно. Страшна била физиономията на жената. Моят умира ли? – попитала тя, дърпайки ръката му към лицето си. Кой е вашият? – сепнал се докторът, а после добавил спокойно - при нас никой не умира. Това се случва в хирургията на втория етаж. Това била жената на последния от компанията. Докторът я завел в кабинета и и обяснил състоянието му. Ще го бъде, казал и свойски. Той се отрови от любов по мен! Знам си аз, аз съм виновна – избухнала в сълзи тя. - Той е толкова добър, а аз съм лошата. Да загубя такъв мъж! Аз съм истинско куку! Не сте – успокоил я лекарят. Съм! – настояла тя. Понеже тоя разговор малко се проточил, е добре да надникнем обратно в стаята на Теофил. Там следователят, така както се говори на дете, обяснявал на Теофил: Хич да не ти пука, братче - никой няма доказателства, че сте яли фламинго – вие сте ги преметнали докторите, за да ви приемат по-бързо – не сте крали нищо и всичко ще отричате. Не могат да ви пипнат с пръст. Ясно, нали? Хайде сега, Теофиле и до скоро! – прегърнал го и излязъл. Когато следователят наближил стаята на лекуващия лекар, докторът тъкмо изхвърлял жената на онзи третия с викове:

Вън от кабинета ми, кукумицин такъв! Много сте груб, бе докторе – казал му следователя. – Ми, те са пациенти, не са рецидивисти. Докторът не му отговорил, само го гледал мрачно. Имате ли проби от храната на тия момчета? – попитал следователя - Може ли да докажете, че са яли фламинго? Не е наша работа. Тя е ваша. – отвърнал докторът. Ти не ме учи, казал му униформеният и си тръгнал. И така, останал сам, час преди края на дежурството, докато развързвал стетоскопа, докторът решил да наруши професионалната етика. Предписал дълъг курс мускулни инжекции с витамин В12 на тримата фламингоядци. Това не било лечение, знаел и той, но знаел също, че мускулните инжекции с витамин В12 са доста болезнени. След това взел листчето с номера и се обадил на жената на Теофил. Много сте бърз докторе - казала тя закачливо. Имах тежък ден.

Бабулев На плажа пред Нептун Бийч, докато гледах как пожарът глътна за час едно заведение, се заговорих с един човек, който, оказа се, бил съдия. Кой знае какъв сухар ще да е бил, ще кажете, но не сте прави. Както знаете, на Слънчев бряг хората надминават и най-добрите ни очаквания. Не бе сухар тоя човек, ами беше истинска душичка. Съдията Бабулев няколко поредни нощи ми разказваше своята история, която тъй искрена и съвременна, плаче да бъде написана. Не казвам, че е достоверна или действителна. Кой човек, пиейки бирата си, се интересува от истината – та той се налива с това обемисто питие само за да влезе в реалност, която е ей тук, на една педя разстояние, но всъщност е друга и там непоносимото става красиво. Само в тая реалност съдия може да стане изповедник, иначе на него кой ще му каже истината – адвокатът ли или подсъдимият? Съдията Бабулев започна с това, че знаел пет хиляди вица, но не можел да ги използва в съдебната зала. Не можело, уточни, в протокола на заседанието юридически доводи да се базират на вицове. Обратното беше се случвало достатъчно често. Все пак Бабулев не преставал да гледа на вицовете като на най-прекия път към мъдростта, а оттам и към законността. Не можел обаче да пледира с тях, използвайки ги като параграфи. Едва се сдържал да не заяви с блеснал поглед на стенографката, прокурора и адвоката – ами този случай е точно като вица за чукчата хирург, запишете го, да, ето това е моето основание за присъдата. Искал, но не можело да се говори така в зала. Вместо това Бабулев предъвквал наум ясния му вече казус, приличащ на виц номер тридесет от неговия каталог, и го обличал в пищните карнавални дрехи на лексика от римското право. Бабулев дори бил започнал да мисли, след всички тия повторения, че нищо повече не може да го учуди, но едно нещо го върнало към здравословното удивление от живота. Истината е, че докато си приказвахме, той не спираше да се взира в татуираните англичанки и да им се учудва. Коя татуировка би допринесла за увеличаване на тяхната красота? – питаше. Никоя, отвръщах му аз. Това, което грабнало вниманието на Бабулев, бил един сайт, една комуна на

независими автори, които се подпомагали всячески. Сайтът разработил инструмент, с който авторите да се самоинтервюират. Писателите можели да използват предварително зададени въпроси или сами да си измислят въпросите. Така всичките двадесет хиляди членове имали равен достъп до интервюта. После целият виртуален свят бил техен – можели да публикуват интервютата си, където си искат. Изглеждало, все едно някой им обръща внимание. Което е хитро. Или тъпо. Съдията тук не трябвало да се произнесе за вина, а само да си поиграе с категории. Някои етични, други екзистенциални. Забелязал, че в тези интервюта авторите били толкова откровени, все едно били на Страшния съд. Те се питали с въпроси, изскочили като бавен куршум от тяхната съвест, и си отговаряли крайно честно. Човек не можело да лъже себе си, нали, а и защо да го прави в интервю, създадено от самия него. Съдията Бабулев четял с нарастващо въодушевление текстовете с безграничната искреност на авторите. Някои от тях били истински престъпници. Тук някъде за кратко се уплаших от посоката на разговора, защото оставаше сега този съдия да вземе да избухне гневно срещу гилдията и тогава какво? Как да бъде защитен легионът, който, пишейки, се е обрекъл на беззащитност? Не са ли пишещите като живеещи в прозрачна витрина? Но съдия Бабулев, както казах, се оказа душичка. Той просто направи аналогия. Една негова си аналогия за приликата между престъпниците и писателите, и то не така най-общо, което би било истинска простащина, а по отношение на склонността им да действат необмислено и да споделят. Как обаче един престъпник да сподели престъпните си влечения в съдебната зала? Нима няколко години допълнителен затвор са стимул за това? Тук на Бабулев му хрумнало решение, за което искаше да ми разкаже. Решил да направи сайт за анонимни изповеди на престъпници – признайси.ком. Нека да си кажат, каза. Отпивайки бирата на продължителни глътки, сподели, че обикновено на всяко първо заседание липсвали я адвокати, я подсъдими и винаги имало някакви процесуални пречки, така че не се решавало нищо. И тук, в тая мъртва точка, Бабулев промотирал сайта си. В коридорите пред залата или дори вътре успявал да бутне една картичка в ръцете на адвоката или директно на подсъдимия. На картичката с адреса на сайта Бабулев добавял номера на предварително подготвения за конкретното дело въпросник. На гърба на картичката пишело: „Истината води до частично опрощение”. Това го облекчило

неимоверно. Свалило от него напрежението, че за някои заседания се подготвя напразно. Въпросите, които той подреждал, били всъщност квинтесенцията на делото и после само прочитайки въпросите, Бабулев бил готов за следващото заседание. Но имало и друго – съдията Бабулев започнал да получава и отговори на зададените въпроси. Анонимността дава свобода, знаем. Дава ексхибиционистична смелост, от която се възползвали престъпниците и си казвали всичко. „Истината води до частично опрощение”, на това обещание се надявали те. Бабулев четял изповедите и така всеки случай му ставал кристално ясен. Его, его. Като правило всички имали голямо его. Когато били грешни, искаха да са много грешни и упорствали в това. Когато искали да са лоши, не се ограничавали с обикновената лошотия, а търсели превъзходните степени на лошотията. Вместо да са ядосани, ставали зли. Вместо да обичат, биели шамари от любов. Вместо да присвояват туй-онуй, те грабели безмерно. И в залата нещата се променили. Закоравели престъпници заставали пред Бабулев, преобразени в хрисими подсъдни, пречистени и осъзнати, след искрените си изповеди в признайси ком. Хора с голямо его там се смалявали до хлебарки, които той можел да смачка с кубинката на закона. Но Бабулев не забравял, че бил и изповедник. Нима целта и тайнството на изповедта не е в даването на опрощение, попита. И като са тъй разкаяни, какво да ги правя аз. И сега, каза ми Бабулев, аз съм на кръстопът. Трябва да бъда или съдия, или изповедник. Не е ли смешно, кажи ми. Вярно е, че подир смъртта си няма да се усмихна на никого, но сега се смея.

Хоумър влиза в Рим Епископ Алехандро Молина пристигна в София, възхити се на силуета на Витоша, опита местната кухня, преспа в канцеларията си няколко нощи, посетен от дребни духове, предлагащи ефимерни изкушения и бързо разбра, че това вероятно ще е най-трудното му назначение. Искаше да се отърси от тежестта на годините и търсеше бъдещето си по върховете на катедралите. Искаше като диша, въздухът да го зарежда, искаше като прегръща хора, те да отвръщат искрено, искаше като благославя някого, да види радост в очите му. Искаше ръцете, усмивките и позите да са истински. Епископ Алехандро Молина четеше мислите и като някой изчел много книги все по-добре виждаше от какво са направени. Не му харесваше техния субстрат. Първото нещо, което направи в новата си канцелария бе да окачи платното „Влизане на Исус в Брюксел”. Харесваше тази картина. Напомняше му с помпозния си размер и стотици лица, пред колко много хора се изправя и колко очи го гледат в неговото поприще на духовник. Намираше колко странни са разбиранията на хората за идването на Исус и изобщо за Божиите дела. Виждаше, че художника бе нарисувал себе си като Исус и тая дребна суета го забавляваше. Тази картина бе негов съветник. При всяко ново назначение му даваше съвет как да се справи. Още бе чужденец в града. Познаваше добре само шофьора си Игнат, Игнасио, както го наричаше свойски, и той пришълец като него. Прекарваха по цели дни заедно. Игнат, които не блестеше с находчивост, нито с интелект, по-своему му стана близък. Светът на Игнат бе с диаметър десет стъпки и всеки проблем там можеше да бъде решен с дребен подкуп, подмазване или непристойна ругатня. Игнат не се различаваше от местното население. И той бе от паството. Епископ Молина не се чувстваше сигурен в града; тукашният дипломатически номер не го пазеше. Доста по-скъпи коли от неговата го притискаха, засичаха, караха го да подскача на задната седалка и да открехва предпазливо перденцето, очаквайки най-лошото, но не, нищо страшно не се случваше. „Всичко е под контрол” – успокояваше го Игнат. „Ако това ви е контролът, не знам какво ще стане, ако излезете от контрол?”

– питаше риторично Алехандро и това наистина разсмиваше шофьора, който с необяснимо задоволство започваше да повтаря – „Ще стане страшно! Да.” „Защо е това напрежение между хората, Игнасио?” – питаше го епископът. „Какво напрежение, всичко е нормално” – отвръщаше Игнат и натискаше клаксона безспирно. Спираше и потегляше внезапно, от което фигурата на девата закачена за огледалото се удряше в предното стъкло. Жестикулираше и заплашваше всички, които се изпречваха на пътя му с божия гняв. Епископ Молина имаше нужда от малко почивка; мразеше калта на живота, напрежението от нестихващата борба между миряните, правещи това, без каквато и да е принуда. Бе избрал кариерата на духовник, защото епископията, тази защитена територия, се доближаваше най-добре до разбиранията му за ред, спокойствие и разбира се - разкош - изобилие от цветя, кристали, музика, приятни разговори и душевна приповдигнатост. Аристократичната му кръв имаше чувствителни сетива. Калните струйки обаче си пробиваха път до най-неочаквани места и Алехандро Молина откриваше с учудване, че църквата не е перфектно убежище. Напоследък не се чувстваше добре. Опитваше се да се съсредоточи върху обширната си документация и не можеше. Една двумесечна кореспонденцията с L’Osservatore Romano, вестникът на Ватикана го тревожеше особено много. Бе на години и бе свикнал да има ясно мнение по въпросите. Осланяше се, ако не на опита си, то поне на познанията си в тълкуването на текстове. Въпросът от кореспонденцията не му даваше мира. Трябваше да даде мнение дали Хоумър Симпсън е добър католик. За първи път трябваше да се произнесе за едно фиктивно същество, за един анимационен герой. Той бил един от най-влиятелните характери по телевизията, така че било важно да се види въпроса от всички страни. От вестника чакаха тълкувания. Трябваше да се съсредоточи и да изгледа поредицата. Започна да гледа епизод след епизод. Хоумър беше дебел, мързелив, груб, непохватен и невежа, но искрено привързан към семейството си. И докато първите качества не пречеха, то последното бе силно желателно за един добър католик. Хоумър продаваше душата си за един донът, но това е метафорично казано, прецени Алехандро и няма отношение към въпроса.

Драстичната глупост на Хоумър никога не оставаше без последствия и това би било добре, ако Алехандро се съгласеше да го допусне в лоното на църквата. Фигуративно казано. Засега Алехандро не бързаше да реши. В двора на катедралата работници вдигаха шум. Бяха повикали фирма за реставрация на гъргойлите. Работниците чистеха прахта от зъбите им без никакъв страх. В средновековието биха поискали двойна надница за тази прокълната работа. В главата му се забиваха рефрени от радиото на работниците. Чуваше думите, но не разбираше смисъла. Беше някаква неразбираема за него романтика. Последните дни шумът от работата навън го изнервяше, и не бе само това. Реалните хора му пречеха да разсъждава за измислените. Питаше се дали, по същата логика и при новото приближаване на майката църква към децата й, трябва да даде мнение също за Чубака, Йода, Карлсон, Емил от Льонеберя или пък за свирача от Хамелин. Последния, разбира се не беше добър католик. Бе освободил града с музиката си от напастта на плъховете, но след като не му платили, една нощ засвирил чудна мелодия и всички деца от града тръгнали след него и повече не се върнали. А не бяха ли точно филмчетата, които отвличаха децата от родителите им. В този момент, помисли си, милиони сополиви деца по света киснеха пред телевизорите и вместо библии в ръцете държаха дистанционни. Изведнъж задачата му придоби особена важност. Възможно ли е рисуваните същества, занимаващи умовете на толкоз много хора да бъдат измерени и класифицирани. Бе роден в малко селце – Куарт де поблет, наистина четвърт село и още на дванадесет бе наясно кой е католик и кой не. Сега, на шестдесет и пет, не можеше да каже Хоумър какъв е. Опита се да гледа на него като на жив човек. Хоумър Симпсън бе глава на семейство и много от грешките му можеха да бъдат простени. Настояваше всички да се молят преди ядене. Посещаваше службите и много от репликите му говореха, че мисли за религията. Веднъж каза на Мардж: „Ние трябва да изберем друга религия. Всяка седмица побъркваме Господ все повече и повече”. Друг път се помоли: „Господи... боговете бяха добри с мен. За първи път в живота ми всичко е абсолютно перфектно, нещата са точно така, както трябва да бъдат. Така че, ето я сделката: ти замразяваш всичко както си е, а аз няма да искам нищо повече. Ако това е О.К., моля те, не ми давай абсолютно никакъв знак!”

Да се пазариш с Господ, помисли се епископ Молина е все пак някаква форма на религиозност, макар и не най-чистата. Търсеше някаква дълбочина в това лице като пъпеш с посадени два косъма, взираше се в очите като гъши яйца и в този двумерен образ не виждаше отговор на болезнения въпрос. Често му убягваше и логиката на героя с мозък колкото грахово зърно. Ако го сложеха във филм с кокошки, вероятно кокошките щяха да го надхитрят, сигурен бе епископът. Та той не бе от мистичните същества, до които човек не може да се приближи, а може само да ги разгадава. Това, което правеше Хоумър можеше само да се обобщи и от ежедневните му брътвежи да се извади някаква обща нагласа. Имаше ли в нея стремление към нещо по-висше? Вярата, разбира се, не се измерва с интелекта, не забравяше Молина и точно от това подопечният му герой ставаше още по-трудна загадка. Един ден, мислейки за по-възвишени неща от Хоумър, погледът му блуждаеше по брюкселската тълпа от любимата му картина и видя две лица, които приличаха на Хоумър и Игнат. Бяха близо едно до друго и все едно си приказваха приятелски. Странно, помисли си Алехандро, ако Игнат и Хоумър седнат на чаша бира, биха станали близки приятели. Представи си ги двамата да си угаждат, така посветени на сетивата, мъдри със своите полумъдрости, роби на коремите си. Нима картината искаше пак да му подскаже нещо? От L’Osservatore Romano настояваха до седмица да имат окончателното мнение на епископа и да дадат ясен отговор на читателите си дали Хоумър Симпсън е католик. Наскоро Хоумър и цялото му семейство получили звезда на алеята на славата в Холивуд. Това са си техни светци, каза си Алехандро, на шоу бизнеса. Трябва ли да ги пуснем при нас? Алехандро преценяваше последните събития с хладен разум, доколкото можеше, защото сега не ставаше дума за една проста кореспонденция, а за него самия, за способността му правилно да преценява и виждаше, че трябва спешно да направи нещо. Та нали, ако той не можеше да се ориентира в света, то тогава не можеше да дава и никакви наставления на никого. А това бе самата същност на дейността му.

Започна да гледа отново някои серии. В празния ум на Хоумър от време на време просветваха правилни мисли. Съветвайки се с разума си, Хоумър чуваше глас свише, който му даваше двусмислени съвети, понякога с катастрофални последици. Не сме ли всички така, ако се погледнем отстрани, каза си Алехандро. Тогава му хрумна, че може да даде мнение, само ако намери образа на Хоумър в някой жив човек. Започна да му търси аналог. Оглеждаше внимателно хората, които познаваше и понеже те бяха една шепа, не можеше да се освободи от натрапващата се прилика между Хоумър и Игнат. Тези двамата бяха като братя. Коефициентът на интелигентност на Хоумър беше 55 и на Игнат също. Нима Игнат не завиждаше непрестанно на съседите си, точно като Хоумър. Не бе ли и той един самороден брилянт на глупостта, така необходима на човечеството както и мъдростта. Нима радостта да общува с Игнат не се дължеше точно на потресаващата му, безконтролна глупост, на очарователната му посредственост? Църквата в края на краищата е общността на хората и Алехандро винаги бе гледал на Игнат като на подопечен католик. Алехандро се усети, че започна да търси оправдания за Хоумър. Да, коефициент на интелигентност 55 не е много, но Хоумър пиеше, бе изложен на радиация в ядрената централа, където работеше и имаше забит флумастер в предния лоб. Хоумър бе умствено увреден. Една вечер Алехандро изгледа епизода, където отстраниха флумастера от мозъка на Хоумър и неговата интелигентност стана 105. Това, както и в реалния живот доведе Хоумър до нови неприятности и той стана нещастен. Поиска пак да бъде предишния човек. Чак след като му поставиха флумастера обратно, се почувства щастлив. Не е ли така с много от нас, запита се отново Алехандро. Не бе ли подобен и случаят с Игнат. Игнат имаше огромен липом на челото. Издатината бе колкото яйце на пъдпъдък и приличаше на поникващ рог. Не може един епископ да има шофьор с рог, реши Алехандро и плати за козметична операция. Липомът бе отстранен от челото на Игнат. От този момент нататък Игнат често му се оплакваше, че не бил същия човек, гледал се в огледалото и не можел да се познае. Сутринта, когато Игнат отново подхвана тази тема, сочейки челото си, Алехандро му се скара:

- Не е богоугодно да се оплакваш. Та ти си католик. Не бъди като Хоумър – и продължи, ободрен от яснотата в разума си - Хоумър е католик. Хоумър Симпсън влиза в Рим! Остави нищо неразбиращия Игнат и седна да напише отговора доL’Osservatore Romano.

Алтруистката

Един съсед, който вечно ходи, да не кажем мръсен, но винаги непран, а също така и да не кажем къркан, но винаги почерпен, имаше навика след полунощ да ми звъни на вратата и да иска разни работи. Не са тайна и може да ги изброим: тирбушон – четири пъти, маджик моп, за да попиел някакви течности – два пъти, парочистачка – два пъти, тиган с незагарящо дъно, можело и тефлонов и разни други вещи, необходими му в малките часове. Ще прескоча логиката на тия молби, за да ускоря историята. Една вечер, когато ми звънна пак да иска нещо, аз го дръпнах с все сила за яката, запратих го на дивана в хола, настаних го дружески пред свития ми юмрук и му викам, абе ти сине майчин, що не вземеш да си купиш тия вещи, ами ми звъниш по нощите, бе сине майчин, повторих. А той ми казва, купувам си, как да не си купувам, но майка ми всичко раздава на хората. Тя е алтруист. Всички в тоя живот, продължи той по-спокойно, и по-специално в нашия осемнайсет етажен блок, имат нужда от нещо. Майка ми взима, каквото докопа от вкъщи и го носи по-хората. От първия до осемнайсетия етаж, все на някой ще му трябва нещо. В къщи вече не остана нищо. Така обясни човекът, невинен един такъв. Аз си отпуснах юмрука и му викам, ми, тя твоята майка е луда, донякъде. А той се съгласи. Тя е един луд алтруист, каза убедено, и беше в лудницата, без майтап.

Щях да му дам тирбушона, които искаше, но ми стана интересно и му казах, сядай тук, аз имам и тирбушон и мавруд. Сядай и разказвай още. Още не бях решил дали да ви го описвам това, но продължението може и да ви заинтригува.

Госпожа Валерия Михайлович, майката на моя гост, постъпила в психиатричната клиника почти доброволно. Чудела се, защо тя, която раздава е зад решетките, а други, които открито крадат, са отвън и това не било въпрос на вина според Валерия, нито пък искала дори да докаже, че тя

е правата; не - това било въпрос на устройство на света. Понеже не разбирала защо така е устроен светът и минало през ум, че наистина тя е лудата и с право е настанена за лечение. Все пак и се искало тези решетки да не са ограничителни, а само да разделят два равнопоставени свята – този на хиперактивните и алчните, които са, разбира се и крадливи, и другия свят на мързеливите, умозрителни меланхолици, които предпочитат да наблюдават, не искат вещи и ако нещо им е в повече, го дават на други. Два свята разделени, но равнопоставени в ценностите, си искала Валерия.

В клиниката продължила да е алтруист. Да, Валерия обичала да дава и когато и носели хапчетата ги слагала под езика, спестявала ги така да се каже и после ги прибирала в една кутийка. В следобедните часове, в английското време за чай, когато в дневната на лудницата, нямало нито чай, нито дори най-обикновени обикновени бисквити, а имало само едни голи маси с брошури за психическа самопомощ, Валерия черпела другите болни със своите хапчета. Най-редовните получатели на допълнителните дози или се оправяли бързо, или потъвали безнадеждно в лудостта си. Ефект винаги имало. Такива са тайните на химията и те не са много сложни. От червените хапчета Валерия знаела, че човек се поправя, а от сините се влошава. Най-зле, разбира се, били далтонистите. Да пиеш хапче и да не знаеш как ще ти подейства, е наистина изнервящо. Валерия обаче давала на всички. Собственото и лечение, вървяло с променлив успех, защото, това, което тя се опитвала да пробута като здрав разум на лекуващите лекари, често увисвало като празноглава доброта в детерминирано лошия свят.

Веднъж е хванали, че раздава таблетките на други, удвоили и дозата халоперидол и я насили да изпие лекарството. Г-жа Валерия, временно престанала да е алтруист и дядо Коледа в женски дрехи, а вместо това от хапчето получила погледов гърч, очите и се обърнали навътре, гледайки нещо в черепа, а езикът и увиснал като на куче палаш. В това си състояние тя била психично здрава. Докторите били доволни, но тя не.

На контролния преглед при лекуващия завързали интересен разговор.

Докторе, хубав часовник имате - казала му Валерия. О, наистина е великолепна изработка. Една жена го подарила на майка ми, представяте ли си? И на гърбът му пише "на майор Михайлович за петдесетия рожден ден". Да - отвърнал докторът крайно учуден. – Откъде знаете..вие ли?! Беше на мъжът ми, Бог да го прости.

Докторът се почувствал стъписан, гузен и ядосан на себе си. Решил за малко да остави сложната терминология и опитал да резюмира случая. Да, това което било едно от малкото радостни чудеса в живота му, този часовник Мон Блан, който го радвал всеки път, когато го поглеждал, бил дар от тази жена. Сега той я лекувал със щедри дози невролептици, за да не прави никога повече така. Иначе като симптоматика, всичко било ясно хаотичното раздаване на подаръци е, разбира се, ясен признак на манийната фаза на биполярно разстройство. След тия разсъждения, докторът свалил часовника си, скрил го в чекмеджето да не го гледа и продължил да я лекува.

Една нощ, когато дежурната сестра спяла дълбоко, Валерия влязла в манипулационната, извадила от шкафа за спешна помощ най-ефикасните червени хапчета които открила - десетина кутийки, не повече, и минала по стаите да ги раздаде. Когато лекарите разбрали, какво е направила, я изписали моментално. Чак пък толкоз луд пациент не им трябвал.

Тази история с майка ми, заключи моят съсед, може да е тъжна, но не е срамна. Знаеш ли обаче, кое е срамното. Аз ходя из блока и си търся вещите и всички отричат да са ги получили. Едно е да приемеш дар, но друго е да се правиш на глупак и да отричаш, че си го получил. Така си чист крадец.

Разкази на бавния затворник

Аз го наричах бавния затворник, защото като приказваше се увиваше около темите бавно като питон. Стискаше вниманието на събеседника и го душеше, докато получи одобрение. А му трябваше одобрение. Той твърдеше, че е, общо взето невинен. Винаги, това което му се случвало, било неизбежно и с непреодолимата мощ на гравитацията. Той бил, може да кажем, едно създание движено от форсмажорни сили, човек без собствена воля.

Паскал имаше навика да събира ненужни доводи за своята невинност, подобно на хипнотизиран пациент, който бере цветя от паркета. Отстрани погледнато бе точно толкова абсурден.

Един ден, Паскал ме приклещи в едно заведение на Витошка, за да ми разправя, защо човек като него попадал така често и почти неизбежно в проблемни ситуации. Придърпа ме в едно сепаре. Собственикът на заведението и барманът са му съкилийници. Те знаят всичко, случило се на тази черна овца Паскал, и понеже няма други хора наоколо, той се отплесна да разказва. Самият той е странен. Лицето му е набраздено и мрачно, а говори с престорената игривост на наркоман доносник.

Hе че нещо, почва. Някои работи, в тоя подредения живот, са ясни за другите и те се залепят за тях, ама мен не ме хващат. Семейство, работа, деца. Тццц. При мен тия неща не се случват. Има една дупка пред мен, ей като тия шахти, дето ги копаят отпред и нормалните работи, уж идват към мен, ама не ме стигат, щото падат. Изчезват, братче. Идват, а не ме стигат. Те са за живота на другите. За мене няма. И аз се нервирам. Ей така както ме гледаш, че си седя спокойно в това сепаре като баба рентиерка, нито ми

е спокойно, нито има на какво да разчитам, освен на лошия си късмет. Тия работи съм ги премислял в килията, да знаеш.

Други неща идват към мен, не че са по-важни или по-интересни, ама имат мост към мен, над онази дупка и това ми е орисията. Идват право към мен и ме удрят през лицето. Тогава и аз ставам да ги ударя и така се започва един танц със саби, в който влизам и танцувам с нож между зъбите. Иначе може да си стоя отстрани и да гледам подредения живот на господинчовците и да завиждам, но в тия игри, дето са специално за мен, влизам. И играя хорото. Хоп-троп, бум, бам и тук там някоя присъда.

Много се извинявам, продължи бавния затворник, но тия приказки може да не са за твоите уши. Те не са изобщо за чужди уши, те са за тия мои ръце, които са се научили да пляскат невъздържано. Те са и за тия крака, които ритат всеки, който се движи по-надуто и има портфейл в джоба. Думата ми е за агресията на неуспелия, какъвто съм аз, и необяснимото безразличие на доброто. То не ме вижда. Не че нещо.

Веднъж, продължи Паскал, като обирах един тото пункт, бабичката вътре нещо се противеше, не даваше парите и аз, не че обичам тия работи, но я ударих с бокса в зъбите и после още веднъж и тя чак тогава млъкна и даде парите. После се разбра, че била, видиш ли, майката на един авер, с който бяхме гъсти, напивали сме се няколко пъти и съм му бил на гости един път. Тая същата бабичка, неговата майка, ни посрещна като бяхме в градска отпуска. Сготви ни лучник, пръжки с качамак и разни завързани работи, на които им помня вкуса и до днес, а лицето на женицата съм забравил. И като обирах пункта я ударих. На това му викам ситуация. При другите нещата са ясни, а в моите винаги има кал. Знаеш ли, колко ме е яд за тая бабичка.

А уж внимавам, продължава. Не съм като тия, дето открадват релсите и влакът вземе, та се обърне или като едни други келеши, дето откраднаха кабела и операционната остана без ток. Това се левашки работи. Непремерени. Мразя такива работи. Аз искам да си изпипвам нещата и ако може да няма пострадали. И все не става и не става.

Е, миналото лято, като трябваше да отворим една църква, му разправям на моя авер, виж сега, тия резбовани врати няма да ги чупим или разбиваме, ами ще вземем, културно, с един маслен крик за камион, да ги вдигнем от пантите и само ще ги открехнем, колкото да влезем. Така и направихме. Вътре взехме туй онуй, но нали бях обещал да върна и крика, та реших да го взема и него. Освободих го с една ръка, че в другата беше чувалът и крикът, взе, че изпусна вратата точно върху крака ми. Портата е тежка два тона. Знаеш ли какво е. Пуснах чувала и започнах да викам от болка, а моят авер грабна чувала и избяга. После, след половин час се върна, събрал смелост и двамата с един железен лост поместихме вратата и си извадих крака. Страшни болки, да знаеш. И после куцам към чувалите, а той подрипва от страх и възбуда. Скрил чувалите в един храсталак, но явно, някой го е видял и чувалите ги няма. Икони, кръстове, всичко изчезна, а кракът ми виж го, показва ми глезена си, малко накриво зарасна. Такива работи при мен. Може пък да съм наказан. Млъква и се оглежда безпомощно.

По едно време, сеща се Паскал след малко, се бях хванал в една погребална агенция. Разнасях разни букети насам, натам, а също и ковчези с двойно дъно, защото агенцията беше за прикритие. Ходех с подчертано сериозно изражение на гробокопач, вършех и нормалната работа и дори ми отдаваха почитания, защото си е сериозна работа, човек като пукне и остане без ЕГН. Веднъж обаче обърках пратките и курабийките, поръсени с кока, отидоха за едно истинско погребение и процесията доста се развесели, което не е лошо. Лошото е, че получателите, дето не получиха курабийките, много се ядосаха и виж тук, Паскал отмята бретона си на една страна и показва белег на главата си. Това е от една тръба. Щото не приемат извинения. Жалко, защото в агенцията си бях добре.

И, сега какво да правя, не знам. Животът е кратък. Търпението е найглупавата добродетел, а и не я притежавам. Търпението е добродетелта на глупавите. Ето, сега пак ме сърбят ръцете да свърша нещо, да е нещо поголямо и специално, а то, знам си, пак ще свърши зле. Разбираш ли, завършва отчаян.

Разбирам, казвам му най-чистосърдечно, ти не искаш да си една проста криминална ларва, а искаш да си нимфа, да разпериш криле и да литнеш над закона и порядките на обикновените. Искаш да се рееш в психеделичните облаци на престъпния разкош. Там където, дори като те арестуват, да ти свалят шапка. Като по филмите, това искаш.

Точно така, братче! Виж как го каза, отвърна Паскал. Добре, че ме изслуша. Хич не е лесно, да си извади човек проблемите навън, да ги просне, да ги изглади, да ги подреди и да си ги върне пак в главата. Затова, хората ходят на психиатър, а аз в затвора. То е, като да идеш в обществена пералня. Споделяш, изпират те и пак. Не че нещо. Аз, затова ти ги разправям тия работи.

Сохо

Има градове, които са истинска мания. Гледаш ги по телевизора и си казваш, само да стъпя там и край. Ще заживея живота на другите, а досегашния ще го хвърля като разбридана дреха. Але-хоп! Помня, обаче и какво се случи с един приятел в Лондон.

Във времената, когато не даваха визи, Вальо бе луднал по Лондон. Той ставаше и лягаше с мисълта за този град и стана донякъде популярен като Вальо Лондона. Тази популярност го запозна с бъдещата му жена, правеше го център на скучаещи компании и изобщо, незавидното му положение на евентуален невъзвращенец и западен фанатик, забавляваше всички .

Чакането на виза за Ю.К. се бе проточило доста дълго и Вальо дори бе кръстил дъщерята си Виза. Толкова запален беше. Който е уморен от Лондон, е уморен от живота – цитираше някакъв техен лозунг. Те там нямали политически лозунги, твърдеше Вальо, всичките им лозунги били комерсиални и затова напредвали така бързо. Знаеш ли какво е там! – не знаеш, казваше възторжено, а и той самият не знаеше.

Този човек не трябваше да ходи в Лондон. С такива големи очаквания, не бива да се тръгва на път. Но, законът на Мърфи важи и за пътешествениците.

Вальо, все пак кацнал на Гетуик. Целунал тамошната земя, настанил се в

хостел в центъра, треперел от превъзбуда, кръстил се, щипал се, преоблякъл се с новите си дрехи и се гмурнал в морето от цветнокожи. Краката му го повели право към лондонското Сохо. Разноезичните тълпи го замаяли. Ароматите на храна и плът изострили апетита му, Вальо хапнал в един китайски ресторант, и след това влязъл в долнопробен стриптийз бар, който му се видял Йерусалимът на изгубените. Слязъл по една вита стълба два етажа под земята, настанили го в приемна, обзаведена като будоар на аристократка и с размери на два будоара на аристократка. Казали му, че трябва да изчака до началото на програмата. Поканили го да седне на едно диванче, реплика на Луи четиринадесети и две госпожици – мис Лола и мис Кети, реплики на въздебелички МТВ звезди, седнали моменталически на коленета му. Вальо се намерил в обетованата земя, отпуснал се, предал се, предателски лесно, разприказвал се с хостесите, прегледал менюто и поръчал вино. Повели разговор на доста сносен и изобилстващ с епитети английски. Лола била от Амстердам, а Кети, откакто се помнела била от Сохо и все това работела. Двете се кикотели весело на всичко, което им казвал Вальо. Отпивали от виното, колкото да не е без хич, а той си пийвал с юнашки глътки. Понеже разбирал от вина, започнал да им го описва. Това вино казал им, има копринени танини и носи дъхът на тъмница под Лондон Тауър – така въодушевено им говорел. Иначе знаел, че виното е ниска проба, госпожиците и те, но нали бил в Йерусалима на мечтите си, та бил полу-щастлив. Хубаво вино, повтарял на шега, това вино е от вида Беърс Блъд - не му било удобно дори да употреби „Меча кръв” – марката, чието име и качество са ясни на всички. Усещате ли, казвал им аромата на сливи, с тяхната мощна мекота и сочност? Кети и Лола отпивали по капка от чашите и клатели одобрително глави. Вальо привършил гарафата и поръчал още вино. Опитвайки новото възкликнал, о това вино е Mehandjiskо, добро вино за маса, а още по-добро за готвене. Отличава с гранатов цвят, възкисел небалансиран вкус, плътно средно тяло с дъх на препечен ошав и ерупционни завършеци за финал. Наздраве!

Изпил доста чаши. Наздраве за Виза, дъщеря ми, вдигал тост или пък наздраве за визата. Когато се усетил замаян и обожанието му към Лондон отстъпило назад, им казал направо, вие да знаете, че пием не вино, а истински булшит. Знаел, че технически булшитът не може да се пие, нито яде, но така им казал, за да са наясно. Сетил се за какво бил дошъл и

попитал, абе, кво става с тоя стриптийз, много се бави програмата. Ей сега, казали му те, само да оправим сметката. След малко я донесли. СМЕТКАТА. Вальо видял, че от него очакват да заплати 220 лири. Зачел се в разбивката и видял, че компаньонките му струват две по осемдесет лири и виното още шестдесет лири.

Това ми е дву-месечната заплата – скочил той. Луди ли сте! И какви компаньонки, казал на сервитьора, ние тук само си приказваме с тия фльорци. Така де, съгласил се келнерът. Показал му готическият шрифт под менюто, където с неразбираеми буквички било написано, че компаньонка струва осемдесет лири и какво е компаньонка, попитал реторично сервитьорът – тази, която ти прави компания. Дори две. Не може човек да е едновременно в две компании, опитал да се защити Вальо. По едно и също време, човек може да е само в една компания. И да ми се махате от главата с тая сметка, че чудо ще стане, казал им авторитетно на български.

Тези му думи не направили никакво впечатление. Скоро дошъл и управителят на заведението с един черен бодигард, които бил масивен като статуя на Херкулес и бил като направен от чугун. Под давлението на механджийското, смесено с Беърс Блъд, Вальо ударил едно чело на бодигарда, който паднал по гръб. Управителят обаче, най-подло подпрял врата на Вальо с електрошокова палка и нашият човек се свлякъл като спукан цепелин.

Свестил се в полицейският участък, където му казали или да си взима самолета обратно за България или го чака затвор за хулиганство. В затвора, пояснили, компанията нямало да му хареса, защото рецидивистите не били джентълмени, а точно обратното. На хумористични бобита попаднал Вальо.

Нямал избор и се прибрал и добре направил, защото така мечтата му по Лондон останала непокътната. Та, тия в бара какви бяха, разказвал после мениджър китаец, афробританец бодигард, танцьорка от Амстердам и една, която не си била показвала носа извън Сохо. Ами, това не е Лондон.

Кулинарен вагабонт

Най-добре е да започна, без да увъртам. Братовчедът Йоргос бе започнал любовен роман с една Донатела, акушерка от АГ болница и като отворил веднъж хладилника и, видял вътре един плик с нещо пихтиесто. Попитал я, какво е и тя му казала: „плацента”. Йоргос повъртял из ума си тази тайнствена и позабравена дума и попитал: „Ами, тя плацентата не трябва ли да е в майката?”. Акушерката го погледнала снизходително.

Вечеряли, изпили по едно лимончело, но Йоргос не можел да се успокои. „Защо я държиш в хладилника?” – попитал.

Защото, казала му акушерката, храните се държат в хладилника. За това. Утре ще я сготвя. Йоргос от учудване се закашлял и това била една многозначителна кашлица, която трябвало, от една страна да достави повече кислород в мозъка му, а от друга да успокои спазмите в корема му. Значи, помислил си той, аз имам гадже човекоядка. Една спретната медсестра, виж я ти, с цялото си очарование и фетиш униформа, а каква била всъщност. Истински дивак. Йоргос отворил пак хладилника, погледнал плика и казал: „Как може! Как може!”

Глупчо, и ти си торба с предразсъдъци, казала му Донатела гальовно. Не те карам да опитваш вкуса и, но чуй. Има хапчета от плацента, има настойки и мазила, има миксове и дори блюда с по-скоро кулинарна отколкото лекарствена стойност. В Китай, а и на други места подхранват с плацента родилките, загубили кръв. В Африка я погребват с почести, като брат двойник на родения. Тя е корена на дървото на живота. И изобщо, това са стволови клетки, пък ти си яж кренвиршите ако искаш, заключила бравурно

Донатела.

Йоргос бил поразен от този хищен разум, разхождащ се спокойно от светая светих на медицината до колбасарска пълначна машина, нагнетяваща паста в найлон. Ужасил се от тази избухлива глупост, сравняваща несравнимото. Преглътнал слъзния мукус, потекъл в гърлото му като вътрешно кръвотечение и решил да си отваря очите на четири за тази жена. Нейната впечатлителна начетеност по въпроса с плацентите, го уплашила още повече. Тя значи, мислел си Йоргос е проучила какво правят хората в далечни страни, само и само да си намери оправдание за нездравия апетит. Тя е истински кулинарен вагабонт.

Когато тя се усмихвала, той гледал на зъбите и като на оръжия. В думите и търсел клопка и в него започнала да се надига една нова емоция, където красотата на Донатела се трансформирала в онази лъжлива миловидност на вампирките от филм на ужасите. В ласките, които тя започнала след вечеря, така неуместно, той открил клопка. Обичайното преди общуване се превърнало в низ от предположения. Вече не я чувствал, като човек от неговата раса, а като топлинен носител, които може да бъде разярен и да го изгори, изпече, а след това и погълне.

Йоргос обичал да живее във високите честоти на веселието, а не в ниските на страха. Намерил си извинение и си тръгнал. Върнал се в къщи ядосан на тази жена, която се храни с двойници. Не можел вече никога да я целуне в уста. Намерението му било да я зареже. Потресен, решил да се остави на потока на съзнанието си, представяйки си други жени. Вегетарианки. Руси заоблени жени, облечени в басмени рокли. Спокойни матрони. Толкова бавен поток на съзнанието не бил виждал. Скоро заспал. Сънувал, че е в утроба, плувал в прозрачната плацента и започнал да спори с майка се, че тази обвивка му принадлежи. Бременната му майка пък, твърдяла, че си е нейна. После, точно по Станислав Гроф, преживял стадиите на възрастова

регресия. Спомнил си, не само живота в корема на майка си, но и идването си на бял свят, страшното и задушаващо напрежение, когато преминавал през родовия канал и глътката изгарящ кислород, които бил принуден да поеме. Събудил се мокър, карминено червен, пищящ като новородено. Искал да се върне обратно на топло. Тази история с плацентата извадила Йоргос от равновесие, отначало само на сън, но после избила в неочаквани изказвания и намерения.

Той започнал да разглежда менютата в ресторантите в търсене на екзотични ястия. Питал сервитьорите, имате ли нещо по-така. Дори и най-пикантните неща, му се стрували постни. Нещо управлявало носоглътката му, анестезирало вкусовите му рецептори, стомахът му мелил храните, все едно са нескончаемо сено. Дъвчел, а не усещал. Искал нещо по-специално, без да може да го формулира. Поръчвал екзотични ястия, понякога кървавица, агнешки главички, бъбреци алангле, а също и неща, които е подобре да не се споменават. Консумирал всякакви анатомични прелести. Запалил се по африканската кухня. Посещавал месарските магазини и разглеждал внимателно колекциите им. Започнал да се заглежда дори в животинчетата в зоомагазините. В секса станал хаплив. Хапел вратовете на ужасените си любовници. Ромействал над Жулиетите с неандерталска страст. Гледал ги странно и с видим апетит. Нещо чуждо вилнеело в тялото му и се бунтувало срещу здравия разум. Месоядната му булимия скоро се сменила с глад. Не искал да сложи в устата си нищо. Освен едно, нашепвало подсъзнанието му. Едно единствено нещо искало то – the precious, безценното, онова, което не принадлежи нито на майката, нито на плода. Поне веднъж в живота си, трябвало да го опита.

Една сутрин се порязал при бръснене. Оставил кръвта да тече и гледал в огледалото един отчаян човек. Обадил се на Донатела. Загубих много кръв, казал и, трябва да се възстановя, не мога ли да опитам от твоя специалитет. Кой, попитала тя. От корена на дървото на живота. Кое, не разбрах, повторила Донатела, с подигравка в гласа. Парче от двойникът, казал Йоргос, почти треперейки от нещо като сласт. Едно парченце, моля.

Кон за посмешище

Ако от всички кафенета в този град се вземе по едно умно изречение и се повтори чрез сирените на гражданска защита, които все се упражняват в техническите си проверки, ще се получи звуковият еквивалент на хорската мъдрост. Мъдростта ще ехти между сградите, ще се блъска в тесните стълбища на високите блокове, ще вибрира в мазетата с котките, ще продуха синусите на комините и нищо. Градът ще си остане същия, защото нито една мисъл от кафетата не е практически приложима. Нито един разговор на маса, не може да реши това, че прекаляваме във всичко, пренаселили сме този град, преродили сме се, сигурно напразно и ни чака напрежението на хора в претъпкан и мноого бавен автобус.

Аз обаче слушам тези разговори крайно внимателно. Обикалям кафенетата и съм по следите на една мадона, която изневерява на мъжа си. Той е красив, но леко гърбав. Прегърбен. Вече не се разбира, дали е гърбав или прегърбен. Прегънат е и е честолюбив. Гледа с отмъстително празен поглед, но е мил, когато я види. Чака доказателствата без да бърза, а дотогава се позовава на невинността и, която още не съм развенчал. Иначе е наясно. Прави се, че не му пука, но трепери от това, което си представя, че се случва. Мил е, но би я пребил. Когато тя се храни, не я гледа в очите, а в гръкляна, в гофрираната свръзка между тялото, което той обожава и главата, която мисли за друг и го лъже.

И все пак тази глава е красива. Предпочита тя да му е вярна и да не го лъже. Нощем сънува един сън, в който той става все по-стар, а майка му все помлада и смаляваща се и накрая майка му става бебе, което е гладно и плаче, а жена му не иска да я нахрани и той и крещи, нахрани това бебе. Нахрани го! То не е мое, крещи жена му. И ти не си ми мъж! Такива работи ми разказва клиентът, когато ми се оплаква. Изневярата го вади от релси.

Виждаш, колко е важно да знам истината, нали, втренчва се в мен. Иначе съм пясъчен кон, на който водата му отмива краката и този кон става все по-късокрак – той пак е кон, но е нисък кон, един истински конски дакел. Кон за посмешище съм станал аз.

Аз не съм безчувствен. Работя за пари, но имам отношение към клиентите. Този се нуждаше спешно от доказателства. Странно е, като си помисли човек, как клиентите ми от цялото си сърце искат да получат доказателства за нещо, от което се страхуват страшно. Подобно очакване е по-ужасно от реалната съдба.

Удвоих усилията си и най-сетне ги спипах. Записах стоновете им в една хотелска стая, а после, на излизане ги снимах. Жената на клиента ми грееше с недвусмислена пост-коитална свежест. Порових още малко в тази каша и открих, че онзи прелъстител си има и други. Имах доказателства и за изневярата и за това, че този любовник, вече не я иска. Уреждаше си срещи с нови и скоро щеше да я зареже.

Показах доказателствата. Моят тъй вглъбен и посърнал клиент прие нещата спокойно. Парцал-парцалана, рече. Ще види тя, добави, плати ми уговореното и си тръгна.

След време го видях. Беше някак бодър и се бе изправил. Очите му святкаха като на човек, който знае налудничава тайна. По-добре съм, каза. Всичко е наред, пожарът само тлее вече. На теб мога да кажа, ти все пак знаеш първата част от историята. Хвана ме под лакътя, поведе ме по улицата и доразказа.

Втората част от станалото бе по-интересна. Мъжът си гризял ноктите, приготвял всякакви отмъщения, представял си жена си в езеро с крокодили, или пък вързана с бънджи да пада от мост, припаднала от страх преди да скочи с помощта му, представял си я молеща на колене в калта, но проигравайки картините в ума си, не намирал истински реванш. С жена си спели в различни стаи и се разминавали с многозначително мълчание. Приличали на двама адвокати, които премислят аргументите по дело. Моят клиент в една такава вкочанена нощ, се зачел в книга за една известна пачавра, станало му интересно и се увлякъл. Свалил книгата в уърдовски файл и заменил името на героинята с това на жена си, а своето сложил на един второстепенен герой. Чел дни наред тази долнопробна книга. Препрочитал я дори с предвзето веселие, изливайки актьорския си присмех в най-солените места. Видял жена си в друга, поносима светлина. Освен това, съпругата му си седяла в къщи, станала смирена и готова може би, да го обича пак. Усещане е още, каза. Хич не съм сигурен, но не това ме крепи. Изневярата е като хайку, рече, напрежението трае до последния трети ред на пълна яснота, и после нищо – спокойствие, природен пейзаж, в който всичко е логично.

Сега съм добре, каза на тръгване, не съм кон за посмешище. Пораснах, а жена ми стана срамежливо и виновно пони.

Охлаждане на времето

Свен и Йоланта изкараха и тази шведска зима в обичайната си контролирана и лесно поносима депресия. Знаеха, че като изгрее слънцето пак, случайните интервали на несигурност и скръб ще бъдат заменени с едно по-устойчиво щастие, така че каквато и руина да е човек, ще се почувства добре, правилен и без излишни двоумения. Трябваше да са във форма на всяка цена - близнаците им, тригодишните Йохан и Стела тепърва имаха нужда от грижи и от по-бодри родители. Двамата, знаеха си, бяха едри и тромави, но не и бодри. Бяха като две исполински дървета, които растяха бавно и спокойно, преработвайки земните сокове. Мрачни през зимата и малко по-весели през лятото. Те си стояха, донякъде безизразни, а забавленията на другите им се струваха като празни, лукави игрички. Не глезеха и децата. Оставяха ги да шляпат боси. Къпеха ги в студена стая, хранеха ги със сурови плодове и зеленчуци и ги лишаваха от телевизия. Малките бяха бледи и послушни.

Братът на Свен, отскоро посланик в Ню Йорк, му се обади няколко пъти да ги покани на гости. Щяло да им хареса, каза им, тук е слънчево, денят е дълъг и има какво да се види.

Двамата се двоумяха с ясен страх, че там, ако е хубаво ще им хареса. Ако им хареса пък, може и нямат сили да се върнат и да почнат пак отново. Хубавото, каза Свен на Йоланта, може да зарадва някой, но нас ще ни натъжи. Хубавото е за алчните хора, търсещи наслади. Удобствата са пак за тях. Ние с теб сме други. Ние сме като амишите в Америка и като евенките в Сибир. Нашето съществуване не е фотогеничен сценарий.

През април, събраха сили и отидоха. Градът събуди обичайните човешки вдъхновения. Изпитаха умереното вълнение на туристи в непознато място, видяха умопомрачителното бързане на другите, в което няма никакво човешко достойнство, усетиха всепроникващата миризма на храни, които не са готвени, а някак сглобени на сандвичи. Всяка верига за сандвичи имаше своят запазен аромат и пулверизираше улиците с него. Двамата ходеха десетки километри, бутайки количката с близнаците. Високите сгради ги караха да се чувстват дребни. Други дребни хора търчаха наоколо. Цвърчат, каза Свен, като плюнки върху нагорещен котлон. Искат, струва ми се, светът да е безкраен ол инклузив, добави Йоланта.

Братът на Свен, по време на неделния обяд, се развесели, хвърли вратовръзката и започна да ги напътства. Да внимавате все пак, каза им. Тук е друго. В Щатите, децата се отглеждат с правила. В храненето са небрежни, дават им всякакви боклуци, но възпитанието и отглеждането са обект на най-строги регулации. Дидактически методи като шамар, кряскане, провисване надолу с главата, щипане по меките части, поставяне на длан в огъня – “Ха сега, видя ли, че пари! Ха-ха!” и всякакви възпитателни номера, са абсолютно забранени. Всички тук те наблюдават и ако сбъркаш – спукана ти е работата. Та, внимавайте с близнаците. Внимавай Свен, каза на брат си през смях, да не запалиш огън в някой парк. Това, не може тук. Не храни чужди кучета, но давай милостиня, за не събудиш ярост. Внимавай с жестове и фрази. Бъди вежлив, умерен и предвидим на всяка цена. Ти си истински мечок, който биха взели на подбив.

В сряда, която се оказа необичайно слънчева и топла, Свен и Йоланта си харесаха крайъгълно бистро, оставиха количката с близнаците отвън пред витрината, нагласиха я така, че децата да са на слънце и влязоха вътре. Седнаха на свободната маса до прозореца. Отсреща бе паркът, слънцето печеше приятно през стъклото и пиенето дори на тукашното шварц кафе с префърцунени аромати, се очертаваше като удоволствие. Другите ги гледаха заинтригувани.

Преди още да си бяха изпили кафето напрежението в заведението нарасна осезаемо. Американците ги стрелкаха с недоброжелателни погледи. Подканяха ги наум да си приберат децата вътре на сянка или да стават и да тръгват нанякъде. Свен и Йоланта, не разбираха какво се очаква от тях и им се усмихваха любезно.

Отвън, около количката се събраха хора. Гледаха загрижено близнаците, някои им правеха сянка. Свен и Йоланта, поласкани от вниманието към децата, махаха небрежно на хората и разменяха с тях жестмимични поздрави. Поръчаха си второ кафе. Около децата се водеха тревожни разговори, възбудени лелки влизаха в бистрото, правех знаци на скандинавците, че децата им слънчасват, но скандинавците ги успокояваха с едно късащо нервите спокойствие. Нека да събират слънце, казваха им те, със северния си английски. Вижте ги колко са бели. Накрая някой не издържа и викна полицията.

Униформените нахълтаха в бистрото, все едно, че ще залавят истински престъпници. Закопчаха Свен и Йоланта с белезници и ги изведоха навън. Една жена полицайка обърна децата с гръб към слънцето, даде им вода и покри главите им с мокри кърпи. Свен и Йоланта се дърпаха възмутено, но не ги пуснаха при децата. Близнаците се разплакаха. Свен успя някак да извади мобилния си телефон и се обади на брат си. След двадесет минути пристигна колата на шведското посолство със знаме на капака. Посланикът каза нещо на ухото на лейтенанта. Униформеният се обади някъде, после подсвирна на подчинените си, те откопчаха белезниците на стърчащите над тях исполини и ги пуснаха.

Йоланта се дръпна с достойнство. Погледна презрително публиката и каза:

Те ще ни учат как да си гледаме децата! Ще учат те викингите на ред, ха?! – подкрепи я Свен.

Взеха си децата, качиха се в колата и се отдалечиха право по посока на слънцето

Хинтерланд

Хотел „Сплендид” приличаше на кораб нагазил в морето. Бе във формата на лесно потопяем плоскодънен съд. Илюзията, че плува бе запазена за тези в стаите с изглед към морето. Колоните, поддържащи бетонния нос газеха във водата. При бурно море лабилните гости получаваха световъртеж и някои с по-развинтена фантазия твърдяха, че е морска болест. Често отиваха на бутафорния нос с бутафорните си емоции. Водеха дълбокомислени разговори взряни в морето. Пиеха безспир. Измамната хоризонталност на морето ги объркваше, надвесваха се над парапета и губеха опора.

Хоп още един падна! – каза камериерката и затвори врата. И какво да каже повече, като бе ясно. Поредния малоумник бе паднал през парапета. Долу бе плитко и имаше камъни. Най-малко щеше да е със счупена глава. Имаше и такива с набити прешлени, охлузвания, а веднъж и един с разпрана уста, така че след като го зашиха изглеждаше, че се смее непрестанно. Смееше се и седмици наред се жалваше. От TUI се оплакваха от мерките за сигурност, туристическият им представител досаждаше с проверки, собственикът звънеше и крещеше, а аз изписах купчини формуляри с обяснения. Сега пак щеше да е същото. Погледнах през прозореца и видях, че го вадят. Слава богу, бе оцелял.

Понякога съжалявах, че хотелът не е истински кораб. На кораба пасажерите имат распект към капитана. Без да го признават, знаят, че животът им в открито море зависи от капитана. Когато някой дърпа дори една нишка от твоето съществуване, му имаш респект. Тук в хотела бе точно обратното. Управителят на хотела бе най-скъпо платения слуга и според някой, точно той трябваше и да плати най-скъпо, ако нещо не е наред. На сушата, нищо

не пречеше на клиент, които е клечка или дори се мисли за такъв, да просне управителя с едно кроше и после да отпраши с луксозната си кола, паркирана долу. Бяха ме удряли преди, един недоволен руснак ме бе нокаутирал, но то бе в дните, когато бях наивен. Сега избягвах тези удари. Изчезвах от очите на недоволните, докато им мине най-страшния гняв, и после, след като бяхи изпили няколко коктейла – комплимент от хотела пристигах с ослептелната си фронтофис мениджърка и оправяхме положението. Ако бе възможно. Не винаги бе възможно и тогава охрана на хотела влизаше в действие. Пипахме меко, защото винаги ни го връщаха.

Слугата не може да наказва господарите си, казваше собственика. Той се изразяваше с нещо като извлеци от мъдрост. За него светът бе разделен на касти и той беше в най-горната. Ако питате мен, тая негова имагинерна висша каста бе запазена за парвенюта, интриганти, политически еквилибристи и хора бизнес на ръба на закона. Той бе там с пълно право. Но, мен никой не ме пита. Аз съм неговия субардинантен, дистантен роб. Мен ме управляват, а аз управлявам четири етажния „Сплендид”, всичките му заведения и сто човека персонал. Поради това рядско спя. Поради системното безсъние, преценките ми са крайно субективни и неустойчиви. Понякога цялата тази моя дейност ми се струва нищожна и недостойна и ми се иска морето да побеснее и да отнесе тоя хотел на дъното си. Това е възможно наистина. Друг път ми се струва, че природната хармония може да бъде подобрена с един допълнителен ред от маси с ленени покривки, с култивирани палми в теракотени саксии, с една лека лаундж музика, спретнати служители, аромати и подходящо осветление и ето там е моята значима роля на природен мелиоратор.

Може и така да е. Странни са човешки диспозиции и настройки. Та нима, ако се суети покрай теб някой сервитьор и те пита всеки пет минути, искате ли още нещо - тогава си някой, а ако си гладен и спиш на земята, си никой. Безсънието задава такива въпроси, но пречи да се появят отговори. Безсънието лишава човек от устои. Морални и всякакви.

Ето, сега трябва да се насиля и да отида да видя тоя нещастник, който току що падна. Искрено го съжалявам, но трябва и да му демонстрирам, колко съжалявам за случилото се, а то е различно и граничи с театър. Може би, дори ще му премеря пулса, а по-скоро бих го стиснал за врата за изтрезнява по-бързо и да се пръждосва с всичките си права, медицински застраховки и проблеми, които ми създава. Парапета е достатъчно висок и ненормално здрав. Всичко е според изискванията. Ако обаче подскачаш наоколо и се вълнуваш с всяка вълна, е възможно да го надсочиш и да паднеш. Човек може да падне от всякъде, ако иска. Няма стълбище, парапет, асансьорна щахта или склон от където човек, ако иска да падне, да не може. Хотелът, обаче е територия където, ако се случи нещо, то управителя е виновен.

Сядам в кабинета си да пиша дълги обяснения. През това време звъни телефонът, шефът крещи, от туристическата агенция крещят, от болницата ми се карат, онзи бил зле. Главата ми пулсира. Излизам на въпросната псевдо-палуба на носа на кораба-хотел. Надвесвам се силно над парапета, магнит ли има в това море, питам се, та ги дърпа надолу, и падам учуден от себе си.

Ето, сега съм на терасата на психиатричната клиника, гледката от петия етаж е хубава, парапетът ми изглежда достатъчно висок, но ако реша и него мога да прескоча.

Добрият живот

Аз имам добър живот, но напоследък с него сме разделени, ходим по различни улици и се виждаме рядко. Мотаем се главно по центъра. Пием с различни компании и слушаме различни вицове. Той си има гадже, защото е спретнат един такъв. Представя се за някакъв, какъвто не е и жените си умират по това. Към единадесет се прибира в къщи. При него всичко е подредено и затова има сили да започва сутрините бодър. Аз живея повече нощем и се прибирам по малките часове.

Онази вечер, не беше още късно, на Шишман срещам един полицай и той ми вика: момче ти нещо ни съмняваш. А, що, питам го? Тия дрехи, казва ми, не са за тоя сезон, а с тая походка не се стига до никъде. Казва го, все едно сме си приятели от детските години. Я, да ти видим документите и да ни кажеш какъв живот водиш – порядъчен или не. Има нещо по кралски властно в тия му думи и е логично, защото поданиците на тая власт винаги са били най-проблематичните.

И понеже документите ми, логично, са в онзи добрия живот, не мога да му ги дам.

Сигурно са на съседната улица, казвам му, ей сега ще ги намеря. Разхождат се някъде по Раковска в сакото на онзи моя друг живот, защото той носи двуредно сако и документите са закопчани във вътрешния джоб. Може да е и ей тук, на Графа, на пазарчето, казвам убеден – там си купува био зеленчуци. Виждал съм го да подбира рукола и домати чери свръх внимателно. За мен, храната е една подробност. Предварително ни е писано кога ще умрем и двамата и то ще бъде в един и същи ден. Тогава и добрият и лошият ми живот ще си отидат, а той ми се прави на вегетарианец суровояд. Единствената полза е, уточнявам пред нетърпеливите органи, че

когато му се оплача, той казва нещо умно, защото полезната храна развива дълбочина на ума и кротост на характера, а това, което аз ям и пия ме довежда до холеризъм и празноглавие. И ето на, забравил съм и документите, мамка му, много се извинявам и ще ида да си ги взема.

Не може, казват полицаите, не може да отидеш да си вземеш документите от добрия живот, ами сега ще вземеш да влезеш в тази комионетка да си дадеш данните.

В камионетката срещу мен седи една психоложка с лицев прогнатизъм и иска да ми снеме психическата анамнеза. Пита, защо изглеждам тъй недоволен, объркан, кисел и безпътен и с какво е свързано това? Пита с какво се занимавам и как си изкарвам прехраната и има ли връзка между доходите и прехраната ми, защото съм доста изпосталял и очите ми святкат. Да не си анорексик, пита победоносно и челюстта и хлопва като капан. Да нямаш семейни проблеми или си в екзистенциална криза? Де да знам, отвръщам най-честно, защото иначе защо човек ще води и добър и лош живот едновременно. Това не е и удобно, казвам виновно, защото човек има само един комплект документи.

Седим си, тя задава хладно-възпитани си въпроси, но думите и излизат от челюст, достойна за бултериер и това не ме успокоява хич. Бароковото обзавеждане на камионетката също не ме успокоява – виждам гроздове от белезници, закачени на прекалено здрава релса, прозорчетата са армирани с решетки, миризмата на уплашени задници се е просмукала в седалките и отгоре на всичко, една камера ме зяпа какво правя. Ей викам си, сега моя добрия живот се разхожда някъде, пие бира с другарите си, които също имат добър живот, а аз самотник смотан си седя в тая камионетка и психоложката изобщо не я броя за компания. Тя, струва ми се е учила психология, защото е усещала, че трудно ще си намери мъж, та с научни методи е решила да си осъпружи някой, но пичовете не са глупави – те гледат тактико-техническите данни на госпожицата и разни учебникарските трикове хич не ги ловят. Те искат секс, но не и с булдог.

Това вие мислите, че си го казвам наум, но не. Аз оказва се, освен, че имам един добър и един лош живот, също така съм приютил и един непукист, който точно сега, пред снимащата ни камера е решил да наговори тия неща на психоложката, превръщайки ме от сгърчен подсъдим в омнипотентен обвинител и изведнъж, неочаквано и за себе си, започвам назидателно да и тропам по масата. Не знам дали сте забелязали, но емоциите лесно се преливат от човек на човек и аз, който до преди малко се чувствах виновен и човек, който има какво да губи, изведнъж прехвърлих топката и успях да разчувствам тая служебна жена. Тя избърса една сълза и излезе от камионетката. Обидена, толкоз обидена, че след малко влезе един полицай и ми вика да се махаш бързо от тук, че така си разстроил колежката, че тя хич не иска да те вижда повече, иначе гарантира, че не си нито луд, нито криминален елемент.

Пломби от другия свят

Когато дойдоха извънземните бяха експлицитно ясни. Казаха, че са дошли да правят бизнес, нашите политически и религиозни различия не ги интересуват, нашите войни са по детски смешни, а модата ни е направо ужасна. По-непрактични хора от нас не били виждали никъде из вселената. Един дори каза, е, те не са точно хора, но го накараха да млъкне.

Та, идвайки да правят бизнес, те веднага пуснаха обяви, че търсят хора за работа. В тия обяви често пишеше: търсим хора с чиста съвест, или пък трябват ни хора мързелували цял живот, или необходими са ни човеци за наблюдение на нощното небе, без познания в астрономията, пишеха също и че наемат лица с пълна амнезия, хора анацефали или доказани идиоти и други такива. Когато те пуснаха обявите си, всички решиха, че пришълците имат чудесно чувство за хумор и са решили да си правят мисловни каламбури и шеги. Онези обаче уточниха – вашият хумор ни се струва безобразно безполезен и затова, моля, четете точно каквото сме написали.

Естествено, доста хора с висока квалификация бяха подлъгани от високите обещани заплати и кандидатстваха за работа, изпращайки СиВи-та с всичките си квалификации и точно тези получаваха отговори от рода: не сте добре, или по-учтиво – не сте квалифицирани за предлаганата работа, или пък, нивото ви на образование е непреодолима пречка и не може да ви наемем. Не бяха деликатни пришълци.

Постепенно се разбра, че те наистина търсят да назначат льольовци, полудебили, медитативни типове, съзерцателни натури разглеждали света цял живот, без да си мръднат пръста за една практична работа. Хора казващи:

„представящ ли си, ако”, „ех да можеше”, „ако зависеше от мен”, „защо пък да не” и други такива. Мъже, презирани от жените си и жени, зарязали грижите по къщите и децата си.

В пресата се появиха информации, че пришълците имали технология, чрез която мислите могат да се овеществяват. Например, представяш си един предмет и ако идеята ти за него е ясна мисловна конструкция, с някаква ценност според тях, то тя бива одобрена от една комисия и бива напечатана с 3D принтер. За минути идеята се овеществява в полимерна структура. После друга комисия, по-висша, решавала дали на отделни обекти, представи или модели да се вдъхне органичен живот и за тази дейност на инопланетяните изобщо не им трябвали нашите хора. Това било дейност, запазена само за затворен кръг от техните.

Обявите за работа се оказаха напълно реални. Един клошар от входа го взеха на работа и както се разбра, дори не го изкъпали, защото, освен нашата мода и хумор, както казах преди, също и нашите миризми изобщо не ги интересували. Чистите, дори им били по-противни. Тяхното его миришело повече.

Та, клошарят от четвъртия етаж, Део Тушев бе нает. Сутрин отиваше на работа в офиса на извънземните в осем и се връщаше в къщи в девет и половина. На въпросите какво прави, мълчеше като гроб. Започна да разполага с несметни количества пари, които дори не бяха фалшиви, ами бяха същите като истинските. Апартамента на Део бе пълен с боклуци, но неочаквано за цялата кооперация, той започна всяка сутрин да изнася по един чувал вещи, а вечер се връщаше без тях. Една вечер на чашка, все пак се разприказвал и казал някои работи.

Сутрин занасял чувала с боклуците си при ония със скафандрите и им правел нещо като презентации. Део изваждал вещта от чувала, показвал гордо този невъобразим боклук и започвал вдъхновено да им разказва, какво би направил с това нещо, ако имал време и средства и тези му думи не били спонтанни идеи на прима виста, а било нещо, което Део бил обмислял хиляди пъти в апартамента си, но естествено никога не се захващал да го осъществи. Всяка вещ в апартамента му имала жалко минало, но светло бъдеще. За него било детска игра, да развие тезата, как например от един намерен автомобилен ауспух може да направи ракета или от една капла от бегач и шепа неодимови магнити - вечен двигател. Рендетата от неръждавейка вършели чудеса, потопени в съд с вода и вързани за стар акумулатор. С познатата на всички ни електролиза, те произвеждали водород, горивото на бъдещето. Но защо да се ограничим, казал Део, с едно старо ренде, предназначено за скрап, като има тонове от тях и океани с вода. Какъв късмет, че не изхвърлих тази вещ, завършвал победоносно речите си, представяйки продукт след продукт с неоценима, според него, пазарна стойност.

Големият му удар дошъл, когато показал на комисията един изваден зъб с амалгамна пломба. Ето ви пример, казал им, за безумна глупост. Защо вместо пломба, не сложат миниатюрен радиоприемник, така че, човек освен с ушите си да може да слуша музика и с устата си. Така няма да пречи на другите и ще слуша тайно. Ще може да слуша по време на работа, а също и в клас. Ушите му ще са свободни за жизнено важни звуци – клаксони, сирени и други звуци. С този приемник ще може да се слуша класическа музика по време на хранене, рокендрол по време на секс, като ушите ще са свободни да чуят и всички съпътстващи стонове, а може също така, като една допълнителна идея, след храна този радиоприемник да излъчва ултразвукови честоти, които да почистват устната кухина. Работодателите му от комисията се захихикали, после прихнали да се смеят безконтролно и тръбите им блъвнали отровни пари. Залата се изпълнила с цианиди и Део припаднал. Успели да го съживят и не само това, ами като се свестил му връчили лицензионен договор за правата върху изобретението му.

Наскоро срещнах г-н Тушев по стълбите, все още вонящ, но приповдигнат и менторски благоразположен. Видя надутата ми от зъб буза и ми каза, виж сега, като на съсед ще ти уредя от тия, новите пломби, без да ми плащаш лицензионни права. Не му отказах. Тия пломби бяха доста скъпи и бяха станали мода, та му рекох, ами добре, благодаря ти много и замалко да го прегърна, ама страшно вонеше.

За автора:

Любомир Николов е автор на сборниците с разкази „Въжеиграчът Карой” и „Очи на сляп, език на болен” номинирани за наградата Хеликон през 2010 и 2012г, както и на сборника с новели „Слънчев бряг – код жълто”. Носител е на наградата „Чудомир” и на други литературни награди. Публикувал е в „Капитал Лайт", „Труд”, „Литературен вестник”, „ЛИК”, “Сега”, „Съвременник", „Знаци”, „Страница”, „Море”, „ Новинар”, както и в няколко български и чужди антологии. Разкази на Любомир Николов са публикувани на английски, испански и словашки език.

Книги от Любомир Николов:

Въжеиграчът Карой – Издателство Сиела - сборник разкази, номиниран за наградата Хеликон 2010 „Очи на сляп, език на болен” – сборник разкази, Издателство Жанет 45, 2012 г. номиниран за наградата Хеликон 2012 „Слънчев бряг – код жълто” - Издателство Сиела - сборник новели, 2013

„Графити” - сборник разкази, е-книга в книжарницаХеликон „Красиво, стига да не се събудиш” – поезия, е-книга в книжарницаХеликон „Слънчев бряг – код жълто” – новела, е-книга в книжарницаХеликон

Пиеси: Сега и отвъд / театрална пиеса номинирана в конкурса за съвременна драматургия „Иван Радоев” 2010/ Тръбачи / футуристична театрална пиеса/ За вятъра и другите природни пиршества /комедия / The Netizen/антиутопична театрална пиеса на английски език/

Блог на автора

http://stranici.wordpress.com

Сайт: http://lpnikolov.wix.com/books

http://stranici.wordpress.com http://lpnikolov.wix.com/books