бяла есен 34y6z

Бяла есен

поезия Ивайло Гогов Copyright 2020 Ивайло Гогов Smashwords Edition

Smashwords Edition, License Notes This ebook is licensed for your personal enjoyment only. This ebook may not be re-sold or given away to other people. If you would like to share this book with another person, please purchase an additional copy for each recipient. If you’re reading this book and did not purchase it, or it was not purchased for your use only, then please return to your favorite ebook retailer and purchase your own copy. Thank you for respecting the hard work of this author.

Съдържание

Дойде часът За какво мечтаеш? Докога? Без дом Паплач

На двата бряга Идва есен Безпътен вятър Кой те разбра, поете? Родина Страхливци Идвам Тротоари Аз търсех За тях няма прошка Нека бъда аз грешникът Какво избираш? Словото още е мое Пътник Не се научих Есен Казвам го Сиромашка мелодия Само да кажеш Какво ни трябва Питане

От какво се страхуваш? Тъй дълго Бяла есен Последният ден

Дойде часът

А думите не трябва да са тихи копринени дантели, спрели вятъра. По своите длани аз издрах ви, стихове – водете ме в посоки непознати! Да отприщиш гнева и в борбата сурова с остро слово света да кроиш; да надвикаш рева на свистящо олово и, готов да умреш, да крещиш; да послушаш кръвта, да събудиш слепеца, на твореца ръка да дадеш; да прережеш връвта, да си махнеш звънеца и светец да започне градежа; твоят дълг към дълга да изригне въстание от уста на уста в рима тиха; да не стигнеш брега, но след теб да остане дързостта непокорна. И стих. Дойде часът и няма вече време да спра или посоката да сменям.

За какво мечтаеш?

За какво да мечтаеш сега – за внезапен бял сняг, за замръкнал бездомник, почукал среднощ на вратата студена? За любов по средата на тихата улица, за бял стих в заскрежените клони, за див танц сред кафяви листа? За несрещана песен, за пътник, за спътник в живота? За последна цигара, за влак, спрял на гара в дълбоко селце? За сърце, на което да кажеш „обичам”, за шумна компания или топла камина? Или с някоя сродна душа да заминеш? Аз мечтая за път, разкалян в полето,

безлюден и труден, двуколовозен, до болка отдаден, тиха раница в сънено утро и човек, по когото да страдам.

Докога?

Докога ще слепеем лениво, ще спим, ще търпим и ще кърпим живота си в страх от бодливи прогнози? Докога ще снишаваме жалки снаги да крепим тежестта на вменена за истина подла наркоза? Докога ще глупеем богобоязливо, сълзливо ще вярваме в евтините залъгалки за бедни? Докога ще подгизваме в срам колебливи, страхливи и вмечтани да бъдем насвякъде вечно последни? Докога ще чернеем по навик убити, скопени, погребани в своите домашно скроени уюти? И няма да смеем да мислим, кротко втълпени, мухлясали, тихи, съгласни тълпи темерути? Още колко да блеем? Лютиво огниво ни трябва. Гориво. Мастилено слово, не стерилен покров, а красива и дива любов: свобода. Не фалшива следа, по която да губим години. Не безплодна пустиня от думи,

а разумна посока и вяра. Не светиня от бял порцелан, а бунтари, поети отбрани и словата им златотъкани.

Без дом

Домът ми изглежда по-малък от всякога. Защото го виждам сега за последно или защото съм вече пораснал? Може би просто така е било редно – бясната песен тъй трудно живее сред четири бели стени. Де да бях бесен, а то – пътник – по-зле е с моите пътнишки злочестини: безпътен, отритнат, сам, запокитен в безкрая, без корен съм скитник, но път към звездите чертая. Домът ми бе дом, днес е само една къща –

така се пилях по измамния път, че получих синдрома на безкрайно завръщане. Като сукалче, изгубило гръд, днес опитвам да търся някой спомен, картина позната. Да ме върнат набързо – да позная, да открия следата. Но няма и диря от детското щастие, с което ме пълнеше някога домът ми обширен – това малко място, забравено вече и от вятъра. И така ми е чуждо, и така ми е тясно, че поглеждам с наслада на тръгване. Но няма да дойда пак, това ми е ясно – защо да се самозалъгвам? И така ми е странно, и така ми е леко, сякаш свалям черупка от себе си.

И, свободен, спокоен, откривам човека, който криех от другите с ревност. И така ми е сладко, и така ми е ново за последно да тръгвам отнякъде! Сбогом, къщо! Ти беше мой пристан огромен, а изглеждаш по-малка от всякога.

Паплач

Напълни се животът ни с учители, лечители и звероукротители, треньори, дресьори, наставници, управници, стражари, санитари, съгледвачи, подслушвачи, оратори, организатори, анализатори, астролози, педагози, предсказатели, гадатели. Опразни се животът ни от смисъл. Вратът ми тегне в кожена каишка, ръцете ми – оплетени в конци, езикът ми е вързан със хартия, очите ми напълнени са с пясък. Подушвам – някой силно се страхува от не-слепци, от истински творци, от пишещи, говорещи, свободни, неподчинени, непоробени сърца, от мислещи, различни, неподобни, открити, честни, искрени лица. Но няма как да скриеш огън в камъка –

със пламък пламъкът не се гаси: или стоплете длани над жаравата, или изчезвайте преди пожарът да ви е изпепелил.

На двата бряга

Стоим на двата бряга на потока. Отиваш... Аз се връщам. Не сполучих да стигна моя собствена посока, а ти изглежда цял живот си учил: гласът ти е по-силен от прибоя – с внезапна дума ще го подредиш; очите ти пробиват мрака гноен и виждат по-далече от звездите; ръцете ти протягат топли длани, в които диви кълнове кълнят; косите ти – шлифована стомана – нощта прогонват и зоват деня; сърцето ти напътства ветровете и ласките им тихи в утринта; усмивките ти раждат дъх на цвете в пустинята от скрежна белота; и в думите ти – сякаш вик на сова – звучи понятна мъдрост, скрита вечност; и стъпваш като да си от олово, а стигаш винаги най-надалече.

И ако днес поемеш сам в посока, която не познава никой друг, какво да му разкажа на потока, когато теб те няма вече тук?

Идва есен

Не е време за тъжни жалейки, ни да мрънкаме в низко падение и да чакаме помощ, ревейки за отминали летоброения. Идва есен и първи ще паднат най-зелените млади таланти – всички свежи, непипнати, жадни, неоткрити творци-диаманти. Да не чакаш сланата избираш, хващаш път без посока обратна – като плъх ли сега да се свираш и да търсиш миг благоприятен? Не е време за размисъл вечен,

за стократни преценки и страх, ни за прошка от простосърдечие, за тъп сън и боязън от грях. Идва есен, след нея ще падне непознат зимен студ и борба за живот, безпощадно злорадна – няма начин да се колебаеш... Да очакваш закрила е късно и да вярваш на циганско лято – аз предричам вълни земетръсни в застоялото българско блато. Не е време за вайкане жалко, ни за овчо покорство продажно: идва есен. И без залъгалки –

хващай пътя на боя. Кураж!

Безпътен вятър

Аз чаках и страдах, и молех, и вярвах, и търсех. Светът ми горчеше. аз бягах и падах, и ставах, и лазех, летях, но светът все мълчеше. Аз пишех и драсках, събирах и късах – напразно. Светът си вървеше. Аз стрелях и виках, убивах, умирах и нищо – светът тихо спеше. Сезони се бореха в мен с дива ярост, сезони на болка бездомна. Сезони на младост, сезони на старост, на мрак и на вяра сезони. Грешах и прощавах, търпях и предавах, не спирах – светът се въртеше. Скърбях и се радвах, и плачех, и исках, но криех – светът ме следеше. Печелех и губех, дарявах и взимах, бях беден. Светът ме крадеше. Обичах, обичах, обичах, обичах и мразех. Светът ме търпеше.

И пролет след есен, и зима след лято светът ми отнема сезоните. Остана ми само безпътният вятър и именно него ще гоня.

Кой те разбра, поете?

Уж пиша решително и смело ви гледам в очите, уж най-повелително говоря, а вие мълчите... Но и аз като вас се страхувам до лудост, че утре ще бъде различно – че ще се съмна в някое топло легло в уютна домашна среда, с конкретна професия и обещаваща кариера, че ще имам маниери на възпитан човек, че ще мисля напред и ще имам свои планове и амбиции, и цели, и съвсем земни истини. И ще обичам добронамерено... и се страхувам да не намеря някой мащабен път,

по който да тръгна увлечен. И се страхувам, когато ме заговорят на вие. И се боя да не би да се спра и да спра да горя с отдавна решени от всеки проблеми, и да стана съвсем като вас – да повярвам на себе си, и да се гледам в захлас в огледалото скромно и да виждам две мъртви очи. И да забравя да пиша, и да спра да се боря за отдавна оплюти от всички ви ценности, и да спра да размахвам меча на словото пред доказани вятърни мелници. И аз се страхувам. Но, Господи, колко са смешни страхът от живота и страхът от смъртта в сравнение със страха, че мога да бъда нормален,

че мога да съм рационален съвсем като вас. Виждам света през стъклото на моя панелен аквариум – моя щит срещу злото и пред доброто, което прилича на зло: пълно е с можещи, бягащи, искащи, силни мъже и жени, неуморителни, радиоразплискващи своите скромни цени. И се страхувам да не се изкуша, да се включа в гонитбата и да превърна душата си в стока. И се страхувам жестоко да не би да заспя като вас. Страхувам се. Пиша тъй дръзко, а се разкъсвам от страх... „Кой те разбра, поете? хайде де –

хайде още мечтай! По-добре посади цвете, вдигни ръцете и се предай.”

Родина

Защо се отказахте, мои мили приятели верни, защо се предадохте и боядисахте сърцата си в черно? Защо се продадохте за шепа жълтици в чужбина, защо изоставихте своята майка-родина? И то тъкмо когато тя плачеше и имаше нужда от децата си златни, а не от наемници чужди. На кого я оставихте да лекува душата ѝ болна – как бързо забравихте за своята обич синовна... И как не я чувате да зове имената ви силни – или се преструвате, или сте по чуждом стерилни.

А тя е обречена, щом гарван на прага ѝ грачи. Да, сега сте далече, но аз съм тук и я чувам да плаче. И ви чака самотна, да целуне за прошка ръцете ви. И умира сиротна, а мъка изгаря сърцето ѝ.

Страхливци

Що се свирате в своите дупки, в своите крехки черупки страхливи и се пазите, скритом похлупени, боязливи, подкупни, сълзливи? Що мълчите, когато е време да отхвърлите бремето страшно, да се справите лично с проблема, да ви видят големи, пораснали. Та не трепва ли нещо отвътре ви, като гледате как ви погребват и стоите така – целомъдрени – да си пазите кожите дребни. И така сте безверно окаяни, че пред всеки пълзите и клякате, а децата ви бягат, отчаяни да спасяват живота си някъде. И изгарят от срам за бащите си – че мълчат и предават земята, че се правят на пикли ощипани, жално плачещи в своите кревати.

Що не тръгвате с мен да се биете за земята си, с кръв предплатена – с наша кръв – и все още се криете да спасите телата си тленни. Днес е рано, а утре ще бъде твърде късно, покорни кокони. Ние трябва сами да изпъдим кръвопийните чуждопоклонници. Ако искате – стойте на топло и умрете. Аз тръгвам сега – аз съм син на юнаци, не копеле на незнайни безпътни чергари. Що сте свели главите си овчи – да не ви се прекърши вратът? Ножът вече е остро наточен, и стотици от нас ще умрат – но едни ще умрат във борбата, с песен българска, с гордо чело. Други – жалко и кротко в кревата, непрозрели изконното зло.

Идвам

От много години вървиш без посока и сякаш се луташ объркана, страшна, но не си се изгубила, майко. Напротив – погубват те твоите верни водачи. В синджири са вплели лицето ти гордо, курбан да те дават за пир посред пости, пият кръвта ти, месата ти глозгат, та вече си станала кожа и кости. И тъпчеш на място под техния присмех, сломена в умора от празното скитане, жадуваш, сънуваш полята си бистри, а газиш сред кал с подлеци ненаситни. Безсрамно те яздят, и впиват камшици в снагата ти крехка – за тях ти си стока, която продават на банда мръсници, но още се вайкат и въртят без посока.

И спъват краката ти, връзват очите ти, пияни от своите внезапни печалби, и се наричат твои водачи, учители... А ти си покрусена в тиха печал. Не унивай. Аз вече съм близо – виждам твоите немощни дири, много скоро ще пресека извора и ще срещна твоите пастири. Но идвам не с мир: стига са обяснявали, стига са обещавали. Ще им спра панаира, ще разкъсам синджира, ще те пусна на воля свободна. А на тях, майко моя – секира! И нека Господ прощава.

Тротоари

Стъпвам по голи тротоари. Утеха намирам сред скрежните локви по мокрия, тъжен асфалт. С поеми в сърцето въпросителни в джоба събирам за още една, за последна разходка печална. Напускам гонитбата с мъдрост и тихо покорство на зрял и кипял в безсмислени битки безумец. След толкова празни посоки и единоборства, след тъпо упорство и хиляди ялови думи, след всички наивни, прибързано свършили драми, след трудни пътеки и сънища дълги и скучни,

вървя по тротоарите голи сред локви от срам и знам: всичко дадох, а нищо в замяна получих. Но спирам щастлив след години на вечно нещастие, защото по пътя, по който изгубих живота си, аз виждам да тръгват стотици с небивала страст, за да учат с болезнена жар на живота уроците. И с още по-искрена ярост се хвърлят сред нови, съвсем безнадеждни, разпенени каменни бързеи. И още по-диво разкъсват света с ярко слово, разсичат скалите и трескаво истини търсят. И знам – ще приключат постарому

новите пътища и може би всички ще спрат, помъдрели и стари, но един ще прегази браздата, чертата безплътна и ще открие нов свят, в който няма тротоари.

Аз търсех

Аз търсех пътища през планините и бродове сред лудите потоци, и нови истини от стари митове, и смисъл скрит в словата на пророците. Аз търсех проходи в скалите остри, посоки свежи между вехто знание, живот жадувах вместо гнили кости, в мъглата чаках слънчево сияние. Аз търсех през блатата почва здрава и мек уют в асфалтената твърд, пролука бистра сред калта корава и в злобата – човешко милосърдие. Аз търсех отговори на въпросите и виждах недокосвани простори, сред зимни нощи – летен полъх, просех надежда в безнадеждния затвор. И ако някой ден разравяш ледовете да търсиш с изранени длани вяра, предай сърцето си на ветровете, легни смирен сред пустошта полярна,

склопи очи, повярвай на поета, послушай словото му непокварено, заспи, познай смъртта и там, където нощта погълне твоят път коварно, на утрото ще е порасло цвете.

За тях няма прошка

За тези, които целуваха твоето знаме, а после целуваха задници чуждоезични и трупаха злобно на гроба ти камък връз камък – предатели подли, търгаши безсрамно цинични... За тези, които се раждаха с българско име, а сетне подкупно забравяха род и родина и плюеха гнусни слова срещу теб непростимо – продажници жалки, презряни безпътни мискини... За тези, които се клеха пред твоите завети, а после кълняха и драха народа си зверски и хищно кълвяха без милост плътта ти несретна – измамници нагли, лъжливи чудовища мерзки... За тези, които отгледа в земята си свидна, а сетне дълбаха, гориха, съсичаха, клаха и превърнаха в пустош твоята китна градина – диваци вулгарни, до шия затънали в грях... За тези, които мълчаха и гледаха кротко как бавно умираш сред мъки и чакаха тъпо, а после безпомощно влачеха тежки хомоти – роби покорни, изменници родоостъпни...

За тях няма прошка.

Нека бъда аз грешникът

И ако е грях да убиеш убиеца и да крадеш от крадеца, да източиш кръвта на кръвопиеца и да излъжеш лъжеца, ако е грях да се биеш с побойника и да омърсиш мръсника, да безпокоиш покойника и да задължиш длъжника, ако е грях да уплашиш страхливеца и да обесиш обесника, да обезчестиш нечестивеца и да събудиш свестния, ако е грях да почерниш черния и да не жалиш жалкия, да оскверниш скверния и да удавиш в кал тия, които с кал те срещат, нека бъда аз грешникът!

Какво избираш?

Остава твърде малко. Няма време – вървиш към блато, не към звезден полет. Не пееш песен, пишеш реквием: последна есен идва, а не пролет. И ако се събудиш, попремръзнал от премного човешка топлина, изгубил смелостта си ако дръзнеш да търсиш сред нощта си светлина. И ако тръгнеш в друг и малко грешен, Непроверяван – може би глух – път, не се страхувай и не се разнежвай, върви нататък, даже и отвъд. Не се отказвай, падай, ставай, тичай, зови си името срещу страха, мрази се подло, вярно се обичай – плюй на плача, присмей се на смеха. И ако вярваш силно, и намериш това, което търсиш като луд,

и видиш себе си, и потрепериш... Преди да се убиеш, за минута се спри и се погледай: ти си този, когото ще последват утре всички – поемаш ли такава отговорност? Убиваш ли се, или се отричаш?

Словото още е мое

Вземете ми всичко – грабете охотно: труда ми вземете и времето, вземете ми слънцето и небосвода, усмивките бегли, проблемите. Вземете ми книгите, вземете ми хляба, дома ми вземете, и пътя, вземете ми дрехите; каквото ви трябва крадете от мен, едноръки. Вземете ми всичките временни истини, надеждата даже вземете, вземете очите ми, душата ми чиста и сянката, и силуета. Вземете ми кръста, вземете ми гроба, деня ми вземете и името, вземете таланта ми, порива, злобата и мрака, и зноя, и зимата. Вземете ми вярата, духа ми, покоя и тези, които обичам, съня ми вземете, мечтите безбройни, живота. Вземете ми всичко.

Но словото още е мое.

Пътник

А аз съм само пътник сред звездите – изгубих те и викам, и ми липсваш, но ще те срещна, за да те попитам дали намери истинската истина.

Не се научих

Не успях. Не успях да се науча. Да се съгласявам със самовлюбени всезнаещи кретени, да се усмихвам на безпардонни тезгяхни търгаши, да целувам лицемерни учтиви изменници, да се ръкувам с нахилени парфюмирани богаташи... Да прощавам на злобни брутални дръвници, да съм любезен с упорити бездарни писачи, да успокоявам жалки продажни душици, да уважавам стари прогнили препродавачи... Да черпя неблагодарни алчни паразити, да помагам на капризни кисели мързели, да приютявам чаровни лъжци и бандити,

да се възнасям по лесни улични възгласи... Толкова дълго го правих, а още не съм се научил.

Есен

Пак виждам ятата от птици да пишат с крилете си стих сред небето; и чувам разпенени речните песни да плъзгат по камък гласа си звънлив; по клоните жълти на топлите букове долавям умиращо лято; разтварям тревите и намирам сред тях позабравени стари пътеки. Но вече не ме дърпат посоките гладни да изсмучат години от мен; не ме изкушават бездънните пропасти да търся съкровища скрити; не ме превъзхождат звездите, пробили лицето спокойно на безлунната нощ; не ме разтреперват амбиции криви да набутам в две шепи целия свят. Така съм въздушно спокоен, така съм случайно небрежен, така съм безумно щастлив

сред птичите стихове, речните песни, пътеките стари и плащове пъстри листа! И може би точно защото за пръв път не ги искам настойчиво само за себе си, най-после успях да ги имам истински.

Казвам го

Казвам го, защото утре и пред теб ще стои нож със две остриета. Да поема ли пътя сега или да се откажа? Трудно е да се разделя дори с овехтелите спомени, а как да се разделя с илюзиите топли? Как да отрежа всичката зеленина в душата си с внезапно бягство? Как да забравя и да спра да искам? Непосилно е да се прескоча или да се заобиколя, къде да търся пътя си? Нима не ми е ясно колко е безпътен? И как са набраздени, разкопани и разръфани от жадни иманяри всичките посоки на света, а никой не е открил съкровище?

Защо да мисля, че на мен ще се случи, след като толкова по-достойни и способни си отидоха, стискайки слънчеви отблясъци? И само вятър е останал и от победителите, и от победените. И как да си повярвам, че е истина, когато ми е толкова неистинно и безусетно? И как да ти разкажа за това?

Сиромашка мелодия

Умира самотна последната нота. Какъв е животът на една сиромашка мелодия? Оглозгани съзвучия, събирани из кофите за смет, намачкани напеви, с години пазени в някой джоб, няколко бедни акорда, спестени още от лятото, миризливи бемоли и диези, увити във вестник, два ключа сол – един секретен и един ръждясал, петолиние от трамвайни релси и павета, арпежи и триоли, наядени от молци, дрезгави тонове – дим на евтин тютюн и темпо

на скърцаща количка с велпапе. Умира самотна последната нота.

Само да кажеш

Само да кажеш и дума, изчезвам. Мълчи и ме гледай в очите – разчиташ ли там колко съм сам и как искам да скитам и те питам със поглед живачен? Звук да пророниш, изчезва и моята сянка. Без думи те питам, от болка пиян като бог, дълбок като тиха вода, дали ще нагазиш сред мен да откриеш следа от изплашен елен? Стон да изстенеш – и споменът става на прах. Ако можеш без страх да ме следваш ръка за ръка, ако можеш така – без лавини от думи – да забравиш разумните пътища, да отпъдиш ненужното слово и да тръгнеш след дивия зов на вълка, ако можеш да бъдеш,

а не да отричаш неловко, ела. Мълчи и обичай. Сега.

Какво ни трябва

В бъркоча от думи модерни и чужди, сред цял океан от възвишени блянове, така ви е нужна една обич засмяна, непретенциозна и сляпа! Сред пищната джунгла от печки, чорапи, дивани и стълбища, автомобили, банкноти, премиери, кратери бълващи и скучни кариери, високи волтажи и високи октави, етажи от смахнат бетон, празноглави пагони, мега-гига-ломании и гланцирана пошлост от модни списания, така е потребна

една съвсем дребна надежда за утре! В паешка прежда оплетени, ставате мутри от камък. Един малък пламък, посока възскромна ви трябва, не разни огромни, замаяни в бягство, недостижими герои. Топъл човек, не побъркани високопарни кретени. Истинска вяра, не икони студени. На тоя свят му трябва бяла есен, две влюбени сърца и слънчев стих. Посока непозната и отнесена от полета на птица песен тиха, по-остри думи трябват и наклони по-стръмни, по-усмихнати лица

и погледи по-трескави, по-склонни на лудост. И деца, деца, деца...

Питане

Загубваме всичко на мънички хапки. Миниатюрни дори. Косъм по косъм, капка по капка, докато спрем да горим. Все си повтаряме имаме време и всичко ще бъде наред, но поемите бавно се превръща в екземи, а страховете ни – в сив мироглед. И все се очаква нещата да тръгнат и някой да каже къде ще намерим измамното щастие... Я стига сме гледали кръста да търсим светли видения и стига сме кършили пръсти в безпомощно душепадение! Че работа доста ни чака, а време изгубихме много и толкова дълго сред мрака си пишем сами некролога. Къде са сърцата ни мъжки,

юнашките ни имена? Ако не хванем днес ножа за дръжката, острието му утре е в нас.

От какво се страхуваш?

От какво се страхуваш? От вчера, от утре? От ръбести мутри, от жалки педали, от гладни чакали, от неизвестното или от лесни победи? От загуби тежки, от грешки фатални, от отровните алкалоиди, от семейни скандали или от парцалени идоли? От убийствени мисли, от единствени истини, от красиви лъжи, от услужливи гадняри, от помияри безродни, от несходни характери или от предатели сгодни? От стръмни завои, от директни двубои, от разбойници хищни, от предишни постъпки,

от липса на тръпка, от потъпкана гордост, от намордник или от аборт? А аз се страхувам от себе си. Имам сила така всепомитаща, а не зная как да я спра.

Тъй дълго

Тъй дълго ме лекуваха от жажда за промяна, от вечна разпиляност, от недоизживяно детство и ме окастряха прилежно и прибързано в несъответствие на центробежната ми дързост... Тъй дълго ми диктуваха да се страхувам, да кротувам, да не се бунтувам, да се преструвам на умрял и затъпял да прецъфтявам в някой селски двор, докато се превърна в тор... Тъй дълго в мен тършуваха за да извадят всички чворове, да ме огладят и покорно да ме примирят, да ми откраднат всичката отрова и да я заменят с придворно слово... Тъй дълго бях гълчан да не бълнувам за по-различен, еретичен начин на живот и като робот-идиот да сричам и да марширувам... И колко лесно беше да погубя и себе си, и тях – и колко хубаво

изглеждаше да свърша на бунището! И колко лесно беше да отприщя гнева си недокосван и да срина измамата – и въпреки отчайващата драма, да посмея... И колко беше лесно да успея да мога да живея като в кома... А колко беше трудно да си спомня кой съм.

Бяла есен

Последната есен е нещо различно. Последна – звучи романтично. Може би заради голите клони, може би заради ситния скреж, за всички изгубени празни сезони, заради някой несбъднат копнеж? Последната песен е някак горчива. Но истинска, странно красива. Сякаш за пръв път в живота си пея, сякаш се будя от сън замечтан или защото за пръв път живея без да си правя нов пролетен план? Последната есен е тиха и бяла. Склопена, съвсем овехтяла. Сигурно пътят тепърва започва, сигурно имам да уча все още, да се превръщам в червеи, в почва, в папрати, букове, гъби и хвощове? Последната есен е сляпа и моя. Нелепата смърт на героя.

Защо ли бе всичката дива гонитба, защо ли търчах като луд, нима промених тази бясна корида, или бях един тъжен шут? Последната есен е малко самотна. Последна. Последна в живота.

Последният ден

Последният ден на последната есен е слънчев. Последният изгрев е бял и невзрачен, и тих. След всичките цветни сезони пейзажът измъчен най-после изчезва, стопява се в спомен и стих. Последният ден обещава посока последна. Последна пътека сред бялата пустош навред. И няма какво да направя, освен да я следвам, докато накрая нагазя сред вечния лед. Последният ден вещае да бъде прекрасен. Без вечните как? и какво?,

и защо? или колко? и кой? В последния ден обещавам да бъда безгласен, съгласен, съвсем безопасен. И накрая на пътя най-сетне да намеря покой.